От най-ранните векове на християнството, Мария била обгърната с изключително почитание като Майка Божия, което произтичало както от дълбокия смисъл на нейното майчинство към Исус Христос, така и от нейното значение в историята на спасението. Вярващите се обръщали към нея в молитви, виждайки в нея мощна застъпница и пример за живот, напълно отдаден на Бога. Особено внимание се обръщало на нейното „фиат” – пълно упование на Божията воля, което я направило участник в Божия план за спасение.
Първите споменавания за Мария и размисли относно нейната личност се появяват в Протеевангелието на Яков, датирано към края на II век. Този текст описва сред другото постоянното девство на Мария[1]. Св. Юстин Мъченик (†ок. 202 г.) показва, че послушанието на Мария, младата девица, възстановява послушанието на Ева („Диал“ 100, 4-5)[2]. Историческите изследвания доказват, че култът към Мария в първите векове на християнството не е бил познат. Също така, в ранната Църква не съществувало понятието хипердулия (особена почит към Мария). Мария не била обект на поклонение и не се молели към нея. Най-старото изображение на Мария е фреска от около 150 г., показваща я с детето Исус. Тя се намира в римските катакомби на Прискила. От своя страна, молитвата Sub tuum praesidium, датирана към края на III и началото на IV век, е едно от първите доказателства за ранното отдаване на почит на Мария[3].
Влиянието на езическите вярвания върху култа към Мария било значително, особено след признаването на християнството за държавна религия. Конвертитите не винаги се отказвали от старите практики, често намирайки в Мария аналогия към богиня-майка. В резултат, първоначалният култ към Дева Мария се трансформирал в култ към Божията Майка, което било прието от Църквата[4]. Почитта към Мария, която разцъфтявала след Ефеския събор, понякога напомняла почитането на богинята Диана от Ефес, описана в Деянията на апостолите. Въпреки това, повечето изследователи са съгласни, че откритото почитане на Мария започнало едва през V век. Ефеският събор през 431 г. признал за законно наричането на Мария Theotokos („Богородица”), отхвърляйки учението на Несторий, който използвал титлата Christotokos („Майка на Христос”)[5].
Култът към Божията Майка в християнството, особено в контекста на титлата Theotokos (Богородица), се развивал в историческия и културен пейзаж, силно повлиян от предишни култове на богини. Католическата Църква, осъзнавайки тези култове, подхождала много внимателно към титлите и изображенията на Мария, за да я различи ясно от древните вярвания и практики. Култът към Мария се развивал през вековете, основан на теологични размишления, с основи в девственото зачатие на Исус, непоклатимата вяра на Мария, нейното значение в общността на апостолите и ранното признаване на догмите за Мария, като Theotokos (Майка на Бога) и Aeiparthenos (Винаги Дева)[6].
Култът към Мария в християнството е неразривна част от монотеистичния култ към Бога. Мария, като историческа Майка на Исус Христос, който се изповядва като Въплътен Бог, се почита като пример за послушание към Божиите планове. Въпреки това, нейният култ е вторичен спрямо култа към самия Бог. Църквата никога не е учила, че Мария е богиня, нито е насърчавала такъв култ. Ортодоксалните принципи относно култа към Мария били установени още през патристичния период. Изключение правела ереста на колиридианите, която Епифаний от Саламина описал като секта, почитаща Мария като божество, напомняща култа на езическите богини. Тази секта имала ограничен обхват и съществувала основно в Тракия, Горна Скития и Арабия през втората половина на IV век[7].
До VII век развитието на мариологията и марийния благочестие напредвало бавно. На Запад липсвали надеждни доказателства за съществуването на празници в чест на Мария през този период, докато на Изток такива тържества се появявали още през V век. С напредването на времето мариологията подчертавала непорочността, святостта и изключителната роля на Мария в делото на спасението. Вярата в нейната застъпничество също се увеличавала, което повлияло на развитието на култа. Мария започнала да се възприема като все по-идеализиран образ, все по-малко подобен на обикновен човек[8].
През Средновековието култът към Мария преживял динамично развитие, обхващащо както художественото, така и литургичното творчество. Създавали се множество изображения на Мария, построявали се църкви в нейна чест, както и композирани химни и молитви. Въпреки че някои фигури, като св. Йоан Златоуст, критикували определени аспекти на марийното благочестие, тяхното влияние върху развитието на култа било ограничено. От своя страна, папа Бонифаций IV, през 610 г., преобразувал римския Пантеон в църква, посветена на Света Дева Мария, което било символично заменяне на култа към езическите божества с култа към Мария и мъчениците. През Средновековието се развивали и литературни и художествени форми, които обогатявали духовния живот на християните[9].
Развитието на догмите за Мария в Католическата Църква обхващало ключови исторически моменти. През 431 г. на Ефеския събор бил обявен догмата за Божието майчинство на Мария, потвърдил нейното уникално значение в историята на спасението. Латеранският събор през 649 г. заявил, че Мария е винаги Дева, което станало основа на мариологията на Църквата. През 1854 г. папа Пий IX обявил догмата за Непорочното зачатие на Мария, като признал, че тя е била запазена от първородния грях още от момента на нейното зачатие. Следващият важен момент настъпил през 1950 г., когато папа Пий XII обявил догмата за Възнесението на Мария, подчертавайки нейната слава и роля в плана за спасение[10].
