ЕНЦИКЛИКА „DILEXIT NOS“ – „ТОЙ НИ ОБИЧА“ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ФРАНЦИСК ЗА ЧОВЕШКАТА И БОЖЕСТВЕНА ЛЮБОВ ОТ СЪРЦЕТО НА ИСУС ХРИСТОС

1. « Той ни обикна» каза Свети Павел, говорейки за Христос (Рим 8, 37), давайки ни да разберем, че нищо «не ще може да ни отлъчи» (Рим 8, 39) от Неговата любов. Той го твърди със сигурност, защото самият Христос го е казал на Своите ученици: «Аз ви обикнах» (Йн 15, 9.12). Исус каза също: «Нарекох ви приятели» (Йн 15, 15). Неговото отворено сърце ни предшества и ни очаква безусловно, без да изисква каквито и да е предпоставки, за да ни обича и да ни предложи Своето приятелство: «Той ни обикна пръв» (1 Йн 4, 19). Благодарение на Исус, «ние познахме и повярвахме в любовта, която Бог има към нас» (1 Йн 4, 16).

I
ЗНАЧЕНИЕТО НА СЪРЦЕТО

2. Символът на сърцето често се използва, за да се говори за любовта на Исус Христос. Някои хора все още се питат  дали това има смисъл и днес. Когато обаче сме изкушени да се плъзнем по повърхността, да живеем забързано, без да знаем защо, да се превърнем в ненаситни консуматори, поробени от трансмисиите на пазара, който не се интересува от смисъла на съществуването, тогава ние трябва да преоткрием значението на сърцето.   [1].

Какво разбиране имаме ние за “сърцето” ?

3. В класическия светски гръцки език, терминът kardia означава  дълбините  на човешки същества, животни и растения. При Омир този термин показва не само центъра на тялото, но и емоционалния и духовен център  на човека. В Илиада, мисълта и чувството идват от сърцето и са много близки по между си. [2] Сърцето се проявява като център на желанието и място, където се вземат решения, важни за човека. [3] Сърцето при Платон придобива функция за “синтез” на рационалното и склонностите на всеки човек, като страстите и исканията на висшите способности се предават през вените и текат към сърцето. [4] Ето как още от древността ние виждаме значението на разглеждането на човешкото същество не като сбор от различни способности, а като цяло душа-тяло с обединяващ център, който придава смисъл и посока на всичко, което преживява човека.            

4. Библията твърди, че «Божието слово е живо и действено […] и то е съдник на помисли и желания на сърцето» (Евр. 4, 12). Така Словото ни говори за един център,  сърцето, което се намира зад всяка външност, дори зад повърхностните мисли, които ни мамят.   Учениците от Емаус, в своето мистериозно ходене с Възкръсналия Христос, преживяха момент на безпокойство, смут, отчаяние и разочарование. Но отвъд това и въпреки всичко, нещо се случваше дълбоко в тях: «Не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя? » (Лк 24, 32).  

5. В същото време сърцето е мястото на искреността, където човек не може нито да излъже, нито да се прикрива. Обикновено се отнася до истинските намерения на човек, до това, което той наистина  мисли, вярва и иска “тайните”, които не споделя с никого, и в крайна сметка, неговата гола истина. Става дума за това, което е автентично, реално, наистина “свое”, което не е нито привидност, нито измама. Ето защо Далила заявяваше на Самсон, който  не й разкриваше тайната на силата си: «Защо думаш „обичам те”, а сърцето ти не е с мене? » (Съд 16, 15). Едва когато той й довери тайната си, така добре скрита, тя «разбра, че той й откри цялото си сърце» (Съд. 16, 18).  

6. Тази истина присъща на всеки човек, често се крие под много мъртви листа, до толкова, че е трудно да опознаеш себе си и още по-трудно да опознаеш другия: «Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено, кой ще го узнае? » (Иер 17, 9). Така разбираме защо книгата Притчите ни предизвиква: «От всичко що е за пазене най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на  живота. Отхвърли от себе си лъжливостта  на устата, и лукавството на езика от себе си отдалечи» (4, 23-24). Привидността, притворството и измамата увреждат и извращават сърцето. Много са нашите опити да покажем или изразим това, което не сме; всичко обаче се разиграва в сърцето. Ние самите сме там, каквото и да изравяваме  външно и каквото и да крием. Това е здравата основа на всеки проект за цял живот, защото нищо ценно не се гради без сърце. Привидността и лъжата предлагат само празнота. 

7. Като метафора бих искал да припомня нещо, което вече съм казвал по други поводи: «За карнавала, когато бяхме малки деца, нашата баба правеше бисквити, тя правеше много финно тесто. После го слагаше в олио и това тесто бухваше, бухваше и когато ние го ядяхме то беше празно отвътре. На диалект тези бисквитки се наричаха “лъжички”. И баба ни обясняваше защо са наричани  така: “Тези  бисквитки са като лъжите: изглеждат  големи, но няма нищо в тях, няма истина там, няма съдържание”». [5]            

8. Вместо да търсите повърхностни удовлетворения и да играете роли  пред другите, по-добре да оставите да възникнат решаващите въпроси: Кой съм всъщност аз? Какво търся? Какъв смисъл искам да придам на живота си, на моите избори и моите действия? Защо и с каква цел съм на този свят? Каква стойност искам да дам на моето съществуване,  когато то приключи? Какъв смисъл искам да придам на всичко, което преживявам ? Кой искам да бъда пред другите? Кой съм аз пред Бога? Тези въпроси ме връщат към сърцето ми.

Връщане към сърцето

9. В този ликвиден (променлив) свят е необходимо да се говори отново за сърцето, да се посочи мястото, където всеки човек, независимо от неговата категория и състояние, прави своето обобщение; където конкретното същество намира източника и корените на всички свои сили, убеждения, страсти и избори. Но ние се развиваме в общества на серийни потребители,  живеещи ден за ден, доминирани от ритъма и шума на технологията, такива които нямат голямо търпение да изпълняват процесите, които вътрешността изисква. В съвременното общество,  човешкото същество «рискува да изгуби центъра, центърът на самия себе си». [6] «Съвременният човек често е разстроен, раздвоен, почти лишен от вътрешно начало, което създава единството и хармонията на неговото битие и действие. За съжаление, доста широко разпространените модели на поведение засилват  неговото рационално и технологично измерение, или обратното негово инстинктивно намерение». [7]   Сърцето отказва да работи.

10. Със сигурност, проблемът на ликвидното общество е актуален, но обезценяването на интимния център на човека – на сърцето – идва от много далече: откриваме го още в гръцкия и предхристиянския рационализъм,  в пост християнския идеализъм и в различните форми на материализма. Сърцето има малко място в антропологията и е чуждо понятие за великата философска мисъл. Други понятия такива като разум, воля или свобода бяха предпочитани. Неговото значение е неясно и не му е отредено специфично  място в човешкия живот. Може би защото не беше лесно да го поставим сред “ясните и отчетливи” идеи  или поради трудността да опознаеш  себе си: изглежда, че най-интимната реалност е и най-далечна за познанието. Често срещата на другия  не е начин да намерим себе си, тъй като  нашият манталитет е доминиран от опорочен индивидуализъм. Мнозина се чувстваха сигурни в по-контролируемата област на интелигентността и волята, за да изградят своите мисловни системи.   Те всъщност не намираха място за самото сърце, различно от човешките сили и страсти, разглеждани отделно едни от други. Идеята за личен център, където единственото нещо, което в крайна сметка може да обедини всичко е любовта,  също не беше широко развита.

11.Ако сърцето се обезценява, тогава се обезценява и говоренето от сърце, действието от сърце, съзряването и поемането на грижата от сърце. Когато не се вземе предвид спецификата на сърцето, се губят отговорите, които само разумът не може да даде, губи се срещата с другите, губи се поезията.   И ние преминаваме покрай историята и нашите  истории, защото истинското лично приключение е това, което е изградено от сърце. В края на живота, само това ще има значение.  

12. Трябва да потвърдим, че имаме сърце, че нашето сърце съществува с другите сърца, които му помагат да стане едно „ти”.  Тъй като не можем да развием тази тема на дълго и нашироко, ще цитираме един герой от роман, Ставрогин от Достоевски. [8] Романо Гуардини го описва като самото въплъщение на злото, тъй като основната му характерна черта е да е безсърдечен: «Ставрогин няма сърце, затова умът му е някак хладен и безмилостен, а тялото му е отровено от инертност и животинска чувственост. Следователно той не може да достигне до други хора, и никой от тях не може наистина да достигне до него, защото именно сърцето е което създава възможностите за среща.  И пак чрез сърцето аз съм до другия, а другият е близо до мен.  Само сърцето може да приеме и да даде убежище. Интимността е акт, в сферата на сърцето. Ставрогин обаче е дистанциран човек, […] той е много далеч, включително и от самия себе си, защото най-съкровената част на човека се намира в сърцето, а не в ума. Вътрешността, която обитава ума не е присъща на човека. Но когато сърцето не е живо, човек не е в себе си, а извън себе си». [9]  

13. Всички действия трябва да бъдат поставени под “политическия контрол” на сърцето, та агресията и обсебващите желания да се успокоят в най-голямото добро, което сърцето им предлага и в силата му срещу злините; необходимо е интелигентността и волята да се поставят в негова услуга, като усещат и вкусват истините, вместо да искат да доминират над тях, както някои науки са склонни да го правят, волята трябва да желае най-голямото добро, което сърцето  познава, а въображението и чувствата трябва да се оставят да бъдат премерени от туптенето на сърцето. 

14. В крайна сметка би могло да се каже, че аз съм моето сърце, то е това, което ме отличава, ме оформя в моята духовна идентичност и ме поставя в общение с другите.  Действащите алгоритми в дигиталния свят показват, че нашите мисли и това, което нашата воля решава са много по- “стандартни” отколкото ние си мислим. Те са лесно предвидими и манипулируеми. Същото не важи за сърцето.

15. Думата  “сърце” е важна за философията и теологията, които се стремят да постигнат синтез. Всъщност, думата  “сърце” не може да бъде изчерпана чрез биологията, психологията, антропологията или  която и да е  друга  наука. Това е една от онези оригинални думи «които обозначават реалностите на човека, които му принадлежат до толкова, до колкото той е именно едно цялостно същество  (като телесна и духовна личност) ». [10] Така че биологът не е по-реалистичен от останалите, когато говори за сърцето, защото вижда само част от него; но всичко това е не по-малко реално – даже повече. Един абстрактен език не би могъл да има същото конкретно и същевременно цялостно значение. Ако  “сърцето” ни  води  към дълбините на нашата личност, то също така  ни  позволява  да  се разпознаем в нашата цялост, а не само в изолиран аспект.

16. От друга страна, тази уникална сила на сърцето ни помага да разберем, защо се казва, че когато  една реалност се схване със сърцето е възможно да се опознае по-добре и по-пълно. Това неизбежно ни води до любовта, на която сърцето е способно, защото   «основата на реалността е любовта». [11] За Хайдегер, според тълкуването, направено от един съвременен мислител, философията не започва от чиста концепция или уверение, но с емоция: «Мисълта трябва да бъде схваната, преди или докато работи с концепциите. Без емоция, мисълта не може да започне. Първият образ на мисълта това е настръхването. Това е емоцията, която ни кара да мислим и да задаваме въпроси: “Философията винаги се прави в едно фундаментално състояние на душата” ( Stimmung)». [12] Именно тук се появяваше сърцето, което «приютява състоянията на душата, функционира като  “пазител на състоянието на душата”. „Сърцето” чува по неметафоричен начин  “безмълвният глас” на съществото, оставяйки се да бъде моделиран и определен от него». [13]      

Сърцето, което събира фрагментите

17. В същото време сърцето прави възможна всяка автентична връзка, защото връзка, която не е изградена   със  сърцето не може да  преодолее  фрагментацията  на индивидуализма. Две монади, които се пресичат биха могли само да се поддържат взаимно,  но не биха се обединили наистина. Анти-сърцето е общество, което е доминирано все повече от нарцисизъм и самодостатъчност. Най-накрая стигаме до “загубата на желание”, защото другият изчезва от хоризонта и ние се затваряме в егоизма си, неспособни на здрави взаимоотношения. [14] В резултат на това ставаме неспособни да приемем Бога. Както би казал Хайдегер, за да приемем божественото, ние трябва да изградим  «къща за гости». 

18. Така виждаме, че в сърцето на всеки човек съществува тази парадоксална връзка между самочувствието и отвореността към ближния, между твърде личната среща със себе си и себеотдаването към ближния. Ставам самия себе си, едва когато придобия способността да разпознавам другия, и когато срещна другия, който може да разпознае и приеме моята идентичност. 

19. Сърцето също е способно да обединява и хармонизира личната история, която изглежда разпокъсана на хиляди парченца, но където всичко може да има един смисъл. Това е, което Евангелието изразява с Мария, която гледаше със сърцето. Тя знаеше как да води диалог със съхранените преживявания и да размишлява върху тях в сърцето си, давайки им време, медитирайки ги пазеше вътре, за да ги помни. В Евангелието най-добрият израз за това, което мисли сърцето е представен в двата пасажа от Свети Лука, които ни казват, че  «Мария пазеше (syneterei) всички тези думи в сърцето си и размишляваше върху тях (symballousa) » (виж Лк  2, 19 ; виж 2, 51). Глаголът symballein (откъдето идва и терминът “символ”) означава да медитирам, да обединявам две неща в ума си, и дори да се изследвам сам себе си, да размишлявам, да водя диалог със себе си. Във втора глава на Евангелието на Лука в стих 51 dieterei означава “да опазиш с грижа”, и това, което тя пазеше не беше само  “сцената”, която виждаше, но и това, което все още не разбираше, но което присъстваше и беше живо в очакването на всичко, което пазеше в сърцето си.         

20. В ерата на изкуствения интелект не можем да забравим, че поезията и любовта са необходими за спасението на човека. Това, което никой алгоритъм никога няма да вземе предвид е например времето на детството, което си спомняме с умиление и което продължава да се случва в четирите края на планетата, дори годините да минават. Мисля си за използването на вилицата, за да се запечатат краищата на онези панцероти – panzerotti направени в къщи с нашите майки или нашите баби. Това е този момент на кулинарно обучение  по средата между играта и зрялата възраст, когато поемаме отговорност да работим, за да помагаме на другите. Подобно на вилицата бих могъл да цитирам хиляди малки детайли, които се намират в биографията на всеки човек: да накараме някого да се усмихне с някоя шега, да рисуваме  привечер върху прозореца, да изиграем първия си футболен мач с парцалена топка,   да пазим стихове в кутия за обувки, да изсушим цвете между страниците на книга, да се погрижим за паднало птиче от гнездото, да си пожелаем нещо, късайки цветчетата на маргаритката. Всички тези малки детайли  – това, което е обикновено-необикновено – никога няма да могат да бъдат част от алгоритмите.  Защото вилицата, шегите, прозорецът, топката, кутията за обувки, книгата, птичето, цветето … се основават на нежността, която пазим в спомените на сърцето си.

21. Ядрото на всяко човешко същество, неговият най-съкровен център, не е сърцевината на душата, но на цялата личност в нейната уникална идентичност, която е същевременно душа и тяло. Всичко се обединява в сърцето, което може да бъде седалището на любовта с всичките й духовни, емоционални и дори физически компоненти.   В крайна сметка, ако любовта цари там, личността реализира със светлина и пълнота своята идентичност, защото всяко човешко същество е създадено преди всичко за любов, то е създадено в най-дълбоките си фибри, за да обича и да бъде обичано.

22. Ето защо, виждайки как новите войни следват една след друга със съучастничеството, толерантността или безразличието на други държави, или пък обикновени борби за власт около партийни интереси, ние сме в правото си да мислим, че световното общество е на път да загуби сърцето си.  Достатъчно е да погледнете и да се вслушате във възрастните жени – от различните страни в конфликта – които са пленници на тези опустошителни сблъсъци. Сърцераздирателно е да ги видиш как ридаят за убитите си  внуци или да ги чуеш как желаят собствената си смърт, защото са изгубили дома си, в който цял живот са живели.   Те, които често са били пример за сила и издръжливост в трудни и жертвени моменти на живота, днес достигат последния етап от своето съществуване и не получават заслужен отдих, а безпокойство, страх и възмущение.   Прехвърлянето на отговорността върху другите не разрешава тази позорна драма. Да гледаме как бабите ридаят, без това да е непоносимо за нас, е знак за един безсърдечен свят.       

23. Когато човек мисли, търси размишлява върху своето съществуване и своята идентичност или анализира по-висши въпроси; когато размишлява за смисъла на живота и дори, когато търси Бог, ако изпита радостта, че е зърнал нещичко от истината, това намира своя кулминационен връх в любовта. Като обича човек чувства, че знае защо и с каква цел живее. Така всичко се сближава към състояние на свързаност и хармония. Ето защо изправен пред личната си тайна, най-решаващият въпрос, който всеки може да си зададе  е може би следният: аз имам ли сърце?     

Огънят

24. Това има последствия за духовността. Например, теологията на Духовните Упражнения на Свети Игнатий дьо Лойола има за свой принцип чувствата –  affectus. Дискурсивното измерение се основава върху фундаменталната воля (с цялата сила на сърцето) която дава сили и ресурси на задачата за реорганизацията на живота. Правилата и композициите на място, които Игнатий въвежда на място функционират на базата на различно „основание”, непознаваемото за сърцето.  Мишел дьо Серто показва как „предложенията”, за които говори Свети Игнатий са прекъсвания по Божията воля и по волята на сърцето, която остава различна от представената реалност. Нещо неочаквано започва да говори в сърцето на човека, нещо, което се поражда от непознаваемото, премахва повърхността на познатото и му се противопоставя. Това е произходът на едно ново  “подреждане на живота” като се тръгне от сърцето. Не става въпрос за рационални  дискурси, които би трябвало да се прилагат на практика, като се оставят да преминат  в живота, така че чувствителността и практиката да бъдат обикновени  последствия   в зависимост от осигуреното познание. [16]

25. Там, където философът спира разсъждението, сърцето на вярващия  обича, обожава, моли за прошка и се предлага да служи на мястото, което Господ му дава да избере и да Го следва. Тогава той осъзнава, че той е „ти” за Бог, и че може да бъде „аз”, защото Бог е „ти” за него.   Факт е, че само Господ ни предлага  да се отнася към нас на „ти” винаги и завинаги. Да приемем Неговото приятелство е дело на сърцето и ни установява като личности в пълния смисъл на думата.

26. Свети Бонавентура каза, че в крайна сметка трябва да молим «не за светлина, а за огън». [17] и той ни учеше, че «вярата е в интелекта, така че да се породи чувството.   Така фактът  да знаем, че Христос е умрял за нас не остава само познание, а непременно се превръща в чувство, в любов». [18] В този ред  Свети Джон Хенри Нюман  приема за свой девиз израза « Сърце на сърце говори – Cor ad cor loquitur », защото отвъд всяка диалектика Господ ни спасява, говорейки на нашите сърца със Своето Свещено Сърце. Същата логика означаваше, че за него един велик мислител, мястото на най-дълбоката среща със себе си и с Господа, не беше в четиво или в размишление, а в молитвения диалог, сърце в сърце с живия и присъстващ Христос. Ето защо Нюман откри в Евхаристията Сърцето на живия Исус Христос, способен да освободи, да придаде смисъл на всеки миг и да излее в човека истински мир: «о, най-Свещено, прелюбящо Сърце  Исусово, Ти си скрито в Светата Евхаристия и винаги туптиш за нас. […] Затова те обожавам с любов и боязън, с пламенна обич и покорна решителна воля. О, Боже мой, когато благоволиш да ми позволиш да Те приема,  да се храня от Тебе,  да пия от Тебе и да направиш от мен за момент Твое обиталище,   о! накарай моето сърце да бие в унисон с Твоето. Пречисти го от всичко, което е земно, гордо и чувствено, от всичко, което е грубо и жестоко, от всяка атония, от всяко безредие, от всяка извратеност.  Изпълни го с Твоето присъствие, така че нито събитията от деня, нито обстоятелствата на настоящето да имат силата да го смущават; но в Твоята любов и в Твоя боязън да може да намери мир». [19]                        

27. Пред Сърцето на живия и присъстващ Исус, нашият ум разбира, просветлен от Светия Дух, думите на Исус. Следователно нашата воля е задействана, за да ги приложим на практика. Но това би могло да остане само форма на самодостатъчен морализъм. Да почувстваме и вкусим Господ да Го почитаме е въпрос на сърце. Само сърцето е способно  да постави другите способности и страдания и цялата наша личност в отношение на благоволение и любящо послушание към Господ.

Светът може да се промени като се тръгне от сърцето

28. Само като се тръгне от сърцето нашите общности ще достигнат до обединяване на своя интелект и своята воля и да се помирят, за да ни води Духът като мрежа от братя, защото помирението е също задача на сърцето.  Сърцето на Христос е екстаз, то е излизане, то е дар, то е среща. В Него ние ставаме способни на здрави и щастливи взаимоотношения едни с други и да изградим Царството на любовта и правдата в този свят. Нашето сърце обединено с това на Христос е способно на това социално чудо.

29. Приемането на сърцето на сериозно има социални последици. Както  учи Вторият Ватикански Събор, «със сигурност всички ние трябва да променим сърцата си и да отворим очите си за света, както и за задачите, които можем да предприемем всички заедно за напредъка на човешкия род». [20] Защото «дисбалансите, които засягат съвременния свят  са свързани с по-фундаменталния дисбаланс, който пуска корени в самото човешко сърце». [21] Изправени пред драмите на света, Съборът ни приканва  да се завърнем към сърцето, обяснявайки, че човешкото същество, «чрез своята вътрешност стига отвъд вселената на нещата: именно в тези дълбини то се завръща, когато прави завръщане към самото себе си, където го очаква Бог, който изследва сърцата (виж 1 Цар. 16, 7 ; Иер. 17, 10) и където то лично решава собствената си съдба под погледа на Бог». [22]   

30. Това не означава, че трябва да разчитате твърде много на себе си. Нека бъдем внимателни: нека осъзнаем, че нашето сърце не е самодостатъчно, че е крехко и наранено. То има онтологично достойнство, но в същото време трябва да търси по-достоен живот. [23]  Вторият Ватикански събор също завява: «Що се отнася до евангелския квас, именно той подтикваше и подтиква в човешкото сърце неумолимо изискване за достойнство», [24] но да живеем  според това достойнство не е достатъчно, за да познаваме Евангелието, нито да вършим механично това, което то ни заповядва. Имаме нужда от помощта на божествената любов. Да вървим към Сърцето на Христос, центърът на Неговото същество, което е огнена пещ на божествена и човешка любов и което е най-голямата пълнота, която човек може да постигне. Именно там в Сърцето, най-накрая разпознаваме самите себе си и се научаваме  да обичаме.       

31. В крайна сметка Свещеното Сърце е обединяващият принцип на реалността, защото  «Христос е сърцето на света; Неговата Пасха със смъртта и възкресението е центърът на историята, която благодарение на Него  е история на спасението». [25] Всички създания «напредват с нас и чрез нас  към общия край, Който е Бог, в трансцендентна пълнота, където Възкръсналият Христос обхваща и осветява всичко». [26] Пред Сърцето на Христос моля Господ отново да прояви състрадание за тази наранена земя, която Той искаше да обитава  като един от нас. Нека Той да разпръсне съкровищата на Своята светлина и на Своята любов, та нашият свят, който оцелява сред войни, социоикономически дисбаланси, консуматорство и античовешко използване на технологиите, да може да преоткрие най-важното и най-необходимото: сърцето. 

II
ЖЕСТОВЕ И ДУМИ НА ЛЮБОВ

32. Сърцето на Христос, символ на личния център, откъдето блика Неговата любов към нас, е живото ядро  на първото известяване. Там се намира произходът на нашата вяра, изворът, който дава живот на  християнските убеждения.

Жестовете, които отразяват сърцето

33. Христос не искаше да ни обяснява много за Своята любов към нас, но Той  я показа чрез Своите жестове. Ние я откриваме,  виждайки Го да действа по начина, по който се отнася към всеки от нас, дори да ни е трудно да го възприемем. Хайде тогава да потърсим там, където нашата вяра може да я разпознае: в Евангелието.      

34. Според Евангелието, Исус идва при Своя народ (виж Йн1, 11). Той не се отнася с нас като с чужди, следователно ние сме Негови. Исус ни счита за собствено благо, над което бди с грижи и обич. Той се отнася с нас като със Свои. Това не означава, че ние бихме били Негови роби, и самият Исус го казва: «Не ви наричам вече слуги» (Йн 15, 15). Той ни предлага реципрочна принадлежност като приятели. Исус дойде, Той преодоля всички разстояния, Исус ни стана близък в най-простите и в най-ежедневните  неща на съществуването. Другото име, което носи, “Емануил”, всъщност означава “Бог с нас”, Бог близо до нашия живот, живеещ сред нас. Божият Син се въплъти «но унизи себе си, като стана роб» (Фил. 2, 7).    

35. Това е очевидно, когато Го видим в действие.  Той винаги търси, винаги е близо и винаги е отворен за среща. Ние Го съзерцаваме как Се спира, за да говори със Самарянката при кладенеца, откъдето тя ще налее вода (виж Йн 4, 5-7). Виждаме Го посред нощ как Се среща с Никодим, който се страхува да не бъде видян с Него (виж Йн 3,1-2). Ние Му се възхищаваме, когато Се оставя да Му умият нозете, без да се срамува от блудницата  (виж Лк 7, 36-50) ; казва открито, очи в очи на прелюбодейката: И Аз не те осъждам (виж Йн 8, 11) ; изправя Се пред безразличието на Своите ученици, когато с нежност Се обръща към слепеца на пътя: «Какво искаш да сторя за тебе?» (Мк10, 51). Христос показва, че Бог е близост, състрадание и нежност.

36. Когато изцелява човек, Той предпочита да се приближи до него: Исус «протегна ръка, докосна го» ( Мт 8, 3). «Той се докосна до ръката й» ( Мт 8,15). «Той се докосна до очите им» ( Мт 9, 29). Исус се спира, за да изцелява болните  дори със собствената Си слюнка (виж Мк 7, 33), както прави една майка, че да не Го чувстват като чужд в живота си. «Господ познава хубавата наука на ласките. Нежността на Бог не ни обича само на думи. Той Се приближава до нас, и близо  до нас, Той ни дарява Своята любов с цялата възможна нежност». [27]           

37. Когато ни е трудно да се доверим, защото много лъжи, агресии и разочарования са ни наранили, Исус ни прошепва в ухото: «Смелост, чедо, прощават ти се греховете» (Мт 9, 2), «Смелост, дъще, твоята вяра те изцели» (Мт  9, 22). Трябва да преодолеем страха и да осъзнаем, че с Него, няма какво да губим. На Петър, който губи увереност, «Исус веднага простря ръка, хвана го и му каза: “ […] Защо се усъмни?” » (Мт 14, 31). Не бой се. Остави Го да се приближи до теб, позволи Му да застане до теб. Можем да се съмняваме в много хора, но не и в Него. И не спирай, заради твоите грехове. Спомни си, че много грешници «седяха на трапезата с Исус» (Мт  9, 10) и че Той не беше обиден от никого от тях. Религиозните първенци се оплакваха и Го наричаха «лаком и винопиец, приятел на митари  и грешници» (Мт 11, 19). Когато фарисеите критикуваха Неговата близост с хора, смятани за низши или грешни, Исус им казваше: «Милост искам, а не жертва» (Мт  9, 13).       

38. Същият този Исус днес очаква да Му дадеш възможност да просветли твоето съществуване, да те изправи и да те изпълни със силата Си. Той каза на учениците Си, преди да умре: «Няма да ви оставя сираци- ще дойда при вас. Още малко време и светът няма повече да Ме вижда, а вие ще Ме виждате. Защото  Аз живея и вие ще живеете» (Йн 14, 18-19). Той винаги намира начин да Се появи в живота ти, за да можеш да Го срещнеш.

Погледът

39. Евангелието ни разказва, че един богат човек идва при Него, изпълнен с идеали, но без сила да промени живота си. Тогава, «Исус го погледна с обич» (Мк 10, 21). Можем ли да си представим този момент, тази среща между погледа на този човек и погледа на Исус? Когато Той те повика, те призовава за мисия, Той започва да ти отправя погледи и прониква в дълбините на твоето същество. Той усеща и познава всичко, което е в теб, Той отправя погледа Си към теб: «И като вървеше край Галилейското езеро, Той видя двама братя   […]. И като продължи по-нататък видя други двама братя» (Мт  4, 18.21).          

40. Много текстове от Евангелието ни показват колко внимателен е Исус към хората, към техните грижи, към техните страдания. Например: «А като видя тълпите народ, стана Му жално за тях, защото бяха изнурени пръснати като овце без пастир (Мт 9, 36). Когато чувстваме, че всички ни пренебрегват и никой не се интересува какво се случва с нас, че не сме от значение за никого, Той ни обръща внимание. Това е, което забелязва и при Натанаил, самотник и затворен в себе си: «Преди да те повика Филип, Аз те видях, когато беше под смокинята, » (Йн 1, 48).    

41. Именно защото е внимателен към нас, Той е способен да разпознае всяко добро намерение, всеки малък жест, който ние правим. Евангелието разказва, че «Той видя една бедна вдовица, която пускаше [в Дарохранителницата на Храма] две лепти » (Лк 21, 2) и Той незабавно съобщи за това на Своите апостоли. Исус е толкова внимателен, че Той се възхищава на добрите неща, които разпознава в нас. Исус е възхитен, когато чува стотника да Му се моли  с пълно  доверие (виж Мт 8, 10). Колко  е хубаво да знаем, че ако другите пренебрегват добрите ни намерения и положителните неща, които ние вършим, Исус не ги  пренебрегва, напротив Той им се възхищава.  

42. Като човешко същество, Той беше научил това от Мария, Неговата майка. Тя, която «пазеше всички тези думи в сърцето си и размишляваше върху тях» (Лк 2, 19), Го учи, заедно със Свети Йосиф, още от детството Му да бъде внимателен.    

Думите

43. Имаме в Писанията Неговото Слово, вечно живо и актуално, но също така се случва Исус да ни говори вътрешно и да ни призовава, за да ни заведе на най-доброто място.  И това най-добро място е Неговото Сърце. Той ни призовава да влезем там, където можем отново да намерим сили и мир: «Елате при Мене, всички  отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя» (Мт 11, 28). Ето защо Той моли Своите ученици: «Пребъдвайте в Мене» (Йн 15, 4).    

44. Думите на Исус показват, че Неговата святост не премахва чувствата. В определени случаи те разкриват една страстна любов, която страда за нас, трогва се и скърби до сълзи. Ясно е, че обичайните грижи и притесненията на хората, като умора, глад, не Го оставят безразличен: «Жално Ми е за народа, […] няма какво да ядат […] ще им прималее по пътя, защото някои  от тях са дошли  отдалеч» (Мк 8, 2-3).

45. Евангелието не крие чувствата на Исус към Йерусалим, възлюбеният град: «А когато наближи и видя града, заплака за него» (Лк 19, 41) и изрази Своето голямо съжаление: «Да беше и ти узнал поне в този ден какво ти носи мир!» (19, 42). Докато Евангелистите понякога го показват могъщ или славен, не пропускат да разкрият чувствата Му към смъртта и страданието на приятелите. Преди да разкаже, че «Исус се просълзи» (Йн 11, 35) на гроба на Лазар, Евангелието обяснява, че «Той обичаше Марта и сестра й, както и Лазар» (Йн 11, 5) и че като видя Мария и нейните другари да плачат, «обзет от душевен смут, се развълнува» (Йн 11, 33). Историята не оставя съмнение, че това са искрени сълзи, идващи от вътрешно вълнение. И накрая мъката на Исус изправен пред Своята насилствена смърт от ръцете на онези, които Той толкова много обича, също не остава скрита: «…и силно смутен Той започна да скърби» (Мк 14, 33), до такава степен, че да каже: «Душата Ми е прескръбна до смърт» (Мк 14, 34). Този вътрешен смут се изразява с все сила във вика на Разпнатия: «Боже Мой, Боже Мой,  защо Си Ме изоставил ? » (Мк 15, 34). 

46. Това, което е по-горе, може би звучеше като религиозен романтизъм. Но сега нищо не е по-сериозно и решаващо, и намира своя най-висш израз в Христос прикован върху Кръста, който е и най-красноречивата  дума за любовта. Не се касае за празна черупка, изчистено чувство или духовно бягство. Става дума за любов. Ето защо, когато Свети Павел търси точните думи, за да обясни връзката си с Христос, той написа: «Той ме обикна и отдаде живота Си за мене» (Гал.  2, 20). Такова беше най-голямото му убеждение: да знае, че е обичан. Себеотдаването на Христос върху Кръста Го покори, но имаше смисъл само, защото  имаше нещо много  по-голямо от самия този дар: “Той ме обикна”. Докато много хора търсеха своето спасение, благосъстояние или своята сигурност в различни религиозни предложения, Павел, докоснат от Духа, знаеше как да погледне отвъд и да се възхити на това, което е по-голямо и по-фундаментално: “Той ме обикна”.  

47. След като съзерцавахме Христос, какво разкриват Неговите жестове и Неговите думи за Неговото Сърце, нека да си припомним как Църквата размишлява върху Светата Тайна за Сърцето на Господа.

III
ЕТО СЪРЦЕТО, КОЕТО ТОЛКОВА МНОГО ОБИЧА

48. Предаността към Сърцето на Христос не е почитане на отделен орган от личността на Исус. Ние съзерцаваме и обожаваме целия Исус Христос, Божият Син, станал човек, представен в изображение, където Сърцето Му специално е подчертано. Сърцето от плът се счита  за привилегирован образ или знак на интимния център  на  въплътения Син и на Неговата любов, както божествена така и човешка, защото повече от всяка друга част на Тялото Му, то е «естествен знак или символ на Неговата необятна милосърдна любов ». [28]   

Обожаването на Христос

49. Необходимо е да подчертаем, че ние сме в отношение на приятелство и обожаване на личността на Христос, привлечени от Неговата любов представена чрез  изображението на Неговото Сърце.  Ние почитаме това изображение, което Го представя, но обожаването е отправено само към Живия Христос, в Неговата божественост в Неговата пълна човечност, за да се оставим да бъдем прегърнати от Неговата човешка и божествена любов. 

50. Отвъд използваното изображение,  е сигурно, че Сърцето на Живия Христос – никога не е изображение – а е обект на обожаване, защото то е част от Неговото Пресвято Възкресено Тяло, неделимо от Божия Син, който Го е приел завинаги. То е обожавано като «Сърцето на личността на Словото, с което е неразривно свързано». [29] Ние не Го обожаваме изолирано, но така, че с това Сърце самият Въплътен Син живее, обича и приема нашата любов. Следователно всеки акт на любов или обожаване към Неговото Сърце «в действителност се адресира към самия Христос», [30] тъй като спонтанно се отнася до Него и е  «символ и изразеният  образ  на необятната любов на Исус Христос». [31]  

51. Ето  защо  никой не трябва да мисли, че тази набожност би могла да ни отдели или отдалечи от Исус Христос и Неговата любов. Спонтанно и директно тя ни  води към Него и само към Него, Този, Който ни призовава към ценно приятелство, изградено от диалог, обич, доверие и обожаване. Този Христос с прободеното и пламтящо Сърце е Същият, Който е роден от любов във Витлеем, Който обикаляше  Галилея, изцелявайки,  милвайки и  разпространявайки милосърдие, същият, Който ни възлюби докрай, като разтвори обятията Си върху Кръста.  И накрая това е Същият, Който възкръсна и Който живее в слава сред нас. 

Почитание към Неговия лик

52. Трябва да се отбележи, че изображението на Христос с Неговото сърце, дори и да не е обект на обожаване, не е просто един образ сред всички останали, от които ние бихме могли да избираме. Това изображение не е измислено в офиса, нито е нарисувано от някой художник.  «Това не е въображаем символ, това е реален символ, който представлява център, извор, от който блика спасението на цялото човечество». [32]       

53. Универсалното човешко преживяване прави това изображение уникално. Всъщност безспорно е, че през цялата история и в различни части на света, сърцето се е превърнало в символ на най-личната интимност, както и на привързаността, емоциите и способността да обичаш. Отвъд всяко научно обяснение, с ръка поставена върху сърцето на приятел се изразява особена привързаност; когато един човек се влюби и е близо до любимия човек, ритъма на сърцето се ускорява. Когато един човек страда от изоставяне или измама на любим човек, той усеща силно потискане в сърцето си. За да изразим, че нещо е искрено и наистина идва от центъра на личността, казваме: “Казвам ти го от все сърце”. Поетичното изразяване не може да игнорира силата на тези преживявания. Ето защо несъмнено сърцето е придобило през историята уникална символична сила, която не е само конвенционална. 

54. Следователно  е  разбираемо, че Църквата е избрала изображението на Сърцето, за да представи човешката и божествената любов на Исус Христос и най-съкровенният център на Неговата личност.  Ако изображението на едно сърце с огнени пламъци е красноречив символ, напомнящ ни за любовта на Исус Христос, уместно е това сърце да бъде част от Неговото изображение. По този начин Неговият призив за лична обвързаност на среща и диалог е по-значим. [33] Почитаният образ на Христос, от Който се откроява Неговото любящо Сърце, включва един поглед, който ни призовава за среща, диалог и доверие, силни ръце способни да ни подкрепят; устни, които ни отправят по уникален и много личен начин словото.

55. Сърцето има особеността да бъде приемано не като отделен орган, а като обединяващ  интимен  център и следователно като израз на цялостната личност, което не важи за другите органи на човешкото тяло. Тъй като това е интимният център на съвкупността на личността и следователно част, представляваща цялото, би било лесно да го изопачим, като го съзерцаваме отделно от фигурата на Господ. Изображението на сърцето трябва да ни насочи към съвкупността на Исус Христос в Неговия обединяващ център и едновременно от този обединяващ център, то трябва да ни води към съзерцанието на Христос  в цялата красота и богатство на Неговата човечност и божественост.

56. Това надхвърля превличането, което упражняват различните изображения, които са направени на Сърцето на Христос. Всъщност ние не трябва да «се уповаваме на изображенията или да им искаме нещо, както са го правили някога езичниците», но, «чрез изображенията, които целуваме, пред които се разкриваме и коленичим, ние обожаваме именно Христос». [34]    

57. От  друга страна, може да намерим някои от тези изображения за по-малко привлекателни и по-малко призоваващи любов и молитва. Това е второстепенно, защото изображението не е нищо друго освен насърчаваща фигура  и както биха казали Ориенталците, ние не можем да останем с пръст, който сочи луната. Макар и благословено, това е само изображение, което ни кани да стигнем отвъд, което ни насърчава да извисим сърцето си чак до Сърцето на живия Христос и да се обединим с Него; като се има предвид, че Евхаристията  е реално присъствие, което трябва да бъде обожавано. Почитаното изображение призовава, насочва и носи, за да ни накара да прекараме време в срещата с Христос и в Неговото обожаване, което ни изглежда по-добро отколкото си го представяме. Гледайки изображението, ние се изправяме пред Христос и пред Него, «любовта се настанява, съзерцава тайната, наслаждавайки се в тишината». [35] 

58. Въпреки това не трябва да забравяме, че това изображение на сърцето ни говори за човешката плът, земя, и следователно също и за Бог, Който искаше да влезе в нашето историческо състояние, да стане история и да сподели нашето земно пътуване.  Една по-абстрактна или стерилизирана форма за обожаване не е непременно по-вярна на Евангелието, защото начинът, по който Бог искаше да ни се разкрие и да ни стане близък, се проявява в този чувствителен и достъпен знак. 