Култът към Мария в Римокатолическата Църква се основава на теологични размишления, които я показват като Майка на Исус и Майка на Църквата. Макар в Свещеното писание да няма ясни указания относно култа към Мария, нейната роля е широко развита в традицията на Църквата, особено на базата на Евангелие от Лука, където се съдържа химнът „Магнификат“, както и чрез тълкуванията на Отците на Църквата. Догматите за Мария, като Непорочно зачатие или Възнесение, укрепват нейното място в Църквата като пример за вярващите. Въпреки това, развитието на култа към Мария не е било без теологични контроверсии. След Втория Ватикански събор Църквата ясно подчерта разликата между почитта към Мария (хипердулия) и поклонението, което принадлежи само на Бога (латрия). Съществува риск, че прекаленото изтъкване на марийните практики може да доведе до размазване на границата между създанието и Твореца[11].
Мария, като пример за смирение, вяра и доверие, остава централна фигура в католическата духовност, вдъхновявайки вярващите да следват нейните добродетели в ежедневния си живот. За много християни тя е връзката между небето и земята, напомняйки за любовта и милосърдието на Бога.
Развитие на култа към Богородица в Католическата църква в България отразява сложни исторически процеси, свързани както с религиозния контекст, така и с политико-културния контекст на страната. Въпреки че контактите на българските владетели с Рим през Средновековието принадлежат на отделен исторически период и специфичен културен контекст, те положили основите за по-късното възраждане на католицизма, особено след османското завоевание.
През XIII век култът към Богородица в България набира значение по време на управлението на цар Калоян (1197–1207). Когато цар Калоян сключва унията с Рим, това отваря нова глава за християнството, а именно католическата традиция на българските земи. В резултат на тази унии до България пристигат францисканци, които донесли със себе си латински форми на култа към Богородица. Вярващите започнали да се запознават с празниците, свързани с Богородица в западния обред, като Успение на Света Богородица (15 август) или Непорочното зачатие (8 декември). Църкви и капели, посветени на Светата Богородица, започнали да се появяват в региони, населявани от католически общности. След преговори с папа Инокентий III през 1204 г., Калоян приел титлата rex Bulgarorum et Blachorum (цар на българите и власи), признавайки папската власт. В рамките на унията с Рим България била включена в Католическата църква, което довело до влиянието на западните традиции, включително развитието на благочестието към Богородица. Под влиянието на латинската църква започнали да се въвеждат набожности в чест на Богородица, а празниците на Богородица станали по-разпространени. В документите от епохата се споменават изображения на Богородица, които били дарени от представители на западната църква. Култът към Богородица станал един от елементите на религиозната идентичност на унията с Рим, което имало и политически и културен аспект, свързвайки България с католическия свят на Европа[12].
Чипровци, едно от най-важните католически центрове в България в миналото, станало място на особеното развитие на култа към Богородица. През XIV век францисканците донесли в града чудотворната икона на Света Богородица с Младенеца, произхождаща от Босна. Според предания, на околностите на Чипровци била построена капела, в която била поставена иконата[13]. През XIV век на хълм било издигнато католическо катедрално място, което станало духовен център на региона и място за поклонничества. За съжаление, по време на Чипровското въстание през 1688 г. храмът бил разрушен[14]. При последващи археологически разкопки на територията на бившата църква били открити гробове на изявени личности, свързани с Католическата църква в България, като епископ Петър Богдан и Илиян Маринов, както и останки на францисканци, което потвърдило значението на това място[15].
От XVI век мисията на францисканците започва да придобива особено значение. През този период до България достигат нови форми на западния култ към Богородица, а марийното благочестие започва да се развива и на ниво литература и изкуство, благодарение на изтъкнати личности на Католическата църква[16]. През XVII век се създават много произведения на сакралното изкуство, вдъхновени от личността на Богородица. В региони, населявани от католици, се строят църкви на нейно име, а иконите на Светата Богородица украсявали както вътрешността на храмовете, така и домовете на вярващите. Култът към Богородица в България се развивал под влиянието както на източните, така и на западните традиции, което го правело уникален. Той бил израз не само на духовната връзка с Богородица, но и на символ на принадлежност към Католическата църква в период, когато България била под османска власт[17].
По време на османското владичество, въпреки маргинализирането на Католическата църква, култът към Богородица останал жив в католическите общности. Въздействията на западния култ оставали сред католическите българи, които, въпреки преследванията, поддържали традициите на Богородица. Католическата църква, действаща в тайна, предавала на вярващите латински форми на благочестие, включително набожности към Богородица. Когато политическите условия позволявали, били организирани поклонничества до места, свързани с култа към Богородица, а самите празници на Богородица били чествани с голямо благоговение[18].