Една съпричастна любов

59. Любовта и сърцето не са непременно свързани, защото  омразата, безразличието, егоизмът, могат да царуват в човешкото сърце. Но ние не достигаме своята пълна човечност, ако не излезем извън себе си; и ние не ставаме изцяло себе си, ако не обичаме. Най-интимният център на нашата личност, създаден за любов, осъществява Божия план, само когато обичаме.  Ето защо символът на сърцето символизира и любовта. 

60. Вечният Божи Син, който безкрайно ме превъзхожда, също искаше да ме възлюби с човешко сърце. Неговите човешки чувства се превръщат в Тайнството на една необятна и окончателна любов. Следователно Неговото сърце не е физически символ, който изразява само чисто духовна реалност или такава, отделена от материята. Погледът, обърнат към Сърцето на Господ, съзерцава физическа реалност, Неговата човешка плът, която позволява на Христос да има много човешки емоции и чувства като нас, макар те да са изцяло преобразени от Неговата божествена любов. Обожаването трябва да достигне до необятната любов към личността на Божия Син, но трябва да кажем, че тази любов е неделима от Неговата човешка  любов, и в това ни помага изображението на Неговото Сърце от плът.     

61. Ако днес сърцето все още се възприема в народните нагласи, като емоционален център  на всяко човешко същество, именно то може най-добре да обозначи божествената любов  на Христос, обединена завинаги и неделима от Неговата човешка любов. Пий XII вече припомни, че Божието Слово, «което описва разположенията  на  Сърцето  на Исус Христос, не взема предвид само  милосърдната  Божия  любов, но също така и чувствата на човешка обич  […]. Ударите на Сърцето на Исус Христос, съединени ипостатично с божествената личност на Словото, несъмнено са били вдъхновени от любовта и всички други съпричастни чувства». [36]   

62. Сред Отците на Църквата,  за разлика от другите, които отричаха или релативизираха (съотнасяха) истинската човечност на Христос, ние намираме силно потвърждение на конкретната и осезаема реалност  на човешките чувства на Господ. Така Свети Василий подчертава, че  въплъщението не е измислено нещо, а че «Господ  пое върху Себе си  страданията на природата». [37] Свети Йоан Златоуст предлага например: «Ако Той нямаше нашата природа, Той никога не би бил жертва на болката». [38] Свети Амбросий потвърждава: «Тъй като Той взе една душа, Той пое страданията на душата». [39] И Свети Августин представя човешките чувства като реалност, която веднъж поета от Христос, вече не е чужда на живота на благодатта: «Това, което засяга човешката слабост, както самата плът на човешката  слабост, както и смъртта на човешката плът, Господ Исус го пое не по необходимост от състоянието си, а по волята си на милост […] така че, ако се случи на някого да бъде наскърбен  и  да страда  сред човешките изкушения, да не се мисли за толкова чужд на Неговата благодат». [40] И накрая Свети Йоан Дамаскин разглежда истинското емоционално преживяване на Христос в Неговата човечност, като знак, че Той е поел нашето естество в Неговата цялост, а не частично, за да го изкупи и преобрази изцяло. Следователно Христос прие всички елементи, които изграждат човешката природа, за да може всички да бъдат осветени. [41]                  

63. Струва си да включим тук размисъла на един богослов, който признава, че  «поради  влиянието  на гръцката мисъл, теологията отдавна е преместила тялото и чувствата в света на пред-човека, от под-човека или изкусителят на истинския човек. Но това, което теологията не разреши на теория, беше разрешено на практика от духовността. Това и популярната религиозност са поддържали жива връзката със соматичните, психологически и исторически аспекти на Исус. Кръстният Път, обожаването на раните, духовността на драгоценната кръв, обожаването на Сърцето на Исус, евхаристийните практики […]. Всичко това компенсира пропуските на теологията, подхранвайки въображението и сърцето, любовта и нежността  към Христос, надеждата и паметта, желанието и носталгията. Разумът и логиката поеха по други пътища». [42]        

Троична (тройна) любов

64. При това ние не се спираме само на човешките чувства, колкото и красиви и вълнуващи да са те.  Съзерцавайки Сърцето на Христос ние разпознаваме, че в Неговите здрави и благородни чувства, в Неговата нежност, в тръпката на Неговата човешка обич, се проявява цялата истина за Неговата божествена и необятна любов.   Бенедикт XVI го изрази така: «От безкрайния хоризонт  на Своята любов, Бог искаше да навлезе в границите на историята и на човешкото поведение, приемайки едно тяло и едно сърце, за да можем да съзерцаваме и да срещнем необятността в края, невидимата и неизразима Тайна в човешкото сърце на Исус Назарянина». [43]   

65. В изображението на Сърцето на Господ, всъщност е представена и ни заслепява една троична любов. Преди всичко необятната божествена любов, която се намира в Христос.  Но ние също мислим за духовното измерение на човечността на Господ. От тази гледна точка, сърцето е  «символ на онази  пламенна милосърдна любов, която влята в Христос, съживява Неговата човешка воля ». И накрая, То е  «символът на Неговата съпричастна любов». [44]   

66. Тези три вида любов не са отделни способности, функциониращи по паралелен или несвързан начин, но действат и се изразяват заедно в постоянния поток на живот: «В светлината на вярата, чрез която вярваме, че двете природи, човешката и божествената, са обединени в личността на Христос, нашият ум е направен способен да възприеме много тесните връзки, които съществуват между съпричастната любов на физическото сърце на Исус и Неговата двойна  духовна любов, човешката и божествената». [45]  

67. Ето защо, влизайки в Сърцето Христово, ние се чувстваме обичани от едно човешко сърце изпълнено с обич и чувства, както нашето.  Неговата човешка воля иска да ни обича свободно и тази духовна воля е напълно осветена чрез благодатта и милосърдната любов. Когато достигнем дълбините на това Сърце, ние сме напоени от неизмеримата слава на Неговата необятна любов, като Вечен Син, която вече не можем да отделим от Неговата човешка любов.   Именно в Неговата човешка любов, а не в дистанцирането от нея, ние откриваме Неговата божествена любов: ние намираме «необятността в края». [46]     

68. Църквата учи последователно и категорично, че обожаването, което ние отдаваме на Неговата личност е уникално и неразделно обхваща Неговата божествена и човешка природа. Още от древни времена тя ни учи, че ние трябва да «обожаваме един и същ Христос, Син Божи и  Син човешки, от две природи и в две неделими и неразделни природи» ; [47] и това «само с едно обожаване [… ] според което Словото стана плът». [48] Христос по никакъв начин не е обожаван в две природи, от което биха били въведени две обожавания, а «само в едно обожаване на Божието Слово, въплътено със Собствената Му плът» е обожаван. [49]  

69. Свети Йоан от Кръста изразява, че  в мистичния опит неизмеримата любов на възкръсналия Христос не се усеща, като чужда на нашия живот.  Безкрайното се снишава по някакъв начин, така че чрез отвореното Сърце на Христос да можем да преживеем една наистина взаимна среща на любовта: «Вероятно е, че птица, която лети от земя до земя, набира височина, като Кралския орел, ако  [той] се сниши, като, че ли иска да бъде хванат». [50] И той обяснява, че «виждайки Съпругата  съкрушена от любовта му, Той се втурва към нейното оплакване, също наранен  от нейната любов, защото, когато става въпрос за влюбени хора, раната на единия е обща за другия и двамата изпитват общо страдание». [51] Този мистик разбира фигурата на наранената страна на Христос, като призив към пълно единение с Господ. Той е раненият елен, защото все още не сме се оставили да бъдем докоснати от любовта Му. Той слиза до водните пътища, за да утоли жаждата си и намира утеха всеки път, когато се обърнем към Него:

« Върни се, гълъбче,
защото на върха на планините
раненият елен се появява,
наслаждаващ  се на прохладния бриз на твоя полет ». [52]   

Троичните перспективи

70. Обожаването на Сърцето на Исус е ясно христологично. Касае се за пряко съзерцание на Христос, което ни кани към единение с Него. Това е легитимно, ако имаме предвид това, което изисква Посланието до Евреите: да си направляваме нашата надпревара «с взор отправен към  Исус» (12, 2). Не можем обаче да пренебрегнем, че Исус представя Себе Си едновременно като пътят към Отца: «Аз съм пътят […]. Никой не идва при Отец, освен чрез Мене» ( Йн 14, 6). Той иска да ни заведе при Отца. Разбираме защо проповядването на Църквата, от самото начало не ни спира  при Исус Христос,но ни води към Отца. Именно Той е Този, Който в крайна сметка трябва да бъде прославен, като първоначална пълнота. [53] 

71. Нека се съсредоточим, например върху Посланието до Ефесяните, където четем със сила и яснота как нашето обожаване се отправя към Отца: «Затова прекланям колене пред Отеца» ( Еф.  3, 14). «Един е Бог и Отец  на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички нас» ( Eф.  4, 6). «Като благодарите винаги за всичко на Бог-Отец» ( Eф. 5, 20). Отец е Този, «чрез Когото, всичко е произлязло» ( 1 Кор 8, 6). Ето защо Свети Йоан Павел II заяви, че «целият християнски живот е като голямо поклонничество към дома на Отца». [54] Свети Игнатий Антиохийски преживява това по пътя към мъченичеството: «В мене жива вода клокочи и говори вътре в мене: Ела при Отца». [55]                 

72. Отец е преди всичко, Отец на Исус Христос: «Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос» ( Eф. 1, 3). Той е «Бог  на  нашия  Господ Исус Христос, Отецът на славата» ( Eф. 1, 17). Когато Синът стана човек, всички желания и стремежи на Неговото човешко Сърце се обръщат към Отца. Наблюдавайки как Христос се отнасяше към Отца, ние забелязваме очарованието на Неговото човешко сърце,  неговата съвършенна и постоянна ориентация  към Отца. [56] Неговият живот на тази земя се състоеше в едно пътуване, в което Той чувстваше в човешкото Си сърце непрестанен призив да отиде при Отца. [57]  

73. Ние знаем, че Той се обръщаше към Отца с арамейската дума  “Aвa”, тоест “татко”. По онова време някои бяха смутени от тази фамилиарност  (виж Йн 5, 18). Това е изразът, който Исус използва, за да общува с Отца, когато се появи безпокойството от смъртта: «Ава, Отче, за Тебе всичко е възможно-отклони от Мене тази чаша. Но нека бъде не както Аз искам, а както Ти.» (Мк.14, 36). Той винаги се признаваше за обичан от Отца: «Ти Ме обикна преди сътворяването  на света» (Йн 17, 24). И Исус, в Своето човешко Сърце, беше във възторг в очакване на Отца, чувайки Отец да Му казва: «Ти Си Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение» (Мк 1, 11). 

74. Четвъртото Евангелие казва, че  Вечният Син винаги е бил обърнат към «лоното на Отца» (1,18). [58] Свети Ириней потвърждава, че « Божият Син винаги е съществувал с Отца». [59] и Ориген твърди, че Синът остава «в непрекъснато съзерцание  на бащината бездна». [60] Ето защо, когато Синът стана човек, Той прекарва по цели нощи в разговори с възлюбения Отец  на върха на планината (виж  Лк 6, 12). Той казва: «Трябва да съм в дома на Моя Отец?» ( Лк 2, 49). Нека да разгледаме Неговата възхвала: «Той потръпна под действието на Светия Дух и каза: “Прославям Те, Отче, Господарю на небето и земята”» ( Лк. 10, 21). И Неговите последни думи, изпълнени с увереност, са: «Отче! В Твоите ръце предавам духа Си» ( Лк 23, 46).    

75. Нека обърнем поглед към Светия Дух,  който изпълва Сърцето на Христос и гори в Него. Както казва Свети Йоан Павел II, Сърцето на Христос е «шедьовърът на Светия Дух». [61] Това не се отнася само за миналото, защото «в Сърцето на Христос е живо действието на Светия Дух, на Когото Исус Христос приписва вдъхновението на Своята мисия  (виж  Лк 4, 18 ; Ис 61, 1) и изпращането на Когото,  Той беше обещал по време на Тайната вечеря.  Духът е този, който помага да се разбере богатството на знака на прободената страна на Христос, от която е произлязла Църквата (виж Конституция Sacrosanctum Concilium, т. 5) ». [62] В крайна сметка, «само Светият Дух може да отвори пред нас тази пълнота на  “вътрешния човек”, която се намира в Сърцето на Христос. Само Той може да въведе постепенно силата на тази пълнота в нашите човешки сърца». [63]               

76. Опитвайки се да проникнем в тайната на действието на Светия Дух, ние виждаме, че Той стене в нас и казва  Aвa : «А понеже вие сте синове,  Бог изпрати в сърцата ви Духът на Своя Син, Който вика: Aвa, Отче! » (Гал. 4, 6). Наистина, «Самият Дух свидетелства на нашия дух, че сме Божии чеда» (Рим. 8, 16). Действието на Светия Дух в човешкото сърце на Христос постоянно провокира това привличане към Отца. И когато ни съединява с чувствата на Христос по благодат, Той ни дава да участваме в Неговите взаимоотношения с Отца, Той е «Духът, Който ви направи Божии синове и чрез Когото се обръщаме към Бога: Aввa, Отче мой! » (Рим  8, 15).   

77. Нашата връзка със Сърцето на Христос се преобрази под импулса на Духа, Който ни води към Отца, бащин източник на живот и благодат свише. Христос не иска да спираме до Него. Любовта на Христос е едно «откровение за милосърдието на Отца». [64]  Неговото желание, подтиквани от Духа, който блика от Неговото Сърце, «с Него и в Него» ние отиваме към Отца. Славата е отправена към Отца «чрез» Христос, [65] «с» Христос [66] и «в» Христос. [67] Свети Йоан Павел II учи, че «Сърцето на Спасителя ни кани да се върнем към любовта на Отца, която е изворът на всяка истинска любов». [68] Точно това се стреми да култивира Светият Дух в нашите сърца, като идва при нас от Сърцето на Христос. Ето защо Литургията, под животворното действие  на Светия Дух се обръща към  Отца от възкръсналото Сърце на Христос.

Последни магистърски изрази

78. Сърцето на Христос присъства по различни начини в историята на християнската духовност. В Библията и в първите векове на Църквата, то се появява под формата на наранената страна на Господ, като извор на благодат или като призив към интимна среща на любовта. То не престава да се появява в свидетелствата на много светии, та чак до наши дни. През последните векове, тази духовност прие формата на истинско поклонение на Сърцето на Господ.    

79. Много от моите предшественици призоваха Сърцето на Христос и по доста различни начини ни призоваха да се обединим с Него. В края на  XIX ^-ти век, Лъв XIII ни приканва да Му се посветим, обединявайки в предложението си поканата за единение с Христос с възхищението от блясъка на Неговата необятна любов.[69] Около тридесет години по-късно, Пий XI представя това почитание, като синтез на опита на християнската вяра. [70] След това Пий XII потвърди, че култът към Свещеното Сърце изразява по великолепен начин в един възвишен синтез, нашият култ към Исус Христос. [71]  

80. Съвсем наскоро  Свети Йоан Павел II представи развитието на този култ през миналите векове, като отговор на израстването на форми на строга и безплътна духовност, които забравиха милосърдието на Господа, но също и като настоящ  призив към свят, който се стреми да се изгради  без Бог: «Поклонението към Свещеното сърце,така както се разви в Европа преди два века под устрема на мистичните преживявания  на Света Маргарита- Мария-Алакок, беше отговор на янсенисткия ригоризъм, който в крайна сметка пренебрегва необятното Божие милосърдие. […] Човекът от 2000 година има нужда от Сърцето на Христос, за да познае Бога и да опознае себе си, той се нуждае от Него, за да изгради  цивилизацията на любовта». [72]      

81. Бенедикт XVI ни покани да разпознаем Сърцето на Христос, като интимно  и ежедневно присъствие в живота на всеки човек: «Всеки човек трябва да има  един  “център” в своя живот, извор за истина и доброта, от който да черпи сили, за да  се изправя пред различни ситуации и трудности в ежедневието. Всеки от нас, когато мълчи, се нуждае да чуе не само ударите на собственото си сърце, но и по-дълбоко ударите на едно сигурно присъствие, доловимо със сетивата на вярата и все пак много по-реално: присъствието на Христос, сърцето на света». [73]       

Задълбочаване и актуални събития

82. Символичният и изразителен образ на Сърце Христово не е единственото средство, което ни дава Светия Дух, за да се срещнем с любовта на Христос; и този образ винаги ще има нужда да бъде обогатен, просветлен и обновен  чрез размишлението, четенето на Евангелието и духовното съзряване. Пий XII също казваше, че Църквата не претендира, че  « в Сърцето на Исус трябва да виждаме и обожаваме така наречения формален образ, т.е. съвършен и абсолютен знак  на Неговата божествена любов, тъй като не е възможно да се представи интимната Му същност по адекватен начин чрез някакъв какъвто и да е сътворен образ». [74]   

83. Обожаването на Сърце Христово е от съществено значение за нашия християнски живот, защото  означава нашата отвореност, изпълнена с вяра и обожаване на тайната на божествената и човешката любов на Господ, до такава степен, че можем да потвърдим още веднъж, че Свещеното Сърце е обобщение на Евангелието. [75] Ние трябва да помним, че вярващите не са длъжни да вярват в нещо, като че ли се отнасяше за Божието Слово във виденията или в мистичните представи разказани от светиите, които страстно са предлагали обожаването на Сърце Христово. [76] Това са добри стимули, които могат да мотивират и да правят много добрини, но никой не трябва да се чувства задължен да ги следва, ако не открие че му помагат да напредва в собствения си духовен живот. Въпреки това е важно да се има предвид, както  заяви и  Пий XII , че не може да се  каже, че този култ «би дошъл от лично откровение». [77].

84. Например, предложението за Евхаристийно Причастие в първите петъци на месеца, беше силно послание в една епоха, когато много хора преставаха да приемат Причастие, защото нямаха доверие в божествената прошка, в Неговото милосърдие и считаха Причастието като нещо специално за награда за съвършените. В този янсенистки контекст, насърчаването на тази практика е допринесло много добро, като е помогнало да се разпознае в Евхаристията близката и безвъзмездна любов на Сърце Христово, което ни призовава към единение с Него. Днес то също би било много полезно и поради друга причина: защото сред вихъра на съвременния свят и нашето обсебване от удоволствията, консуматорството и развлеченията, телефоните и социалните мрежи,  ние забравяме да храним нашия живот със силата на Евхаристията.

85. Също така човек не трябва да се чувства длъжен да прави едночасово обожаване всеки четвъртък. Но как да не го препоръчаме? Когато някой, който живее тази практика с дръзновение, с много братя и намира в Евхаристията любовта на Сърцето Христово, «той обожава заедно с Църквата, символът, както и отпечатъкът  на божествената милосърдна любов, до толкова, че да обича човешкият род със Сърцето на въплътеното Слово». [78] 

86. Това беше трудно за разбиране за много янсенисти, които презираха всичко човешко, емоционално, телесно, и които в крайна сметка считаха, че това обожаване ни отдалечава от  чистото обожаване  на Всевишния Бог. Пий XII го определя като «фалшив мистицизъм» [79] това елитарно отношение на някои групи от хора, които виждаха Бог толкова високо, толкова отделен, така далечен, че считаха съпричастните изрази на народното благочестие, като опасни и изискващи църковен контрол.  

87. Дори повече, отколкото с янсенизма, можем да кажем, че ние днес сме изправени  пред един силен напредък на секуларизацията, която се стреми към един свят освободен от Бога. Освен това в обществото се умножават различни форми на религиозност, лишени от препратки към лична връзка с любящия Бог, и това са нови прояви на една  “духовност без плът”. Това е така. Но трябва да подчертая, че един вреден янсенистки дуализъм се възражда под нови маски в лоното на самата Църква. Той придоби нова сила през последните десетилетия. Това е проява на този гностицизъм, който пренебрегва истината за  “спасението на плътта” и който нанесе вреда  на духовността още от първите векове на християнската вяра. Ето защо обръщам поглед към Сърце Христово и ви приканвам  да подновите вашето обожаване. Надявам се, че то ще може да докосне и съвременната чувствителност и да ни помогне да се изправим пред тези стари и нови дуализми, на които това обожаване предлага адекватен отговор. 

88. Бих искал да добавя, че Сърцето Христово в същото време ни освобождава от един друг дуализъм: този на общности и пастири, които се фокусират единствено върху външни дейности, структурни реформи, лишени от Евангелието, обсебващи организации и светски проекти, секуларизирани размисли, предложения, които се представят като предписания, които понякога искаме да наложим на всички. Резултатът често е християнство, което забравя за нежността на вярата, радостта на посвещението в служба, пламенността на мисията от човек към човек, очарованието от красотата на Христос, страстната признателност за приятелството, което Той поднася, и за върховния смисъл, който Той придава на живота.  Касае  се  за друга форма на  измамен трансцендентализъм, също толкова безплътен.

89. Именно това са тези съвременни болести, от които дори не изпитваме желание да се лекуваме, докато сме се оставили да бъдем хванати в капана, които ме подтикват да предложа на цялата Църква ново развитие  на любовта на Христос, представена в неговото Свято Сърце.  Там ние срещаме целостта на Евангелието, там се намира истината, в която вярваме, там е онова, което   обожаваме и търсим във вярата, там се намира, онова от което най-много се нуждаем.   

90. Пред Сърцето Христово е възможно да се завърнем с въплътения синтез на Евангелието  и да живеем това, което предложих наскоро, припомняйки, скъпата Света Тереза на Детенцето Исус: «Най-подходящото отношение е да поставим доверието на сърцето извън себе си, в безкрайното милосърдие на един Бог, който обича безгранично и Който отдаде всичко върху Кръста, на Исус Христос». [80] Тя преживя това интензивно, защото беше открила в сърцето на Христос, че Бог е любов: «На мене Той ми даде  безкрайното Негово Милосърдие, и чрез Него съзерцавам и обожавам другите Божествени съвършенства». [81] Ето защо най-популярната молитва, отправена като стрела към Сърцето Христово, просто казва: «Уповавам се на Тебе». [82] Не са необходими повече думи.

91. В следващите глави ще подчертаем два основни аспекта, които обожаването на Свещеното Сърце трябва да обедини днес, за да продължи да ни храни и да ни приближава до Евангелието: личен духовен опит и общностна мисионерска ангажираност.

IV
ЛЮБОВ, КОЯТО УТОЛЯВА ЖАЖДА

92. Нека се върнем към Свещеното Писание, вдъхновените текстове, които са основното място, където намираме Откровението.  В тях и в живото Предание на Църквата, откриваме какво е искал да каже самият Господ през цялата история.  Като четем текстовете на Стария и Новия Завет, ще съберем някои от ефектите на това Слово по време на дългото духовно пътуване на Божия Народ.

Жажда за любовта на Бога

93. Според Библията едно изобилие от животворна вода беше известено на народа, бродещ в пустинята и очакващ  избавление: «Тогава с радост ще черпите вода от изворите на спасението» (Ис 12, 3). Месианските известия приемат формата на извор с пречистваща вода: «Ще ви поръся с чиста вода и вие ще се очистите […]. Нов дух ще ви дам» (Иез 36, 25-26). Тази вода ще даде на народа пълнота за съществуване, такава като  на извора, който блика от Храма и ще разпростира живот и здраве по пътя си: «Ето, на бреговете на потока от едната страна и от другата имаше много дървета […]. Навсякъде откъдето ще мине потокът, всяко живеещо същество, що пълзи там, ще бъде здраво […] защото, където се влее този поток, там всичко ще бъде живо» (Йез 47, 7. 9).

94. Еврейският празник Шатрите ( Souccot), който възпоменаваше четиридесет години прекарани в пустинята, постепенно възприе символа на водата като централен елемент, с ритуала за предлагане на вода всяка сутрин, който стана особено тържествен в последния ден на празника: голямата процесия се връщаше в Храма, където на края седем пъти обикаляха олтара и водата беше принесена на Бога сред голямо вълнение. [83]  

95. Известяването на месианските времена се представяше като открит извор за народа: «А върху дома Давидов  и върху жителите йерусалимски ще излея дух на благодат и умиление, и те ще погледнат към Мене, към Този, Когото те прободоха […]. В оня ден ще се отвори извор за дома Давидов и за жителите йерусалимски, за да се умият от  грях и нечистотия.» (Зах. 12, 10 ; 13, 1).  

96. Прободената страна, е като отворен извор, дух на благодат и молитва. Първите християни неизбежно са видели това обещание изпълнено в прободената страна на Христос, изворът, от който  извира нов живот. Преминавайки през Евангелието на Йоан, ние виждаме как пророчеството се изпълни в Христос. Ние съзерцаваме Неговата отворена страна, от която блика водата на Духа: «Но един от войниците Му прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода» (Йн 19, 34). След това  евангелистът  добавя: «Ще погледнат към Този, Когото прободоха» (Йн 19, 37). По този начин той подема известяването на пророка, който обещаваше на народа един извор, отворен в Йерусалим, когато погледнеха към Този, Когото прободоха (виж  Зах. 12, 10). Отвореният извор, това е наранената страна на Исус Христос.

97. Ние забелязваме, че Евангелието поставя този свещен момент именно в «последния ден важен за празника» на Шатрите (Йн 7, 37). Исус извика с висок глас на народа, който служи голямата процесия: «Който е жаден, да дойде при Мене и да пие. […] От Неговата утроба ще потекат реки от жива вода» (Йн 7, 37.38). Ето защо Неговият «час » трябваше да дойде, защото Исус «още не беше се  прославил» (Йн 7, 39). Всичко ще се изпълни в преливащия извор на Кръста. […]  

98. В книгата Откровение, Прободеният се появяваше отново: «Всеки ще Го види, също и онези,  които Го прободоха» (Откр1, 7) ; точно като отвореният извор: « И който е жаден – да дойде и който желае, нека взема от водата на живота, даром» (Откр  22, 17). 

99. Прободената страна е в същото време седалище на любовта, любов, която Бог обяви на Своя Народ с толкова разнообразни слова, че си струва да ги припомним:

«Понеже си скъп в очите Ми, многоценен и Аз те възлюбих.» (Ис 43, 4).

«Ще забрави ли  жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но ако и би забравила тя, Аз няма да те забравя.  Ето на Своите длани съм те начертал.» (Ис 49, 15-16).

«Планини ще се поместят  и хълмове ще се поклатят, но Моята милост няма да отстъпи от тебе, заветът на Моя мир няма да се поклати» (Ис  54, 10).

«С вечна обич, те обикнах, и затова прострях към тебе Моето благоволение » (Йер. 31, 3).

«Господ,  Бог твой, е посред тебе, Той е силен да те спаси;  ще се развесели за тебе с радост, ще бъде милостив по любовта Си; ще тържествува за тебе с песни» (Соф. 3, 17).   

100. Пророк Осия стига толкова далеч, че  говори за Божието сърце, което «влечах ги  с човешки връзки, с връзки на любов» (Осия11, 4). Заради тази  презряна любов, той можеше да каже: «Преобърна се в Мене сърцето Ми, разпали се всичката Ми жалост» (Осия 11, 8). Но милосърдието винаги ще надделява (виж Осия 11, 9), тя ще достигне своя най-висш израз в Христос, най-висшата дума на любовта.

101. В прободеното Сърце на Христос са съсредоточени, вписани в плътта, всички изрази за любов от Писанията. Не се касае за една любов, просто декларирана, а за тази чиято отворена страна е извор на живот за този, който е обичан, това е този извор, който утолява жаждата на Неговия Народ.    Както ни учеше  Свети Йоан Павел II, «основните елементи на това обожаване принадлежат постоянно на духовността на Църквата през цялата й история; защото, от самото начало, Църквата е отправяла поглед към Сърцето на Христос, прободено на Кръста». [84] 

Резонанси на Словото в историята

102. Нека да разгледаме някои от ефектите, които Словото Божие е оказало в историята на християнската вяра. Мнозина Отци на Църквата, особено в Мала Азия, споменаваха раната в реброто на Исус, като източник на водата на Духа: Словото, Неговата благодат и Тайнствата, които Го известяват.  Силата на Мъчениците идва от «извора на живота, който блика от Тялото Христово» [85] или както го тълкува Руфин, от « небесните и вечни извори, които извират от лоното на Христос». [86] Ние, вярващите, които сме се преродили от Духа, ние идваме от тази пещера в скалата: «Ние сме откъснати от лоното  на Христос». [87] Неговата наранена страна, която ние тълкуваме като Негово Сърце е изпълнена от Светия Дух и от реките на животворната вода, които извират от Него: «Изворът на целия Свети Дух  пребъдва в Христос.». [88] Но Духът, Който получаваме не ни отдалечава от Възкръсналия Господ, напротив Той ни изпълва с Него, защото пиейки от Духа, ние пием от самия Христос: «пийте Христос,защото Той е скалата, откъдето изтича водата, пийте Христос, защото Той е изворът на живота, пийте Христос, защото Той е реката, чието бликане радва града на Бога, пийте Христос, защото Той е мирът; пийте Христос, защото от Неговата гръд текат реки с жива вода». [89]  

103. Свети Августин отваря пътя към обожаването на Свещеното Сърце, като място за лична среща  с Господ. За него гръдта на Христос не е само извор на благодат и тайнства, но тя ги персонализира, представяйки  ги като символ на интимно единение с Него, като място на среща за любовта. Там се крие произходът на най-ценната мъдрост, която се състои в това да Го познаваме. Августин всъщност пише, че Йоан възлюбеният, когато сведе главата си върху гръдта на Исус, се приближи до тайното място на мъдростта. [90] Не се касае за просто интелектуално съзерцание на една богословска истина. Свети Йероним обяснява, че човек способен да съзерцава  «не се радва само на красотата на потоците, но пие жива вода от реброто на Господ». [91]    

104. Свети Бернар приема символиката на прободеното ребро на Господ, като я възприема изрично като откровение и дар от любовта на Неговото Сърце.  Чрез раната, великата тайна на любовта и милосърдието става достъпна и можем да я направим наша: «Вземам с увереност това, което ми липсва от недрата  на Господ, защото те преливат от милосърдие и не липсва отвор, откъдето то  да блика. Прободоха ръцете и нозете Му и Му пробиха реброто. През тези пукнатини аз мога да пия мед от скалата и масло от най-твърдия камък, другояче казано да вкуся и да видя колко е добър Господ […]. Желязото е пронизало Неговата душа и Неговото Сърце става близко и Той вече е способен да разбере моите слабости. Отворените рани в Неговото Тяло ни разкриват тайната на Неговото Сърце, те ни карат да съзерцаваме великата тайна на състраданието.». [92]  

105. Това се появява по особен начин при Гийом дьо Сент Тиери (Guillaume de Saint-Thierry) който ни кани да влезем в Сърцето на Исус  да ни храни от Своята гръд. [93] Това не е изненадващо, ако си припомним, че за този автор, «изкуството на изкуствата е изкуството на любовта […]. Любовта е породена от Твореца на природата. Любовта е силата на душата, която сякаш с естествена тежест я направлява към нейното място и цел». [94] Сърцето на Христос е мястото, където любовта царува в пълнота: «Господи, къде водиш онези, които прегръщаш и притискаш в обятията Си, ако не към Сърцето Си? Твоето Сърце, Исусе сладка е манната на Твоята божественост (виж Евр. 9, 4) която пазиш в Себе Си в златната стомна на Твоята душа, която надминава всяко познание. Блажени са тези, които са носени в Твоята прегръдка. Блажени са тези, които потопени в тези дълбини, са били скрити от Тебе в Тайната на Твоето Сърце». [95]   

106. Свети Бонавентура обединява двете духовни линии около Сърцето Христово. Представяйки Го като извор на Тайнства и благодат, той предлага това съзерцание да се превърне в приятелска връзка, лична среща на любовта.

107. От една страна това ни помага да разпознаем красотата на благодатта и тайнствата, които бликат от този извор на живота, който е нараненото ребро на Господ: «Така че от  страната на притихналия Христос върху Кръста, Църквата да бъде формирана и Писанието да бъде изпълнено, което казва: “Те ще видят Този, Когото прободоха  на Кръста”, то беше дадено чрез божествено разпореждане, един от войниците да отвори с копието си това свещено ребро и да го пробие цялото, докато потече кръв и вода, изливайки наградата за нашето спасение, което от извора – тайната на Неговото сърце, би им дало в изобилие силата за тайнствата на Църквата, за да придаде живот на благодатта и отсега нататък щеше да бъде за тези, които ще живеят в Христос, чаша  [налята от] живия извор, който блика за вечен живот». [96]  

108. След това Той ни кани да направим още една стъпка, така че достъпът до благодатта да не се превърне в магическо нещо, нито в неоплатоническа еманация, а в директна връзка с Христос, пребъдвайки в Сърцето Му. Наистина този, който пие е приятел на Христос, сърце, което обича: «Тогава, стани, приятелска душа на Христос, и бъди Неговата гълъбица, която прави гнездото в стената на една пещера, бъди врабчето, което намира дом и не престава да го пази, бъди гургулицата, която крие малките на целомъдрената си любов в този свещен отвор». [97]  

Разпространението на набожността към Сърцето Христово

109. Наранената страна, където обитава Христовата любов, от която извира живота на благодатта, малко по малко е приела формата  на  сърцето, особено в монашеския живот. Ние знаем, че култът към Сърце Христово не се е проявявал по същия начин през историята и че аспектите, развити в съвременния свят, свързани с различни духовни преживявания, не могат да бъдат екстраполирани  от средновековните и още по-малко от библейските форми в които можем да прозрем кълновете на този култ. Въпреки това днес Църквата не пренебрегва нищо от доброто, което Светият Дух ни е дал през вековете, знаейки че винаги ще бъде възможно да разпознаем по-ясно и по-пълно значението на определени детайли на набожността, или да разберем и разкрием новите му  аспекти.

110. Мнозина свети жени разказваха преживявания от среща с Христос, характеризирани с покой в Сърцето на Господ, извор на живот и вътрешен мир. Такъв е случаят с Света Лютгард, Света Метилда от Хакеборн, Света Анджела дьо Фолиньо, Жюлиен дьо Норич, и други. Света Гертруд от Хелфта, цистерцианска монахиня  разказа момент от молитва, по време на която тя постави главата си върху Сърцето на Христос и чу Неговия ритъм. В диалог със Свети Йоан Евангелист, тя го пита защо не е говорил в Неговото Евангелие, какво е почувствал, когато е направил същия експеримент. Гертруд  заключава, че «в сладкото красноречие на този ритъм е запазено настоящото време, така че слушайки го светът, който вече е остарял и скучен в своята любов към Бога, може да възвърне своя плам». [98] Бихме ли могли да видим в това потвърждение за нашето време, един призив да признаем колко „стар” е станал този свят и има ли нужда да възприема винаги новото послание за любовта на Христос? Света Гетруд и Света Метилда  са считани за «най-близките довереници на Свещеното Сърце». [99] 

111. Картузианците насърчени най-вече от Лудолф Саксонски, намериха начин в набожността към Свещеното Сърце да изпълнят връзката си с обич и близост.  Този, който влиза през раната  на Неговото Сърце е запален от обич. Света Екатерина Сиенска пишеше, че не можем да бъдем свидетели на Страданията понесени от Господ, но отвореното Сърце на Христос ни предлага възможността  за истинска лична среща с много любов: «Исках да видиш  тайната на Сърцето Ми, като ти го покажа отворено,  за да видиш, че те обичах повече, отколкото може  да го покаже ограниченото страдание». [100]   

112. Набожността към Сърце Христово постепенно надмина монашеския живот и изпълни духовността на светите учители, проповедници и основатели на религиозни конгрегации, които я разпространиха в най-отдалечените райони на земята. [101].

113. Особено интересна е инициативата на Свети Йоан Юдес. «След като ръководи много пламенна мисия със своите  мисионери в Рен, той успя да накара Епископа на тази епархия да одобри честването на празника  на очарователното Сърце на Нашия Господ Исус Христос. Това беше първият път, когато този празник беше официално разрешен в Църквата. Впоследствие Епископите на Кутанс, Еврьо, Байо, Лизьо и Руан разрешиха  честването на същия празник  респективно за техните епархии между  1670 и  1671 година». [102]. 

Свети Франциск Салски

114. В съвременната епоха, трябва да се подчертае приносът на Свети Франциск Салски. Той често съзерцаваше отвореното Сърце Христово,  което ни кани да пребъдем там в лична връзка на любов, където тайните на живота са осветени. Можем да видим в мисълта на този свят Доктор как изправен пред строг морал и религиозност на обикновено спазване, Сърцето на Христос се представя като призив за пълно доверие в тайнственото действие на Неговата благодат. Така той се изразява в едно предложение до баронеса дьо Шантал: «Моето мнение е, че ние няма повече да останем в себе си, […] ние ще се настаним завинаги в прободената страна на Спасителя; защото без Него, ние не само не можем, но дори и да можехме, не бихме искали да направим нищо». [103]   

115. За него набожността далеч не се е превърнала във форма на суеверие  или неправомерно обективиране на благодатта, това е покана за лична връзка, в която всеки човек   се чувства уникален пред Христос, взет под внимание в своята незаменима реалност, мислен от Христос и оценен по директен и изключителен начин: «Това много обожавано и много любящо Сърце  на нашия Учител, горящо с любовта, която Той ни носи, Сърце, в което ние ще видим вписани всички наши имена […]. Ще бъде въпрос на много голяма утеха, че ние сме толкова обичани от нашия Господ, който винаги ни носи в Сърцето Си». [104] Това собствено име написано в Сърцето Христово е начинът, по който Свети Франциск Салски иска да символизира до каква степен любовта на Христос към всеки човек не е обща или абстрактна, а лична, в която вярващият се чувства ценен и признат, заради самия себе си: «Колко е красиво сега това Небе, когато Спасителят служи там като слънце, а гръдта Му е извор на любов,  от която блажените пият даром! Всеки ще погледне там и ще види името си, изписано с любящ знак, който само любовта може да разчете, и който само любовта е гравирала. Боже, скъпа моя дъще, нашите няма ли да са там? Да ще бъдат без съмнение, защото дори нашето сърце да няма любов, все пак има желание  за любов». [105]    

116. Той счита това преживяване за фундаментално за един духовен живот, което поставя това убеждение сред великите истини  на вярата: « Да, моя прескъпа дъще, Той мисли в тебе; и не само в теб, но и в най-малкия косъм на главата ти: това е частица вяра и не трябва да има никакво съмнение в това». [106] Последствието е, че вярващият става способен напълно да се отдаде в Сърцето на Христос, където намира отдих, утеха и сила: «О, Боже! Каква радост да бъдеш в обятията до гърдите на Спасителя. […] Остани така, скъпа дъще, и като друг малък свети Йоан, докато другите се хранят на трапезата на Спасителя с различни меса, отдъхни си и отпусни с доверие главата си, душата си и духът си  върху любящата гръд на този скъп Господ». [107] «Надявам се, че ще бъдеш в пещерата на гургулицата и до прободената страна на нашия скъп Спасител. […] Колко добър е този Господ, скъпа моя дъще, колко любящо е Неговото Сърце! Нека пребъдем в този свят дом». 