През XVIII и XIX век, в периода на развитие на националното движение и борбата за независимост, култът към Богородица в България станал и символ на съпротива срещу османската доминация. Богородица, като Майка Божия, била за българите символ на надежда и утеха, а нейните изображения често били елементи, които укрепвали националната духовност. Католическата църква, въпреки своята маргинална роля, не само поддържала култа към Богородица, но и допринесла за интеграцията на католическата общност в контекста на българската национална идентичност.
[1] Вж. M. Пимен, Света Богородица – Живот и прослава, Синодално Издателство Вяра, надежда, любов, София 1995, стр. 28.
[2] Вж. А. Цветкова-Глазер, Патрология. Раннохристиянски автори и произведения, изд. Фондация Комунитас, София 2015, стр. 43.
[3] Вж. В. Николов, Уникалността на култа към Дева Мария в сравнение с култа към богинята Кибела в древността, https://mater-ecclesiae.com/%d1%83%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d1%83%d0%bb%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d1%8a%d0%bc-%d0%b4%d0%b5%d0%b2%d0%b0-%d0%bc%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f-%d0%b2/, дата на достъп: 24.11.2024.
[4] Вж. Генова Е., Темата за Богородица – традиции и западни в личния в няколко от рисунките от архива „Захарий Зограф“, „Проблеми на изкуството“, бр. 4 (2010), стр. 25-30.
[5] Вж. В. Николов, Уникалността на култа към Дева Мария в сравнение с култа към богинята Кибела в древността,..op.cit.
[6] Вж. Por. Вълчинова Г., „Традиционно“ и „модерно“ чудо в култа на Дева Мария в европейските католически култури, „Български фолклор“, бр.2 (2002), стр. 53-65.
[7] Por. В. Николов, Уникалността на култа към Дева Мария в сравнение с култа към богинята Кибела в древността,https://mater-ecclesiae.com/%d1%83%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d1%83%d0%bb%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d1%8a%d0%bc-%d0%b4%d0%b5%d0%b2%d0%b0-%d0%bc%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f-%d0%b2/, дата на достъп: 24.11.2024.
[8] Вж. Ю. Табак, Католицизъм и православие. Основни догматични и обредни различия, (откъс): https://www.catholic-news.bg/?page_id=420, dostęp: 12.12.2024.
[9] Вж. Ю. Табак, Католицизъм и православие. Основни догматични и обредни различия, (откъс): https://www.catholic-news.bg/?page_id=420, дата на достъп: 12.12.2024.
[10] Вж. Р. Марчев, Мариологията като Христолигия, „Християнство и култура“, XXI(2022) бр. 2, стр. 35-37.
[11] Вж. В. Николов, Елементи на мариологията в документите на Втория Ватикански събор, https://mater-ecclesiae.com/%d0%b5%d0%bb%d0%b5%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d0%b0%d1%80%d0%b8%d0%be%d0%bb%d0%be%d0%b3%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d0%b2-%d0%b4%d0%be%d0%ba%d1%83%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8/, дата на достъп: 24.11.2024.
[12] Вж. Е. Ангелова, Кратък обзор към униите на българската и сръбската държава с римокатолическата Църква (1204-1219), „Анамнеза“, XVIII (2023), кн. 1, стр. 40-41.
[13] Вж. Б. Примов, П. Сарийски, М. Йовков, Документи за католическата дейност в България през XVII в., Университетско Издателство Климент Охридски, София 1993, стр. 133.
[14] Вж. Р. Златева, Католическите епархии в България, https://www.vaticannews.va/bg/church/news/2018-09/novini-katolicheski-eparhii-bulgaria.html, актуализация: 10.09.2018.
[15] Вж. Ив. Еленков, Католическата църква и католиците в България, Епископска конференция на католическата Църква в България, София 2002, стр. 14-15.
[16] Такива личности бяха: Петър Богдан (1601–1674), първият архиепископ на София, който изигра ключова роля в разпространението на култа към Дева Мария. В своите писания и проповеди той подчертаваше ролята на Мария като Застъпница и Майка на вярващите, като насърчаваше марианската набожност като елемент, укрепващ католическата идентичност в България.
Филип Станиславов (1608–1674), епископ на Никопол, беше автор на първата книга, издадена на български език – „Абагар“ (1651). Тя съдържаше молитви и мариански песни, което подчертаваше значението на Дева Мария в духовния живот на католиците.
Петър Парчевич (1612–1674), дипломат и архиепископ на Марцианопол, също допринесе за развитието на култа към Дева Мария както чрез своите пастирски дейности, така и чрез дипломатическите си мисии, които подкрепяха единството на българските католици с Рим.
Вж. Б. Примов, П. Сарийски, М. Йовков, Документи за католическата дейност в България през XVII в., Университетско Издателство Климент Охридски, София 1993, стр. 36-37.
[17] Вж. К. Станчев, Култове, култови места и богослужебни ритуали на българските католици през XVII в., „Старобългарска литература“, XLVIII (2013) бр. 2, стр. 212-215.
[18] Вж. ibidem.