117. Но, верен на учението си за освещението в обикновения живот, Той предлага това да се живее сред ежедневните дейности, задачи и задължения: «Питате ме как душите, които са привлечени в молитва към тази свята простота  и как това съвършено предоставяне на Бога трябва да се извършва във всичките им действия? Отговарям, че не само в молитва, но и в поведението на целия си живот, те трябва да ходят неизменно в дух на простота, като изоставят и поверяват цялата си душа, своите действия и своите успехи на Божието благоволение, чрез съвършенна любов  и абсолютно доверие, оставяйки се на милостта и грижата на вечната любов, която божественото Провидение има за тях». [109]  

118. Поради всички тези причини, когато се отнася за обмисляне на символ, който би могъл  да обобщи неговото предложение за духовен живот, той заключава: «Мислех си, скъпа Майко,  ако си съгласна, че трябва да вземем като оръжие едно сърце, прободено от две стрели, затворено в трънен венец ». [110] 

Една нова декларация за любов

119. Събитията в Паре льо Мониал, в края на  XVII ^ти  век, се развиха под благотворното влияние на тази салезианска духовност. Света Маргарита-Мария Алакок разказваше за важни явления между края на декември 1673 и юни 1675. От първото голямо явление, произлиза по същество декларацията за любов. Исус каза: «Моето божествено Сърце е толкова страстно с любов към хората, и по-специално към теб, че не е в състояние повече да сдържа в себе си пламъците на Своята пламенна милосърдна любов, трябва да се разпространят чрез твоя метод, за да се прояви в тях и да се обогатят със своите скъпоценни съкровища, които аз ти разкривам». [111]      

120. Света Маргарита-Мария обобщава това със сила и плам: «Той ми откри чудесата на Неговата любов и необяснимите тайни на Неговото Свещено Сърце, които винаги е държал скрити от мен, чак докато не ми го отвори за първи път, но така ефективно и чувствено, че Той не ми остави никакво място за съмнение в тях». [112] В следващите изявления, красотата на това послание е потвърдена отново: «Той ми откри необяснимите чудеса на Своята чиста любов и до каква степен беше прекалил с любовта към хората». [113]   

121. Това силно признание за любовта на Исус Христос, което Света Маргарита Мария ни предаде, ни предлага ценни стимули за нашия съюз с Него. Това не означава, че се чувстваме задължени да приемем или поемем всички детайли от това духовно предложение, където както често се случва, божественото действие е смесено с човешки елементи, свързани с  нашите желания, с нашите грижи и нашите вътрешни изображения. [114] То трябва винаги да се предпочита в светлината на Евангелието и богатата духовна традиция на Църквата,  като се признава цялото добро, което е направило  на толкова много сестри и братя. Това ни позволява да разпознаем даровете на Светия Дух в това преживяване на вяра и любов. Повече от подробностите, сърцевината на посланието, което ни е предадено може да се обобщи в тези думи, които Света Маргарита-Мария чу: «Ето, това Сърце, което толкова много обикна хората, че Той нищо не си спести, докато се изтощи и погълна Себе Си, за да засвидетелства Своята любов». [115] 

122. Тази проява е покана за израстване в срещата с Христос, благодарение на безрезервно доверие до достигане на пълно и окончателно единение: «Това божествено Сърце на Исус трябва да бъде така заместено от нашето, че само Той да живее и действа в нас и за нас; че Неговата воля […] може да действа абсолютно без съпротива от наша страна; и накрая нека Неговите чувства, Неговите мисли и Неговите желания  да бъдат на мястото на нашите, но преди всичко Неговата любов, която ще Го обича в нас и за нас. И така, тъй  като това любящо Сърце е всичко във всичко за нас, ние ще можем да кажем със Свети Павел, че ние вече не живеем, но Той е Който живее в нас». [116]      

123. Тя представи в първото получено послание това преживяване, по личен и конкретен начин, изпълнен с огън  и нежност: «Той ме попита за сърцето ми, което аз Го умолявах да вземе, което Той и направи, като го сложи в Своето любящо, в което Той ми го показа да го видя, като малък атом, който беше изгорен в тази огнена пещ». [117] 

124. В друг момент виждаме, че този Който ни се отдава е Възкръсналият Христос, пълен със слава, живот и светлина. Разбира се, Той говори другаде за понесените страдания, заради нас и за неблагодарността, която Той получи; но тук не изплуват нито кръвта, нито раните от страданието, а светлината и огънят на Живия. Раните от Страданието не изчезват, но са преобразени. Пасхалната Тайна е така изразена в нейната цялост: «И един път, между другите пъти, когато беше изложено Светото Тайнство, […] Исус Христос, моят кротък Учител, се представи пред мен, целият излъчващ слава със Своите пет рани, блестящи като пет слънца, и от свещена хуманност излизаха пламъци от всички страни, но преди всичко от любящата Му гръд, която приличаше на пещ; и след като се отвори ми разкри Своето вселюбящо и  много очарователно Сърце, което беше живият извор  на тези пламъци.   Тогава Той ми откри необяснимите чудеса на Своята чиста любов, и до каква степен беше достигнал в любовта Си към хората, от които Той получаваше само неблагодарност и липса на признание». [118]       

Свети Клод дьо Ла Коломбиер

125. Когато  Свети Клод дьо ла Коломбиер научил за преживяванията на света Маргарита-Мария, той веднага станал техен  защитник  и разпространител. Той изигра специална роля в разбирането и разпространението на тази набожност към Свещеното Сърце, но също и в нейното тълкуване в светлината на Евангелието.

126. Някои неразбрани изрази на Света Маргарита-Мария биха могли да доведат  до твърде голяма увереност в личните жертви и дароприношения. Сега, Свети Клод показва, че съзерцанието на Сърцето Христово, ако е автентично не предизвиква самодоволство в себе си нито напразна слава  в човешките преживявания или усилия, а неописуемо предоставяне в Христос, Който изпълва живота с мир, сигурност и решения. Това абсолютно доверие той го изрази  много добре в една известна молитва:  

«За мен, Боже мой, аз съм толкова убеден, че Ти бдиш над онези, които се надяват на Тебе, толкова съм убеден, че нищо не може да ни липсва, когато очакваме всичко от Теб, че реших да  живея  в бъдещето без притеснения и да разтоваря всичките си грижи върху Теб […]. Никога няма да загубя надеждата си, ще я пазя  до последния момент в моя живот, и всички демони от ада в този момент  ще положат напразни усилия да я изтръгнат от мен […]. Нека някои очакват своето щастие или своите богатства или своите таланти; нека някои други разчитат или на невинността на живота си или на строгостта на своите покаяния, или на броя на своите милостини, или на пламенността на своите молитви, […] за мен, Господи, цялото ми доверие, това е самата моя увереност: тази увереност никога не заблуждава никого […]. Затова съм уверен, че ще бъда вечно щастлив, защото твърдо се надявам  да бъда такъв и това е от Теб, о Боже, мой,  да се надявам». [119]   

127.Свети Клод написа бележка през януари 1677 година, предшествана от няколко реда, напомнящи за увереността, която имаше в мисията си: «Разбрах, че Бог искаше да Му служа, като осигуря изпълнението на желанията Му относно набожността, която Той предложи на човек, с когото да общува много поверително и за когото беше достатъчно да използва моята слабост». [120]    

128. Важно е да се отбележи как в духовността на Ла Коломбиер, се намира един хубав синтез между богатия и великолепен духовен опит на Света Маргарита-Мария и съвсем конкретното съзерцание на Игнатианските Упражнения. Той пише в началото на третата седмица от месеца на Упражненията: «Две неща изключително ме развълнуваха. Първото, това е предразположението, с което Исус Христос отиде да посрещне онези, които Го търсеха […]. Неговото Сърце е потопено в ужасна горчивина, всички страсти са отприщени в Него, цялата природа е смутена и през всички тези безредици и всички тези изкушения, Сърцето се носи право към Бога, не прави и една погрешна стъпка, нито пък се колебае да вземе страната, която му предлага добродетелта и най-висшата добродетел му внушава […]. Второто нещо, това е предразположението на същото това Сърце към Юда, който Го предаваше, Апостолите, които страхливо Го изоставяха, Свещениците и останалите, които бяха авторите на преследването от което Той страдаше; известно е, че всичко това не бе в състояние да събуди у Него, дори най-малко негодувание, омраза или възмущение […]. Така че си представям това Сърце без жлъч, без горчивина, изпълнено с истинска нежност към Неговите неприятели». [121]    

Свети Шарл дьо Фуко и Света Тереза на Детенцето Исус

129. Свети Шарл дьо Фуко и Света Тереза на Детенцето Исус несъзнателно са променили някои елементи на набожността към Сърце Христово, помагайки ни да я разберем, като все по-вярна на Евангелието. Нека видим как тази набожност се изразява в техния живот. В следващата глава ще се върнем на тях, за да покажем оригиналността на мисионерското измерение, което те двамата развиват по различен начин.

Исус Каритас

130. Свети Шарл дьо Фуко един ден  посети в Луйе – Светото Причастие със своята братовчедка, Госпожа дьо Бонди, и тя му показа изображението на Светото Сърце.[122] Тази братовчедка изигра определяща роля в обръщането на Шарл, както самият той го признава: «Тъй като Добрият Бог те направи първият инструмент за Своето милосърдие към мен, именно от теб те произтичат всички: ако не ме беше обърнала, отвеждайки ме при Исус, да науча малко по малко, дума по дума  всичко, което е благочестиво и добро, щях ли да съм тук днес? ». [123] Но това, което събуди в него, това е пламенното осъзнаване за любовта на Исус. Всичко беше там, това беше най-важното. И това се фокусира по-специално  върху набожността към Свещеното Сърце, където той открива  едно безгранично милосърдие: «Нека се надяваме в безкрайното милосърдие на Този, с чието Свещено Сърце ти ме запозна». [124]     

131. После неговият духовен наставник, абат Анри Ювелен, му помогна да задълбочи тази скъпоценна тайна: «Това благословено сърце, за което ми говори толкова често». [125] На 6 юни 1889 година, Шарл се посвети на Свещеното Сърце, където намира една много нежна и абсолютна любов. Той каза на Христос: «Ти толкова ме изпълни с блага, че ми се струва, че би било неблагодарно към Твоето Сърце, да не повярвам, че е готово да ме изпълни с всяко добро, колкото и голямо да е то, и че Неговата любов и Неговата щедрост са необятни». [126] Той ще бъде първият отшелник «под името Свещеното Сърце». [127] 

132. На 17 май 1906 година, същият ден, в който брат Шарл, сам вече не можеше да служи Литургия, той написа, че е обещал: «Оставете да живее в мен Сърцето на Исус, така че вече не аз живея, а Сърцето на Исус, който живее в мен, както живееше в Назарет». [128] Неговото приятелство с Исус, сърце до сърце, нямаше нищо общо с интимна набожност. То беше коренът на този лишен (аскетичен)  живот на Назарет, чрез който Шарл искаше да се уподоби на Христос и да се приспособи към Него. Това нежно обожаване  към Сърцето Христово имаше много конкретни последици върху неговия начин на живот,  и неговият Назарет се хранеше от тази много лична връзка със Сърцето Христово.        

Света Тереза на Детенцето Исус

133. Подобно на Свети Шарл дьо Фуко, Света Тереза на Детенцето Исус вдъхва от огромната набожност, която залива Франция през   XIX^ти  век. Абат Пишон, смятан за велик апостол на Свещеното Сърце, беше духовен наставник на нейното семейство. Една от сестрите на Тереза прие като религиозно име  “Мария на Свещеното Сърце” и манастирът, в който Светицата влязла бил посветен на Свещеното Сърце. Въпреки това нейната набожност придоби някои собствени характерни черти, отвъд формите, в които беше изразявана по това време.  

134. На петнадесет години тя намери начин да обобщи връзката си с Исус: «Този, чието Сърце биеше в унисон с моето». [129] Две години по-късно, когато й говореха  за едно сърце с трънен венец, тя написа в едно писмо: «Знаеш ли, аз не  виждам  Свещеното Сърце като всички останали, мисля че сърцето на моя съпруг, е само за мен, както моето е само за Него, и аз Му говоря  в уединението на това доставящо наслада сърце от сърце, в очакване един ден да Го съзерцавам лице в лице». [130] 

135. В едно стихотворение, тя изразява смисъла на своята набожност, изградена повече от приятелство и доверие, отколкото от увереност и нейните собствени жертви:

« Имам нужда от сърце, горящо от нежност,
оставащо моя опора,  без никаква възмездност
обичащо всичко в мен, дори моята немощ…
Което не ме изоставя нито денем, нито нощем. […]
Трябва ми Бог, Който взема моята същност,
ставайки мой брат, Който може да страда! […]
Ах !Знам го добре, всички наши правди
нямат никаква стойност в Твоите очи […].
А аз избрах за моето чистилище
Твоята изгаряща Любов, о, Сърце на моя Бог». [131]

136. Най-важният текст за разбирането на смисъла на нейната набожност  към Сърцето Христово е без съмнение писмото, което тя написа, три месеца преди смъртта си до своя приятел  Морис Белиер: «Когато виждам Мария Магдалена да напредва сред многобройните сътрапезници, да облива със сълзите си нозете на своя обожаван Учител, Когото тя докосва за пръв път; чувствам, че нейното сърце е разбрало бездните на любовта и милосърдието на Сърцето на Исус, и всяка грешница,  каквато е и тя – това Сърце на любовта е не само готово да й прости, но също така щедро да й даде благодеяния от Своята божествена близост и да я извиси до най-високите върхове на съзерцанието.  Ах! Скъпи мой братко, тъй като и на мен ми беше дадено да разбера любовта на Сърцето на Исус, признавам, че То прогони  от моето сърце всеки страх. Споменът за моите грешки ме унижава, кара ме никога да не разчитам на собствената си сила, която е само слабост, но още повече този спомен ми говори за милосърдие и любов». [132]    

137. Моралистите, които твърдят, че контролират милосърдието и благодатта, биха казали, че тя можеше да напише това, защото беше светица, но една грешница не би могла да го направи. Постъпвайки така, те лишават духовността на Тереза от нейната красива новост, която отразява сърцето на Евангелието. За съжаление стана обичайно, в някои християнски кръгове да се опитват да затворят Светия Дух в една схема, която им позволява да наблюдават всичко. Но този мъдър Доктор на Църквата ги заглушава и директно противоречи на това редуктивно тълкуване чрез тези изключително ясни думи: «Ако бях извършил всички възможни престъпления, все още щях да имам същата увереност, чувствам, че цялото това множество от грехове би било като капка вода хвърлена в пламтяща жарава». [133]  

138. Тя отговаря дълго на своята сестра Мария, която я хвалеше за нейната щедра любов към Бога, любов предразположена за мъченичество, в посланието, което представлява един от най-големите крайъгълни камъни в историята на духовността. Тази страница би трябвало да бъде прочетена хиляди пъти, заради нейната дълбочина, яснота и красота.  Тереза помага на сестра си от “Свещеното Сърце” да не съсредоточава тази набожност само върху долористичен аспект, някои са разбирали поправянето като вид  за първенство на жертвите  или строги спазвания на обреди. Напротив, тя го обобщава в доверието, което е най-приятното дароприношение  към Сърцето Христово: «Моите желания за мъченичество са нищо,  те не са това, което ми дава неограничената увереност, която изпитвам в сърцето си.  Това са, честно казано, духовните богатства, които ни правят несправедливи, когато разчитаме на тях със самодоволство и вярваме, че са нещо велико. […] Това, което Му е драго, е да ме види как обичам моята нищожност и моята бедност, това е сляпата надежда която имам в Неговото милосърдие  … Ето моето единствено съкровище. […] Ако искате да почувствате радост и да бъдете привлечени от страданието, това е вашата утеха, която търсите […]. Разберете, че за да обичаме Исус, да бъдем Негова жертва на любовта, колкото сме по-слаби, без желания или добродетели, толкова по-подходящи сме за действията на тази поглъщаща и преобразяваща Любов. […] О! как бих искала да мога да ви накарам да разберете това, което чувствам!… Това е доверието и нищо друго освен доверието, което трябва да ни води към Любовта». 

139. Възможно е в много от нейните текстове да се види нейната борба срещу формите на духовността, твърде много съсредоточени върху човешкото усилие, върху собствените заслуги, върху дароприношението, върху определени спазвания на ритуали, за да се  “спечели Небето”. За нея, «заслугата не се състои в правене или в даване на много, а по-скоро в получаването». [135] Нека да прочетем отново няколко твърде значими текста, където тя настоява за този път,  който е обикновен  и бърз начин да спечелим Господ чрез сърцето.  

140. Тя пише на нейната сестра Леони: «Уверявам те, че Добрият Бог е много по-добър, отколкото вярваш. Той е удовлетворен от един поглед, от една въздишка на любов … За себе си, аз намирам съвършенството много по-лесно за практикуване, защото разбрах, че всичко, което трябва да направя е да грабна сърцето на Исус  … Виж едно малко дете, което току-що е ядосало майка си […] ако отиде и протегне ръчички към нея, усмихвайки се и и каже: “Прегърни  ме, няма да правя повече така”. Дали майка му няма да може да го притисне нежно към сърцето си и да забрави детските му пакости?… При това тя знае, че нейното скъпо мъниче ще го направи отново при следваща възможност, но това няма значение, ако то пак й грабне сърцето, то никога няма да бъде наказано». [136]     

141. В писмо до Абат Рулан тя казва: «Моят път е целият изтъкан от доверие и любов, не разбирам душите, които се страхуват от един толкова  нежен Приятел.  Понякога, когато чета някои духовни трактати, където съвършенството е показано чрез хиляди препятствия, заобиколено от тълпа от илюзии, бедният ми малък ум много бързо се изморява, затварям научната книга, която ми пръска главата и изсушава сърцето и вземам Светото Писание. Тогава всичко ми изглежда светло, и само една дума открива на душата ми необятни хоризонти, съвършенството ми се струва лесно, виждам, че е достатъчно да признаеш своята нищожност и да се оставиш като дете в ръцете на Добрия Бог». [137] 

142. И говорейки на Абат Белиер за един баща на семейство,  тя каза: «Не вярвам, че сърцето  на щастливия баща може да устои на синовната увереност на неговото дете, чиято искреност и любов  той познава. При това той не игнорира факта, че неговият син ще изпада неведнъж в същите грешки, но той е готов винаги да му прости, ако всеки път неговият син му грабва сърцето». [138]

Резонанси в Общността на Исус

143. Ние видяхме как Свети Клод дьо Ла Коломбиер  беше свързал отново духовния опит на Света Маргарита-Мария с предложението на Духовните Упражнения. Вярвам, че мястото на Свещеното Сърце в историята на Общността на  Исус заслужава кратко споменаване.  

144. Духовността на Общността на Исус винаги е предлагала едно «вътрешно познание на Господ, за да Го обичаме и следваме повече». [139] Свети Игнатий ни кани в своите Духовни Упражнения да се поставим пред Евангелието, което ни казва: «Реброто на Исус беше прободено от копието,  и от него потекоха вода  и кръв». [140] Когато оттеглилият (уединеният) се намира пред наранената страна на Христос,  Игнатий му предлага да влезе в Неговото Сърце. Това е начин сърцето да съзрее под ръководството на  “учителя на чувствата”, според израза използван от Свети Пиер Фабр,  в едно от неговите писма до Свети Игнатий.  [141] Йезуитският Отец Хуан Алфонсо де Поланко също го споменава в неговата биография на Свети Игнатий: « [Кардинал Контарини] призна, че е намерил в Отец Игнатий един учител на чувствата». [142] Разговорите, които предлага Свети Игнатий са основна част от това възпитание на сърцето, защото те карат да чувстваш  и  да вкусиш посланието на Евангелието; и да говориш за това с Господ. Свети Игнатий твърди, че можем да кажем на Господ това, което ни интересува и да Го помолим за съвет.  Всеки  оттеглил се може да разпознае в Упражненията един диалог от сърце към сърце.

145. Свети Игнатий приключва своите съзерцания в подножието на Разпятието, приканвайки оттеглилият се да се обърне с голяма обич към Разпнатия Господ, питайки Го «както приятел говори на приятел или един слуга на своя господар» какво трябва да направи за Него. [143] Кулминацията на Маршрута  на  Упражненията е в «Съзерцанието за постигане на любов», от което произтича действието на благодат и дароприношението на «паметта на интелигентността  и волята»  към Сърцето, което е извор и начало на всяко благо. [144] Това вътрешно познание на Господ не е изградено от нашите способности и нашите усилия, но то се иска като дар.    

146. Същото това преживяване ще бъде направено от дълга редица Свещеници Йезуити, които изрично се позовават на Сърцето на Исус, като Свети Франциск от Борджия, Свети Пиер Фавр, Свети Алонсо Родригес, Отец Алварес де Пас, Отец Винченцо Карафа, Отец Каспер Дружицки   и много други. През 1883 година, Йезуитите заявяват, че «Общността на Исус приема и получава с дух преливащ от радост и признателност твърде сладкото бреме, което й е поверил нашият Господ Исус Христос  да практикува, насърчава и разпространява набожността на Неговото Божествено Сърце». [145] През декември 1871 година, отец Питер Ян Бекс посвещава Общността на Свещеното Сърце на Исус и за да свидетелства, че това винаги е било неразделна част от живота на Общността, Отец Педро Арупе го прави отново през 1972 година, с убеждение, изразено със следните думи: «Искам да кажа на Общността нещо, което смятам, че не трябва да се премълчава. От моето послушничество винаги съм бил убеден, че това, което наричаме набожност към Свещеното Сърце съдържа символичен израз  от дълбините на Игнатианския дух, и изключителна ефективност – ultra quam speraverint – отвъд това, на което са се надявали, както за своето собствено съвършенство, така и за своята апостолска плодотворност. Все още съм убеден в същото нещо. […] В тази набожност, аз намирам един от най-интимните извори на моя вътрешен живот». [146]          

147. Когато Свети Йоан Павел II приканваше  «всички членове на Обществото да насърчават с още по-голяма ревност тази набожност, която отговаря повече от всякога на очакванията на нашето време», той го правеше, защото разпознаваше интимните връзки между набожността  към Сърцето Христово и Игнатианската духовност, тъй като  «желанието да “опознаем Господ отблизо” и “да разговаряме” с Него, сърце в сърце, е характерно, благодарение на Духовните Упражнения, на духовната динамика  и апостолското Игнатианство, изцяло в служба на любовта към Сърцето на Бога». [147] 

Дълъг поток на вътрешния живот

148. Набожността към Сърцето Христово се появява отново в духовния път на много светии, твърде различни едни от други, и тази набожност приема нови аспекти във всеки един от тях. Свети Винсент дьо Пол, например казваше, че това, което Бог иска, това е сърцето: «Бог иска принципно сърцето, сърцето, и това е основното нещо. Как става така, че някой, който няма блага, ще заслужава повече, от този, който има големи притежания, от които се отказва? Защото този, който няма нищо, отива там с повече обич; и това е, което Бог най-вече иска… ». [148] Това предполага да приеме да едини неговото сърце с това на Христос: «Момиче, което прави всичко, което може да направи, за да постави сърцето си в състояние да бъде единено с това на нашия Господ, […] на каква благословия да не се надява от Бога ». [149]   

149. Понякога сме изкушени да разглеждаме тази тайна на любовта, като възхитителен факт от миналото, като някогашна красива духовност. От сега за винаги трябва да помним, както го казваше един свят мисионер, че «това божествено сърце, което е понесло  да бъде прободено от неприятелско  копие, за да разпространи от тази свещена отворена рана, Тайнствата чрез които Църквата е формирана, никога не е спирало да обича». [150] Други по-съвременни светии, като Свети Пио  де Пиетрелчина, Света Тереза от Калкута и много други, говорят водени от дълбоката набожност към Сърцето Христово. Бих искал също така да припомня преживяванията на Света Фаустина Ковалска, която отново предлага набожността към Сърцето Христово, поставяйки силен акцент върху живота в слава на Възкръсналия и върху Божието Милосърдие. В следствие на това, мотивиран от тези преживявания на тази светица и черпейки от духовното наследство на Светия Епископ Йозеф Себастиан Плезар (1842-1924), [151] Свети Йоан Павел II тясно свързва своето размишление върху милосърдието с набожността към Сърцето Христово: «Църквата изглежда изповядва и почита по специален начин Божието Милосърдие, когато се обръща към Сърцето на Христос.    Наистина, ние да се приближим до Христос в тайната на Неговото Сърце ни позволява да се спрем върху тази точка […] от откровението за милосърдната любов на Отца,   което съставлява централното съдържание на месианската мисия на Човешкия Син». [152] Същият  Свети Йоан Павел II, позовавайки се на Свещеното Сърце, признаваше по много личен начин: «То ми говори от най-ранна възраст». [153]   

150. Съвременността на набожността към Сърцето Христово се проявява по-специално в евангелизиращата и образователната дейност на многобройни женски и мъжки религиозни конгрегации, които са били белязани в своя произход от този христологичен духовен опит.  Изброяването на всички тях би било една безкрайна задача. Ето само два произволно взети примера: «Основателят   [S. Daniele Comboni – Даниеле Комбони] намери в тайната на Сърцето на Исус силата на своя мисионерски ангажимент». [154] «Подтиквани от любовта към Сърцето на Исус, ние се стремим да помогнем на хората да израснат в тяхното достойнство, като синове и дъщери на Бога, въз основа на Евангелието и на неговите изисквания за любов, прошка, справедливост и солидарност с бедните и маргинализираните». [155]  По същия начин, светилищата посветени на Сърцето Христово, разпространени по целия свят, са привлекателен  извор  на духовност и плам. Към всички онези, които по един или друг начин посещават тези места на вяра и милосърдна любов, отправям моята бащинска благословия.

Набожността на утехата

151. Раната от страната, от която блика жива вода, е все още отворена във Възкръсналия Христос. Тази дълбока рана, нанесена от копието, както и раните от трънения венец, които често се появяват в изображенията на Свещеното Сърце, са неделими от тази набожност. Ние съзерцаваме в тях любовта на Исус Христос, Който беше способен да Се отдаде до край. Сърцето на Възкръсналия пази тези знаци на това цялостно себеотдаване, което води до неминуемо  страдание за нас. Следователно е неизбежно,  по някакъв начин вярващият да иска да реагира не само на тази велика любов, но също и на болката, която Христос се съгласи да понесе за толкова много любов. 

С Него върху Кръста

152. Струва си да се спомене този израз за духовното преживяване, който се е развил около Сърцето Христово: вътрешното желание да Го утешим.  Тук няма да се спирам върху практиката на „поправяне”, която смятам, че е по-добре поставена в контекста на социалното измерение на тази набожност  и която ще развия в следваща глава. За сега бих искал само да се съсредоточа върху това желание, което често се появява в сърцето на любящия вярващ, докато съзерцава Тайната на Страданието Христово  и я преживява като тайна, не само припомнена, но чрез благодатта присъстваща или още повече правейки ни мистично присъстващи в този изкупителен момент. Как да не искаме да утешим Любимия, ако Той е най-важният?  

153. Папа  Пий XI искаше да оправдае това, като ни прикани да признаем, че Тайната на Изкуплението чрез Страданието Христово надхвърля по Божията благодат всички разстояния на времето  и пространството. Ако Той отдаде Себе Си върху Кръста за греховете в бъдеще, за нашите; по същия начин нашите действия поднесени днес за Негова утеха достигат отвъд времето, чак до Неговото наранено Сърце: «Ако заради нашите бъдещи, но предвидими грехове,   душата на Христос се натъжи чак до смърт, тя несъмнено получи известна утеха, също очаквана от действията ни за поправяне, и Му се яви ангел от Небето, който Го подкрепяше ( Лк 22, 43),  за да утеши Неговото съкрушено Сърце от  отвращение и мъка. И така именно, това Свещено Сърце, непрестанно наранявано от греховете на неблагодарните човеци, сега ние можем и дори трябва да утешим по мистериозен, но реален начин». [156]

Причините на сърцето

154. Може би изглеждаше, че този израз на набожност няма достатъчна теологична подкрепа. Но всъщност сърцето си има причини. Смисълът на верните – sensus fidelium възприема, че там има нещо  мистериозно, което надхвърля нашата човешка логика, и че Страданието Христово не е просто факт от миналото: ние можем да вземем участие в него чрез вярата. Да размишляваме върху Себеотдаването на Христос върху Кръста е повече от един обикновен спомен за благочестието на вярващите. Това убеждение е здраво основано в теологията.[157] Към това е добавено осъзнаването на нашия грях, който Той носеше върху наранените Си  рамене, и на нашата недостатъчност пред лицето на толкова много любов,  която винаги ни превъзхожда безкрайно.

155. Във всеки случай се чудим как е възможно да сме във връзка с Живия, Възкръснал, напълно щастлив Христос и в същото време да Го утешаваме в Неговото Страдание. Уместно е да се има предвид, че възкръсналото Сърце запазва раната Си като спомен и че действието на благодатта провокира преживяване, което не се съдържа изцяло в хронологичния момент. Тези две убеждения ни позволяват да признаем, че се намираме в мистичен път, който надхвърля опитите на разума и изразява това, което ни внушава самото Божие Слово: «Но – пишеше Папа Пий XI – каква утеха могат да донесат на Христос, Който царува в Небесно блаженство тези изкупителни обреди? Ще отговорим със Свети Августин: “Вземете един човек, който обича: той ще разбере това, което казвам” Всяка душа, която пламенно обича Бога, когато се вглежда в миналото, може да види и съзерцава в своите размишления Христос,  действащ за човека, съкрушен, страдащ от най-тежките изпитания “ за нас, човеците и за нашето спасение”, почти съсипан от тъгата, мъката и позора; още повече, “изпонаранен, заради нашите грехове” ( Ис 53, 5), в Неговите рани ние намираме изцеление. Над всичко това благочестивите души имат още повече причина да размишляват, защото именно греховете и престъпленията на хората, извършени по всяко време,  са причинили смъртта на Божия Син». [158] 

156. Това учение на Папа  Пий XI заслужава да бъде взето под внимание. Наистина, когато Писанието заявява, че вярващите, които не живеят в съответствие с вярата си «в себе си повторно разпват Божия Син» (Евр.  6, 6), или, че когато понасям страдание, заради другите «и допълвам недостига от Христовите мъки в моето тяло заради Неговото Тяло» (Кол. 1, 24), или че Христос понасяйки Своето Страдание Се моли тогава не само за Своите ученици, но «и за тези, които чрез тяхното слово вярват в Мене» (Йн 17, 20), то казва нещо, което разбива нашите ограничени схеми. Словото ни показва, че не е възможно да се установи едно преди и едно после, без никаква връзка, дори нашата мисъл да не знае как да го обясни. Евангелието не ни трябва само, за да размишляваме или да си припомняме в различните му аспекти,  но и да се живее както в делата на любовта така и в вътрешните преживявания. И това се отнася преди всичко за тайната на смъртта и Възкресението на Христос. Времевите разделения, които нашият ум използва, изглежда не съдържат истината за този опит на вярата, в която се сливат единението  със Страдащия Христос и в същото време силата, утехата и приятелството, на които се радваме с Възкръсналия. 

157. Нека тогава да видим единството на Пасхалната Тайна в нейните два неделими аспекта, които взаимно се осветляват. Тази уникална Тайна, станала настояща чрез благодатта, дори когато се стремим да предложим нещо на Христос, за да Го утешим.  Ние вземаме участие в тази Тайна в нашия конкретен  живот, защото Христос предварително искаше да участва в нашия живот, Той предварително искаше да изпита като глава това, което Неговото църковно Тяло щеше да преживее, както в раните, така и в утехите. Когато живеем в благодатта на Бога, това взаимно участие се превръща в духовен опит. В крайна сметка Възкръсналият чрез действието на Своята благодат ни позволява да бъдем тайнствено единени в Неговото Страдание. Вярващите сърца, които изпитват радостта от Възкресението, знаят това, но те желаят същевременно  да вземат участие в съдбата на своя Господ.  Те са готови за това участие чрез страданията, скърбите, разочарованията и страховете, които са част от живота им. Те не живеят тази Тайна в самота, защото тези рани са също така участие в съдбата на мистичното Тяло Христово, което ходи сред светия Божи народ.  То носи в себе си съдбата на Христос по всяко време и на всяко място в историята.   Набожността на утехата не е анти историческа или абстрактна, тя  е станала плът и кръв в пътуването на Църквата.

Угризението

158. Необходимото желание да утешим Христос, което се поражда от страданието чрез съзерцание на това, което Той понесе, заради нас, се подхранва също от искрената признателност на нашите Служения, нашите привързаности, нашите липси на радост във вярата, нашите напразни търсения и стига отвъд нашите конкретни грехове, несъответствието на нашите сърца  с Неговата любов и Неговия план. Това преживяване ни пречиства, защото любовта има нужда от пречистването на сълзите, които в крайна сметка ни правят още по-жадни за Бог и по-малко обсебени от себе си.   

159. Така виждаме, че колкото по-дълбоко е желанието да утешим Господ, толкова по-дълбоко е угризението на вярващото сърце. Това «не е чувство за вина, което потиска, нито скрупули, които парализират, но едно спасително ожилване, което изгаря отвътре и лекува, защото сърцето, когато види своето зло и се признава за грешник, то се отваря и приема действието на Светия Дух, живата вода, която го вълнува и кара сълзите да текат по лицето му […]. Не става въпрос да плачем над себе с, както често се изкушаваме да го правим. […] Да имаш сълзи от угризение това напротив означава да се покаеш сериозно, че си натъжил Бог чрез грях; това е да признаем, че винаги сме длъжници и никога кредитори […]. Както капката дълбае камъка, сълзите бавно дълбаят закоравелите сърца. Така ставаме свидетели на чудото на тъгата, на добрата тъга, която води до кротост […]. Угризението не  е толкова плод на нашето упражнение, но е благодат, и като такава трябва да бъде изискана в молитва». [159] Става въпрос за  «изискване на[…] болката със скръбния Христос,; унинието със съкрушения Христос, сълзите и вътрешната мъка за така голямата болка, която Христос понесе заради мен.   

160. Затова моля никой да не се присмива на израза на пламенната вяра на светия и верен Божи народ, който в своето народно благочестие  се стреми да утеши Христос. И аз каня всеки да се запита дали няма повече рационалност, истина и мъдрост в някои проявления  на тази любов, която се стреми да утеши Господ, само в студените, далечни, пресметнати и малки действия на любов, на които сме способни, ние които претендираме, че притежаваме по-смислена, по-култивирана и по-съзряла вяра.

Утешени, за да утешаваме

161. Ние сме утешени в това съзерцание на Сърце Христово, отдадено до край. Болката, която изпитваме в сърцата си отстъпва място на пълното доверие и накрая остава само благодарността, нежността, Мирът, Неговата любов да царува в нашия живот. Угризението «не причинява болка, а облекчава душата от бремето й,  защото  действа в раната на греха в нас,  предразполагайки ни да приемем ласката на Господ ». [161] и нашето страдание е обединено с това на Христос върху Кръста, защото да се потвърди, че благодатта ни позволява да преодолеем  всички дистанции, означава също да се потвърди, че Христос, когато страдаше, се обедини със страданията на Своите ученици през цялата история. Така че,  когато  страдаме, можем да изпитаме вътрешната утеха  от знанието, че самият Христос страда с нас. Желаещи да Го утешим, ние си тръгваме утешени.

162. Но в даден момент от това съзерцание на вярващото сърце трябва да прозвучи драматичният призив на Господ: «Утешавайте, утешавайте Моя народ» (Ис 40, 1). И ни идват на ум думите на Свети Павел, който ни напомня, че Бог ни утешава «Той ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога» (2 Кор. 1, 4).

163. Това ни кани да се стремим да задълбочим измерението на общността, социалното и мисионерското измерение  във всяка автентична  набожност към Сърцето Христово. Същевременно, когато Сърцето на Христос ни води към Отца, То ни изпраща при нашите братя. В плодовете на Служението, братството и мисията, които Сърцето Христово  произвежда чрез нас, волята на Отца се изпълнява. По този начин кръгът се затваря: «Моят Отец ще се прослави от това, ако вие принасяте много плод» (Йн 15, 8). 

V
ЛЮБОВ ЗА ЛЮБОВ

164. В  духовните преживявания на Света Маргарита-Мария, наред с пламенната декларация на любовта на Исус Христос, има и вътрешен резонанс, който ни призовава да отдадем живота си. Да знаем, че сме обичани и да вложим цялото си доверие в тази любов това не означава да пренебрегнем нашите способности за себеотдаване, да се откажем от неудържимото  желание да  дадем някакъв отговор въз основа на нашите, макар малки и ограничени възможности.

Едно оплакване и една молба

165. Във второто явление пред Света Маргарита-Мария, Исус изразява болката Си, защото Неговата голяма любов към хората получава в замяна само  «неблагодарност и липса на признание», «студенина и отхвърляне», «което – казва Господ– Ме разчувства много повече, отколкото всичко, което съм изпитал в Моето Страдание». [162]   

166. Исус говори за Своята жажда да бъде обичан, Той ни показва, че Неговото Сърце не е безразлично към начина, по който реагираме на Неговото желание: «Аз жадувам, но с такава пламенна жажда да бъда обичан от хората  към Пресветото Тайнство, че тази жажда Ме изяжда; а не намирам никого, който да се стреми според Моето желание да утоли жаждата Ми, като отвърне с нещо на Моята любов». [163] Молбата на Исус е любовта. Когато вярващото сърце я открие, отговорът, който възниква спонтанно не е тягостно търсене на жертви, нито просто изпълнение на едно болезнено задължение, а се отнася  до любовта: «Получих от Моя Бог изобилни благодати от Неговата любов и се почувствах докосната от желанието за някаква възвращаемост, и да му отвърна с любов за любовта». [164] Лъв XIII ни учи на това, когато пише, че чрез изображението на Свещеното Сърце, милосърдната любов на Христос «ни подтиква да Го обичаме  в замяна». [165]         

Продължете Неговата любов сред братята

167. Ние трябва да се върнем към Божието Слово, за да признаем, че най-добрият отговор на любовта към Неговото Сърце е любовта към нашите братя. Няма по-голямо деяние, което ние можем да Му поднесем, като  Му отговорим с любов за любовта. Божието Слово го казва с пълна яснота:

«Доколкото сте сторили това  на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили» (Мт 25, 40).

Защото целият Закон се изпълнява в едно изречение: «Обичай ближния си, като себе си» (Гал 5, 14).

«И ние знаем, че преминахме от смъртта в живота, защото обичаме нашите братя. Който не обича брат си, пребъдва  в смъртта.» (1 Йн 3, 14).

«Този който не обича своя брат, когото е видял, как  може да обича Бога, когото не е видял?» (1 Йн 4, 20). 

168. Любовта към братята не може да се изфабрикува, тя не е резултат от нашите естествени усилия, но изисква преобразяване на нашето егоистично сърце. Тогава спонтанно се появи известното умоление: “Исусе, направи сърцето ни, като Твоето”. Именно по същата причина поканата на Свети Павел не е: “Стремете се да вършите добри дела”. Неговата покана по-точно е: «Вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Исус Христос» (Фил. 2, 5). 

169. Добре е да си припомним, че в Римската империя, много бедни хора, чужденци и други изоставени намериха  уважение, обич и внимание сред християните. Това обяснява разсъжденията на отстъпника  император Юлиан, който се чудеше защо християните бяха толкова уважавани  и следвани, и който смяташе, че една от причините е тяхната ангажираност да помагат на бедните и чужденците, тъй като империята ги игнорира и презира. За този император било непоносимо бедните му да не получават никаква помощ от него, а омразните християни, «освен да хранят своите, хранят и нашите». [166] В едно писмо той нарежда да се създадат благотворителни институции, които да се състезават с християните и да привлекат уважението на обществото: «Да се установят във всеки град множество хосписи, така че чужденците да имат с какво да се похвалят за нашата човечност […]. Научете приятелите на елинизма да дадат своя принос за подобни благодеяния». [167] Но той не постигна целта си, вероятно защото зад тези деяния не стоеше християнската любов, която ни позволява да признаем уникалното достойнство във всяка личност.

170. Отъждествявайки себе си с най-низшите в обществото  (виж  Мт  25, 31-46) «Исус  донесе  голямата новост на признаването на достойнството на всяка личност, също и особено на онези хора, квалифицирани като  “недостойни”. Този нов принцип в историята на човечеството, според който човешките същества са толкова  по- “достойни” за уважение и любов, колкото са по-слаби, по-нещастни и по-страдащи – до степен да изгубят своето човешко “лице” –промени лицето на света, чрез раждането на институции, които се грижат за хора в неравностойно положение: изоставени бебета, сираци, възрастни хора, изоставени сами, психично болни, хора с нелечими заболявания или сериозни малформации, хора живеещи на улицата». [168] 

171. Да погледнем раната в Сърцето на Господ, Който  «взе върху Си нашите страдания и понесе болестите ни» ( Мт 8, 17) и ни помага да бъдем по-внимателни към страданията  и нуждите на другите,  и ни прави достатъчно силни, за да участваме в Неговото дело  за освобождение  като инструменти за разпространяване на Неговата любов. [169] Когато съзерцаваме дара на Христос за всеки човек, ние неизбежно се питаме  защо не сме способни да отдадем живота си за другите: «По това познахме Любовта, Той отдаде живота Си за нас.   И ние сме длъжни  да отдаваме живота си за братята.» ( 1 Йн 3, 16).

Някои резонанси в историята на духовността

172. Тази връзка между набожността към Сърцето на Исус  и ангажираността към братята минава през историята на християнската духовност. Нека да разгледаме някои примери.

Бъдете извор за другите

173. Започвайки с Ориген, много Отци на Църквата тълкуваха текста от Йоан 7, 38 – «от Неговата утроба ще потекат реки от жива вода» – като това се отнасяше за самия вярващ, въпреки  че той е следствие от това, че е пил от Христос. Следователно съюзът с Христос не е предназначен само да утоли собствената си жажда, но  и да стане също извор за прясна вода за другите. Ориген казва, че Христос изпълнява обещанието Си, като прави потоци с вода да потекат от нас: «Душата на човека, която е по образ Божи може да има в себе си и да блика извън себе си в кладенци, извори, и реки». [170] 

174. Свети Амброзий препоръчва да утолиш жаждата си  в Христос «за да изобилства в теб  изворът с вода, която блика за вечен живот». [171] И Марий Викторин твърди, че Светият Дух е даден в такова изобилие, че «този, който Го получи става гръд, която излива реки с жива вода». [172] Свети Августин казва, че тази река, която извира от вярващия е благоволение. [173] Свети Тома Аквински потвърждава тази идея, като  твърди, че когато някой «бърза да съобщи на другите за различните дарове на благодатта, които е получил от Бога, живата вода блика от неговата гръд». [174] 

175. Наистина, ако «жертвата на  Кръста, принесена с любящо и покорно  сърце представлява едно преизобилно и безгранично удовлетворение» [175], Църквата, която е родена от Сърцето Христово продължава и известява по всяко време и на всяко място въздействията на това уникално изкупително  Страдание, което води хората до пряко единение с Господ.

176. В лоното на Църквата, посредничеството на Мария, майка която се застъпва, може да се разбира само  «като участие в уникалния извор, който е посредничеството на самия Христос», [176] единственият Изкупител. «Църквата изповядва без колебание – тази подчинена роля на Мария». [177] Набожността към Сърцето на Мария няма за цел да отслаби уникалното обожаване към Сърце Христово, а да го стимулира: «Майчинската роля на Мария по отношение на хората, по никакъв начин не оскърбява или намалява това уникално посредничество на Христос: напротив тя проявява своята добродетел». [178] Благодарение на огромния извор, който блика от прободената страна на Христос, Църквата, Мария и всички верни стават по различен начин канали за жива вода. Христос разстила по този начин Своята слава над нашата нищожност. [178]

Братство и мистика

177. Тогава Свети Бернар, приканвайки към единение със Сърцето Христово, използва богатството на тази набожност, за да предложи   една промяна  на живота, основана върху любовта. Той вярва, че е възможно да се преобрази афективността, роб на удоволствията, от които не сме освободени от сляпо подчинение на една заповед, като откликнем на нежността на Христовата любов. Злото е победено чрез  доброто,  злото е победено чрез израстването на любовта: «Затова възлюби Господа, своя Бог, с цялото си сърце изпълнено с обич; обичай Го с цялата мъдрост и цялата бдителност на разума; обичай Го също с всички сили без да се страхуваш да умреш от любов за Него […]. Нека Господ Исус да бъде за твоето сърце нещо сладко  и мило, винаги противопоставящ се на престъпната сладост на очарованието на живота и плътта, че една сладост преодолява друга сладост, както клин – клин избива». [179]

178. Свети Франциск Салски беше просветлен чрез молбата на  Исус: «Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце» ( Мт 11, 29). По този начин казваше той, с най-простите и най-обикновени неща  ние грабваме Сърцето на Господ: «Трябва да полагаме големи грижи, за да Му служим добре  в големите и великите неща и в малките и принизените неща, тъй като ние можем, както с едните, така и с другите да Му  грабнем Сърцето чрез любов […]. Тези малки ежедневни благодеяния, това главоболие, този зъбобол, това разливане, тази странност на съпруга или съпругата, счупването на една чаша, това презрение или това мусене, тази загуба на ръкавици, на пръстен на носна кърпичка, това малко неудобство,  което имаме да лягаме рано и да ставаме рано,  за да се молим,  да се причестим, това неудобство, което изпитваме при извършването на определени актове на набожност на публично място: накратко, всички тези малки страдания, взети и обгърнати с любов, изключително удовлетворяват божествената Доброта». [180] Но в крайна сметка, ключът за нашия отговор към любовта на Христовото Сърце е любовта към нашия ближен: «Белегът, който ви давам  за да знаете дали обичате Бога е да обичате също толкова добре и  ближния […] с чиста, солидна, твърда, постоянна и неизменна любов, която не се привързва към качествата или социалното положение на хората […] която не ще бъде изобщо субект на промяна нито на отвращение. […] Нашият Господ ни обича без прекъсване, Той ни подкрепя  в нашите грешки  и нашите несъвършенства; затова трябва да правим същото спрямо нашите братя, като никога не се уморяваме да ги подкрепяме». [181] 

179. Свети Шарл дьо Фуко искаше да подражава на Исус Христос, да живее,  както Той живя, да действа, както Той действаше, винаги да прави това, което Исус би направил  на негово място. За да осъществи  напълно своята цел, беше необходимо той да се съобрази с чувствата на Сърцето Христово; оттук и изразът “любов за любов”, който се появява отново, когато той пише: «Желание за страдания, за да Му отвърна с любов за любовта, да Му подражавам, […] да вляза в Неговото дело и да се поднеса с Него,   с цялата нищожност, която съм, в жертва, в жертва за освещаването на хората». [182] Желанието да донесе любовта на Исус, чрез своята мисионерска отдаденост, на най-бедните и най-забравените на земята, го накара да вземе като девиз Исус Каритас – Iesus Caritas, със символа на Христовото Сърце увенчано с кръст. [183] Това не е повърхностно решение: «С всички мои сили се старая да покажа, да докажа на тези бедни изгубени братя, че нашата религия е всяка милосърдна любов, всяко братство, че нейната емблема е едно Сърце». [184] И той поиска да се установи с други братя в Мароко, в името на Сърцето на Исус. [185] Тяхната евангелизираща задача ще бъде изпълнена чрез излъчване: «милосърдната любов трябва да струи от братствата, както струи от Сърцето на Исус». [186] Това желание постепенно го превръща  в универсален брат, защото той иска да прегърне в своето братско сърце цялото страдащо човечество, като се остави да бъде моделиран чрез Сърцето Христово: « Нашето сърце, както и това на Църквата, както това на Исус, трябва да прегърне всички хора». [187] «Любовта на Сърцето на Исус към хората, тази Любов, която Той показа в Своето страдание, е това, което трябва да имаме за всички хора». [188]   

180. Абат Ювелин, духовен наставник на Свети Шарл дьо Фуко, казваше,  че «когато нашият Господ обитава едно сърце, Той му дава тези чувства и това сърце се отваря към малките. Такова беше предразположението на сърцето на Винсент дьо Пол […] когато нашият Господ обитава душата на един свещеник, Той я накланя към бедните». [189] Важно е да се отбележи, че това себеотдаване при Свети Винсент, описано от абат Ювелин, беше също подхранвано чрез набожността към Сърцето Христово.  Винсент ни увещаваше да «вземем от Сърцето на Нашия Господ няколко думи за утеха, за такъв беден болен човек». [190] За да бъде вярно това, сърцето му трябваше да бъде преобразено чрез любовта и нежността на Христовото Сърце. И Свети Винсент често повтаря това убеждение в своите проповеди и своите съвети до такава степен, че да го превърне във важен елемент от Конституциите на неговата Конгрегация: «Всички внимателно ще изучават урока, който Исус Христос ни преподава, казвайки: “научете се от Мен, че Аз съм кротък и смирен по сърце” ; считайки че както Той сам уверява, чрез кротостта ние притежаваме земята, защото действайки в този дух, ние печелим сърцата на хората, за да ги обърнем към Бога, пред което духът на строгост поставя пречка». [191]   

Поправяне: да градим върху руините

181. Всичко това ни позволява да разберем, в светлината на Божието Слово, какво значение трябва да придадем на „поправянето”, което ние поднасяме на Сърцето Христово, какво Господ наистина очаква да поправим с помощта на Неговата благодат. Този въпрос е бил предмет на многобройни дискусии, но  Свети Йоан Павел II даде ясен отговор, за да насочи християните днес, в дух на поправяне,който е по-скоро в съответствие с Евангелието.

Социалният смисъл на поправянето в Сърцето Христово

182. Свети Йоан Павел II казва, че «цивилизацията на Сърцето Христово може да бъде изградена върху руините натрупани от омразата и насилието», като се предоставим на това Сърце.   Това със сигурност означава, че сме способни да «присъединим синовната любов към Бога с любовта към ближния». Такова всъщност е «истинското поправяне поискано от Сърцето на Спасителя». [192] Заедно с Христос ние сме призвани да изградим нова цивилизация на любовта върху руините, които сме оставили в този свят чрез нашия грях.  Такова е поправянето, което Сърцето Христово очаква от нас. В разгара на бедствието оставен от злото, Христовото Сърце иска, има нужда от нашето сътрудничество, за да изгради отново  доброто и красивото.

183. Вярно е, че всеки грях вреди на Църквата и на обществото, така че «безспорно може да припишем  на всеки грях характера на социалния грях». Това обаче е особено вярно за някои грехове, които «приемат като обект, пряката агресия към ближния». [193] Свети Йоан Павел II обяснява, че повтарянето на тези грехове срещу другите често пъти завършва с укрепване на «структурата на греха», вредяща на развитието на народите. [194] Това често е вкоренено в доминиращия манталитет, който счита за нормално или рационално това което не е нищо друго освен егоизъм и безразличие. Това явление може да се определи като „социално отчуждение”: «едно общество е отчуждено, когато във формите на своята социална организация, на производство и потребление затруднява реализацията на този дар и конституирането на тази  солидарност между хората». [195] Това не е само морална норма, която ни подтиква да се противопоставим на тези отчуждени социални структури, да ги разобличаваме и да породим социална динамика, която да възстанови и да изгради доброто, но това е самото «обръщане на сърцето» което «налага  задължението» [196] да се възстановят тези структури. Такъв е нашият отговор към любящото Сърце на Исус Христос, което ни учи да обичаме.    

184. Именно, защото евангелското поправяне има това силно социално значение, то нашите актове на любов, служение, помирение, за да бъдат ефективно въздействащи имат нужда Христос да ги подтиква, мотивира и да ги направи възможни.   Свети Йоан Павел II също заяви, че за да се изгради цивилизацията на любовта, човечеството днес се нуждае от Сърцето Христово. [197] Християнското поправяне не може да се разбира единствено,  като съвкупност от външни дела, макар и незаменими,  а понякога и възхитителни.  То изисква мистика, душа, смисъл, които ще им придадат сила, устрем и неуморна креативност. То се нуждае от живот, огън и светлина, които излизат от Сърцето Христово.

Да поправим наранените сърца

185. Освен това външното поправяне не е достатъчно за света, нито за Сърцето Христово. Ако всеки помисли за собствените си грехове и за техните последствия върху другите, той ще открие, че поправянето на щетите причинени на света, също включва и желанието да се поправят наранените сърца, там където е причинена най-дълбоката вреда, и най-болезнената рана.

186. Духът на поправяне «ни кани да се надяваме, че всяка рана може да бъде излекувана, дори  да е много дълбока. Пълното поправяне понякога изглежда невъзможно, когато собствеността или близките ни са окончателно изгубени или ситуациите са станали необратими. Но намерението за поправяне и предприемане на конкретни действия е от съществено значение за процеса на помирение и връщането на мира в сърцето». [198]

Красотата да поискаш прошка

187. Добрите намерения не са достатъчни. Вътрешната динамика на желанието, която води до външни последици  е от съществено значение. Накратко, «поправянето, за да бъдеш християнин, да докоснеш сърцето на обидения човек и да не бъдеш просто акт за комутативна справедливост, предполага две ангажиращи нагласи: да се признаеш за виновен  и да поискаш прошка. […] Именно от това честно признание за вредата причинена на брата, и дълбокото и искрено чувство, че любовта е била наранена, се ражда желанието за поправяне». [199]

188. Не трябва да мислим, че признаването на собствения ни грях пред другите би било унизило или би накърнило нашето човешко достойнство. Напротив, това е да спрем да лъжем себе си, да си признаем своята история такава, каквато е, белязана от греха, особено когато сме причинили зло на нашите братя: «Да обвиним самите себе си е част от християнската мъдрост. […] Това е угодно на Господа, защото Господ приема разкаяното сърце». [200]

189. Навикът да се поиска прошка от братята е част от този дух на поправяне; той разкрива голямо благородство в сърцето на нашата крехкост. Молбата за прошка е средство за изцеление на взаимоотношенията, тя  «отваря отново диалога и проявява желание за обвързване отново в братска милосърдна любов […] тя докосва сърцето на брата, утешава го и поражда в него приемането на поисканата прошка. Така че, ако непоправимото не може да бъде изцяло поправено, любовта винаги може да се роди отново, правейки нараняването поносимо». [201]

190. Едно сърце способно на състрадание, може да расте в братство и солидарност, защото  «този, който не плаче, регресира, той остарява вътрешно, докато този, който постига с по-простичка и по-сърдечна молитва, изградена от обожаване и емоция пред Бога, той съзрява. Все по-малко и по-малко се придържа към себе си, а все повече към Христос и обеднява духом.  Така той се чувства по-близко до бедните, любимите на Бога». [202] Ето как се ражда един автентичен дух за поправяне, защото «този, който има угризение в сърцето се чувства все повече и повече  брат на всички грешници по света, той се чувства повече брат, без каквото и да е чувство за превъзходство  или строгост при отсъждането, но винаги с желание да обича и да се поправя». [203] Тази солидарност, която поражда състрадание, в същото време прави възможно помирението. Човекът способен  на угризение, «вместо да се ядоса и да се възмути от злото, извършено от неговите братя, оплаква техните грехове. Той не се скандализира. Получава се един вид обрат. Естествената склонност да бъдеш снизходителен към себе си и непреклонен към другите се обръща и по Божията благодат, човек става твърд към себе си и милосърден с другите». [204] 

Поправянето: продължение към Христовото Сърце

191. Има друг допълнителен начин за разбиране на поправянето, който го поставя в още по-директна връзка със Сърцето Христово, без при това да изключва конкретния ангажимент към братята, за който говорихме.

192. В друг контекст заявих, че Бог «поиска да се ограничи по някакъв начин» и че «много неща, които смятаме за лоши, опасни или пораждат страдание, всъщност са част от родилните болки, които ни насърчават да съдействаме на Създателя». [205] Нашето сътрудничество може да позволи на Божията сила и любов да се вливат в живота ни и в света, докато отхвърлянето или безразличието могат да възпрепятстват това.  Някои библейски изрази изразяват това по метафоричен начин, както, когато Господ вика: «Ако искаш да се обърнеш, Израилю, към Мене се обърни» ( Иер. 4, 1). Или когато казва, изправен пред отхвърлянето на Своя народ: «Преобърна се в Мене сърцето Ми, разпали се всичката Ми жалост!» ( Осия 11, 8).

193. Въпреки че не е възможно да се говори за ново страдание на славния Христос, «Пасхалната Тайна на Христос […] и всичко, което Той направи и изстрада за всички хора, участва в божествената вечност и пренебрегва всяко време и присъства там». [206] Ние можем да кажем, че Той самият прие да ограничи преливащата слава на Своето Възкресение, да ограничи разпространението на Неговата необятна и изгаряща любов, за да остави място за нашето свободно сътрудничество с Неговото Сърце. Това е толкова вярно, че нашият отказ да го спрем в този устрем на даряване, точно както и нашето доверие и нашето дароприношение на самите нас отваря място, предлага канал без препятствия за изливането на Неговата любов. Нашият отказ или нашето безразличие ограничават въздействието на Неговата сила и плодотворността на Неговата любов в нас. Ако Той не намери доверие и откритост в мен, Неговата любов се лишава – защото Самият Той го иска така – от нейното продължение в моя живот, което е уникално и не може да се повтори, и в света, където Той призовава да я направят присъстваща.  Това не идва от слабост от Негова страна,  но от Неговата необятна свобода, от Неговата парадоксална сила и от съвършенството на любовта Му към всеки от нас. Когато Божието всемогъщество се проявява  в слабостта на нашата свобода, «само вярата може да го разграничи». [207]  

194. Всъщност Света Маргарита-Мария разказва, че в едно от Своите явления, Христос й говори за Своето Сърце изпълнено със страстна любов към нас, което  «неможещо повече да сдържа в Себе Си пламъците на Своята пламенна милосърдна любов,трябваше да ги разпространи». [208] Тъй като Всемогъщият Господ в Своята божествена свобода, поиска да се нуждае от нас, поправянето се разбира като освобождение от препятствията, които ние поставяме при разпространението на Неговата любов  в света, чрез нашата липса на доверие, на благодарност и себеотдаване.

Дароприношението към Любовта

195. За да размишляваме по-добре върху тази Тайна, ние отново сме подпомогнати чрез светлата духовност на Света Тереза на Детенцето Исус. Тя знаеше ,че някои хора са развили екстремна форма на поправяне, с добра воля да се отдадат за другите, която се състоеше да се поднесем един вид като  “гръмоотвод”, та Божията справедливост да се изпълни: «Аз мислех за душите, които се поднасят като жертви на Божието правосъдие, за да отклонят и привлекат към себе си наказанията запазени за виновните». [209] Но, колкото и възхитително да беше това дароприношение,  тя не беше твърде убедена в това: «Далеч не се чувствах склонна да го направя». [210] Това настояване върху божествената правда в крайна сметка води до мисълта, че свещената жертва на Христос е непълна или  частично  ефективна, или че Неговото милосърдие не достатъчно голямо.

196. Със своята духовна интуиция, Света Тереза на Детенцето Исус открива, че съществува и друг начин да се поднесеш,  според който не е необходимо да се удовлетвори божествената справедливост, но да се позволи на необятната любов на Господ да се разпространи безпрепятствено: «О, Боже мой, Твоята презряна любов ще остане ли в Сърцето Ти? Струва ми се, че ако намериш души, които се предлагат като жертви на холокоста пред Твоята любов, Ти бързо би ги погълнал, струва ми се, че би се радвал да не  консумираш вълните на безкрайната нежност, които са в Теб». [211]  

197. Няма какво да се добави към уникалната свещена жертва на Изкупителя Христос, но е вярно, че отказът от нашата свобода не позволява на Сърцето Христово да разлива Своите «потоци от необятна нежност» в света. И това, защото Самият Господ иска да уважи тази възможност. Това смущаваше Света Тереза на Детенцето Исус повече, отколкото божествената справедливост, защото за нея  справедливостта може да бъде разбрана, само в светлината на любовта. Ние видяхме, че тя обожаваше всички божествени съвършенства чрез милосърдието и че тя така ги виждаше преобразени, излъчващи любов. Тя казваше: «Самата справедливост  (и може би дори повече от всяка друга) ми изглежда облечена в любов». [212]

198. Ето как се ражда актът на дароприношение, не към божествената справедливост, а към Милосърдната Любов: «Поднасям себе си като жертва на холокоста на Твоята Милосърдна Любов, умолявайки Те да ме поглъщаш непрестанно, оставяйки да преливат в душата ми вълните на необятната нежност, които са затворени в Теб, и така ставам Мъченица на Твоята Любов». [213] Важно е да се отбележи, че не се отнася само за това, чрез пълно доверие да се позволи на Сърцето Христово да разпространи   красотата на Неговата любов в сърцето Му, но също така да гарантираме, че Той достига до другите и преобразява света чрез нейния живот: «В Сърцето на Църквата, моята Майка, аз ще бъда Любовта. […] Така моята мечта ще се сбъдне». [214] Двата аспекта са неделими.

199. Господ прие нейното дароприношение. Тя ще изрази малко по-късно своята силна любов към другите и ще твърди, че тя идва от Сърцето на Христос, което продължава чрез нея. Именно така тя пише на Сестра  Леони: «Обичам те хиляди пъти по-нежно, отколкото  обикновените сестри се обичат една друга, тъй като мога да те обичам със Сърцето на нашия Небесен Съпруг». [215] а след известно време по-късно тя ще напише на Морис Белиер: «Ах! Как бих искала да ви накарам да разберете нежността на Сърцето на Исус, това което Той очаква от вас». [216]   

Целостта и хармонията

200. Сестри и братя, аз предлагам да развием тази форма на поправяне, която в крайна сметка се състои да поднесем на Сърцето Христово една нова възможност да разпространи в този свят пламъците на Неговата пламенна нежност. Ако е вярно, че поправянето предполага желанието да се компенсират безчинствата, извършени срещу несътворената Любов чрез забрава или оскърбление, [217] най-подходящият път е нашата любов да даде на Господ възможност да се разпростре в замяна на всички онези времена, когато е бил отхвърлен или отричан. Това се случва като се стигне отвъд простата  “утеха” на Христос, за която говорихме в предходната глава, и се превръща в дела на братска любов, чрез които ние лекуваме раните на Църквата и света.  По този начин ние поднасяме нови изрази на възстановителната сила на Христовото Сърце.

201. Отказите и страданията, изисквани от тези актове на любов за ближния ни обединяват със Страданието на Христос, страдайки с Христос в «това мистично Разпятие, за което говори Апостолът, ние ще получим по-изобилни плодове на умилостивение и изкупление за нас и за другите». [218] Само Христос ни спасява чрез дара на Себе  Си на Кръста, само Той изкупва, защото  «един е Бог, един е и посредникът  между Бога и хората – Исус Христос, като човек, Който отдаде Себе Си като откуп за всички» ( 1 Тим 2, 5-6). Поправянето, което поднасяме е едно участие, което ние приемаме свободно в Неговата изкупителна любов и в Неговата уникална свещена жертва. Така ние допълваме в нашата плът «недостига от Христовите мъки в моето тяло, заради Неговото Тяло, което е Църквата» ( Кол 1, 24) и самият Христос е този, Който продължава чрез нас въздействията на Неговия цялостен дар на Любовта.  

202. Страданията често са свързани с нашето наранено его, но именно смирението на Сърцето Христово ни показва пътя към падението. Бог пожела да дойде при нас, като се смири и стана малък. Старият Завет ни учи чрез различни метафори, показващи Бог, Който навлиза в нищожността на историята и Се оставя да бъде отхвърлен от Своя народ. Неговата любов се смесва с всекидневния  живот на обичания народ, и се превръща в просяк, за да  получи отговор, все едно искаше разрешение да покаже славата Си. От друга страна, «може би само веднъж нашият Господ Исус говори от сърцето Си. Това беше, за да подчертае Своята нежност и Своето смирение, сякаш искаше да каже, че само по този начин Той иска да победи човека». [219] Когато Христос казва: «Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце» ( Мт 11, 29), Той ни показва, че «за да се изрази, Той има нужда от нашата нищожност, от нашето падение». [220]    

203. Важно е да се отбележат  в това, което казахме, няколко неразделни  аспекта. Всъщност тези актове на любов към ближния, с откази и отричания, страдания и мъки, които включват, изпълняват тази възстановителна функция, когато са подхранени от милосърдната любов на Христос, което ни прави способни да обичаме, както Той е пожелал.  И така Той обича и служи чрез нас. Ако от една страна, Той сякаш се принизява, смирява се, защото иска да покаже любовта си чрез нашите действия, от друга Неговото Сърце е прославено и проявява цялото Му величие в най-обикновените милосърдни дела.  Едно човешко сърце, което прави място за любовта на Христос чрез пълно доверие и което Му позволява да се разгърне в неговия живот чрез Неговия огън, става способно да обича другите като Него, като става малко и близко до всички. Ето как Христос утолява жаждата Си и славно разпръсква  в нас и чрез нас пламъците на Своята изгаряща нежност. Нека отбележим красивата хармония  на всичко това.

204. И накрая, за да разберем тази набожност в цялото нейно богатство, трябва да добавим, повтаряйки това, което казахме за Неговото тринитарно измерение, че поправянето на Христос, като човешко същество се поднася на Отца под действието на Светия Дух в нас.  Следователно нашето поправяне в Сърцето на Христос, в крайна сметка е адресирано към Отца, Който се радва да ни види единени с Христос, когато ние  поднасяме себе си чрез Него, с Него и в Него.

Накарайте света да обича

205. Християнското предложение е привлекателно, когато се живее и проявява в своята цялост, а не просто като убежище в религиозни чувства  или в пищни обреди. Какво богупоклонение би било отдадено на Христос, ако се задоволяваме с индивидуална връзка, без  да се интересуваме дали помагаме на другите да страдат по-малко и да живеят по-добре? Можем ли да угодим на Сърцето, което обича толкова много, като останем в интимно религиозно преживяване, без братски и социални последици? Нека да бъдем честни и да прочетем Божието слово в неговата цялост.   При това и поради същата тази причина не се отнася да действаме за социална подкрепа, лишена от религиозен смисъл, която в крайна сметка би искала да даде на човека по-малко от това, което Бог иска за него. Ето защо трябва да завършим тази глава, като си припомним мисионерското измерение на нашата любов към Сърцето Христово.    

206. Свети Йоан Павел II, в допълнение към социалното измерение на набожността към Сърцето Христово, говори за  «поправянето, което е апостолско сътрудничество  за спасението на света». [221] По същия начин посвещаването на Сърцето Христово «трябва да се разглежда във връзка с мисионерското действие на Църквата, защото то отговаря на желанието на Сърцето на Исус да се разпространи в света чрез частите на Неговото Тяло, неговата пълна отдаденост към Царството». [222] Следователно чрез християните, «любовта ще се разпространи в сърцата на хората, за да се изгради Тялото Христово, което е Църквата и да се изгради също така общество на справедливост, мир и братство». [223]

207. Пламъците на любовта на Сърцето Христово се простират също така и в мисионерската дейност на Църквата, която носи известието за Божията любов, проявена в Христос. Свети Винсент дьо Пол учи добре за това, когато канеше своите ученици да помолят Господ   «това Сърце, което ни кара да ходим навсякъде, това Сърце на Божия Син, Сърцето на нашия Господ, което ни предразполага да вървим, както Той би тръгнал […] и ни изпраща, както Той изпраща [Апостолите] за да носим навсякъде Неговия огън». [224]

208. Свети Павел VI, обръщайки се към Конгрегациите, които проповядват набожността към Свещеното Сърце, припомняше че «няма съмнение, че пастирската ангажираност и мисионерската ревност ще горят по-силно, ако свещениците и верните, за да разпространяват Божията слава, съзерцават примера на вечната любов, която Христос ни показа, и насочват своите усилия да накарат да участват  всички хора в несметните богатства на Христос». [225] В светлината на Свещеното Сърце мисията става въпрос на любов и най-големият риск е многото неща, които са казани или направени в тази мисия, да не доведат до щастливата среща с любовта на Христос, който прегръща и спасява.

209. Мисията разглеждана от гледна точка на излъчването на любовта на Сърцето Христово, има нужда от любящи мисионери, завинаги пленени от Христос и които неуморно предават тази любов, променила живота им. Тогава за тях ще бъде болезнено да губят времето си в обсъждане на второстепенни въпроси или да налагат истини и правила. Тяхната основна грижа ще бъде да известяват това, което преживяват и особено, за да могат другите да възприемат добротата и красотата на Възлюбения чрез техните бедни опити. Не се ли случва това с всеки влюбен човек? Да вземем например думите, с които влюбеният Данте Алигиери се опитва да изрази тази логика:

«Казвам, че само да помисля за нейната ценност
Любовта в мен се усеща толкова нежна,
че ако тогава не бях загубил смелост
моят стих би накарал хората да се влюбят». [226]

210. Да говорим за Христос, чрез свидетелство или слово, по такъв начин, че другите да не полагат големи усилия за да Го обичат, това е най-голямото желание за душата на мисионера. В тази динамика на любовта няма прозелитизъм: думите на  влюбения не пречат, не налагат, не принуждават. Те само карат другите да се чудят как е възможна такава любов. С най-голямо уважение към свободата и достойнството на другия, влюбеният просто чака да му бъде позволено да разкаже историята на това приятелство, което изпълва живота му.

211. Христос те моли без да пренебрегваш благоразумието и уважението, да не се срамуваш да признаеш своето приятелство с Него. Той те моли да се осмелиш да разкажеш на другите, че е добре за теб, че си Го срещнал: «Който Ме признае пред хората, и Аз  ще го призная  пред Моя Небесен Отец» (Мт 10, 32). Но това не е задължение за любящото сърце, това е потребност, която трудно може да се сдържи: «И горко ми, ако не благовестя!» (1 Кор 9, 16). «Но в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми, и аз се измъчих да го задържам, и не можах» (Йер  20, 9).

В общение на Служението

212. Не трябва да мислим за тази мисия за известяването на Христос, като че ли се отнася за нещо между Него и мен. Тя се живее в общение с общността и с Църквата. Ако се отдалечим от общността, ние се отдалечаваме също и от Исус.  Ако го забравим това и ако не се тревожим за това, нашето приятелство с Исус охладнява. Никога не трябва да забравяме тази тайна. Любовта към братята от общността – религиозна, енорийска, епархийна и т.н. – е като гориво, което подхранва нашите приятелски отношения с Исус. Актовете на любов към братята и сестрите от общността могат да бъдат най-добрият и понякога единственият начин да се изрази любовта на Исус Христос към другите.  Самият Господ го казва: «По това ще познаят всички, че сте Мои ученици – ако имате любов помежду си» (Йн 13, 35). 

213. Тази любов се превръща в служение за общността. Никога няма да се уморя да припомням, че Исус го изрази с голяма яснота: «Доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили» (Мт 25, 40). Той те кани да Го намериш също и там, във всеки брат и всяка сестра, особено в най-бедните, най-презрените и най-изоставените от обществото. Какви хубави срещи!

214. Следователно, ако се ангажираме да помогнем на някого, това не означава, че забравяме Исус. Напротив, срещаме Го по един друг начин. И когато се опитваме да вдигнем и излекуваме някого, Исус е точно там, близо до нас. Всъщност е добре да си припомним, че изпращайки учениците Си в мисия, «Господ им помагаше и потвърждаваше словото със знамения» (Мк 16, 20). Той е там, действайки, борейки се и правейки добро заедно с нас. По мистериозен начин,  именно  Неговата любов се проявява чрез нашето служение, именно Той е този, Който говори на света на този език, който понякога няма думи.

215. Той те изпраща да правиш добро и те подтиква да го правиш отвътре. За  това Той те призовава чрез призванието за служение: ти ще вършиш добро като лекар, като майка, като учител, като свещеник. Където и да бъдеш ти ще можеш да почувстваш, че Той те призовава и те изпраща да живееш тази мисия на земята. Самият Той  ни казва: «Аз ви изпращам» (Лк 10, 3). Това е част от приятелството  с  Него. За да узрее това приятелство,  ти трябва да се оставиш Той да те изпрати, за да изпълниш мисия в света, с увереност, с щедрост, със свобода, без страх. Ако ти се затвориш в твоя комфорт, той няма да ти даде сигурност. Страховете, тъгата и тревогата винаги ще се появяват Който не изпълнява мисията си на земята, не може да бъде щастлив. И той се разочарова. Тогава ти се остави  да  те изпрати, остави се да бъдеш воден от Него, там където Той иска да отидеш. Не забравяй, че Той те придружава. Той не те хвърля в бездната и не те изоставя на произвола на съдбата.Той те води и те придружава. Той обеща и Той спазва Своето обещание: «Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света.» (Мт 28, 20)

216. В известен смисъл човек трябва да бъде мисионер по начина на Апостолите на Исус и на първите ученици. Те отидоха да провъзгласяват Божията любов. Отидоха, за да кажат, че Христос е жив и че си струва да Го познаваш. Света Тереза на Детенцето Исус изживява това като неразделна част от своето дароприношение  към милосърдната Любов: «Исках да дам на моя Възлюбен да пие и самата аз се почувствах погълната от жаждата на душите». [227] Такава е също и твоята мисия. Всеки я изпълнява по свой начин и ще видиш как ти ще можеш да бъдеш мисионер.   Исус го заслужава. Ако се осмелиш, Той ще те просветли. Той ще те придружава и ще те подкрепя, а ти ще изживееш едно ценно преживяване, което ще  ти  донесе много добро. Няма значение дали можеш да видиш резултати, остави това на Господ, който действа в тайната на сърцата, но ти не преставай да изживяваш радостта, че  опитваш да известяваш любовта на Христос на другите. 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

217. Този документ ни позволи да открием, че съдържанието на социалните енциклики Laudato si’ и  Fratelli tutti не е чуждо на нашата среща с любовта на Исус Христос. Черпейки от тази любов, ние ставаме способни да изтъчем братски връзки, да зачитаме достойнството на всяко човешко същество и да поемем заедно грижата за нашия общ дом.

218. Днес всичко се купува и се плаща, и като че ли самото значение на достойнството зависи от това какво може да се получи чрез силата на парите. Ние бързаме да трупаме, да консумираме и да се забавляваме,  като пленници на една деградираща система, която не ни позволява да видим отвъд нашите непосредствени и дребнави потребности. Любовта на Христос е извън тази перверзна спирала и само Той може да ни освободи от тази треска, където вече няма място за безвъзмездна любов Той е в състояние да дари сърце на тази земя и да преоткрие любовта, там, където смятаме, че способността да обичаш е окончателно мъртва.

219. Църквата също се нуждае от това, за да не се подмени любовта на Христос с остарели структури, обсебвания от друга епоха, обожаване на собствения ни манталитет или фанатизми от всякакъв вид, които в крайна сметка заемат мястото на безвъзмездната Божия любов, която освобождава, оживява, радва сърцето и подхранва общностите. Една река, която не се изчерпва, която не отминава, която винаги отново се предлага на този, който иска да обича, тя продължава да извира от наранената страна на Христос. Само Неговата любов ще направи възможно едно ново човечество.

220. Моля се на Господ, Исус Христос, да бликнат за всички нас от Неговото Свещено Сърце тези реки с жива вода, които лекуват раните, които ние сме си нанесли, които укрепват нашата способност да обичаме и да служим, които ни подтикват да се научим да вървим заедно към един справедлив, солидарен и братски свят. И това докато не отпразнуваме заедно, с радост, трапезата на Небесното Царство. Възкръсналият Христос ще бъде там, хармонизирайки нашите различия чрез неуморно бликащата светлина от Неговото отворено Сърце. Да бъде благословен!

Дадено в Рим, близо до Свети Петър на 24 октомври 2024, в дванадесетата година на моя Понтификат.

ПАПА ФРАНЦИСК

________________________

[1] Голяма част от размишленията в тази първа глава са вдъхновени от непубликуваните писания на Отец Диего Фарес -du Père Diego Fares S.I. Нека Господ да го приеме в Святата Си слава.

[2] виж Омир, Илиада, 21, 441.

[3] виж Ibid., 10, 244.

[4] виж Тимей 65 c-d ; 70.

[5] Проповед за Месата към Света Марта, 14 октомври 2016 : L’Osservatore Romano, 15 октомври 2016, p. 8.

[6] Свети Йоан Павел II, Ангел Господен, 2 юли 2000 : L’Osservatore Romano, 3-4 юли 2000, p. 4

[7] Id., Катехеза, 8 юни 1994 : L’Osservatore Romano, 9 юни 1994, p. 5

[8] Демоните (1873).

[9] Религиозни фигури в творчеството на Достоевски –Religiöse Gestalten in Dostojewskijs Werk, Майнц/Падерборн 1989, p. 236 .

[10]  Карл Ранер, Някои тези върху теологията за набожността към Свещеното Сърце в Писания по теология, том 3 –  Karl Rahner, Einige Thesen zur Theologie der Herz-Jesu-Verehrung“, in Schriften zur Theologie, Band 3, Einsiedeln 1956, p. 392.

[11] Ibid., p. 393.

[12] Бюнг-Чул Хан, Сърцето на Хайдегер За понятието настроение от Мартин Хайдегер, Мюнхен  -Byung-Chul Han, Heideggers Herz. Zum Begriff der Stimmung bei Martin Heidegger, München 1996, p. 39.

[13] Ibid., p. 60; cf. p. 176.

[14] виж Id., Агонията на Ерос, Берлин –  2012.

[15] Мартин Хайдегер, Обяснения на поезията на Хьолдерлин, Франкфурт на Майн- Martin Heidegger, Erläuterungen zu Hölderlins Dichtung, Frankfurt a. M. 1981, p. 120.

[16] виж Мишел дьо Серто, Пространството на желанието, Христос – Christus, том 20, т. 77, 1973, стр. 118-128.

[17] Пътуването на ума към Бога – Itinerarium mentis in Deum, 7, 6 : Всички произведения Opera Omnia, Quaracchi 1891, t. 5, p. 313.

[18] Id., Пролог в 1 послание Proemium in I Sent., q. 3 : Opera Omnia, Quaracchi 1882, t. 1, p. 13.

[19] Размишления върху християнската доктрина, Париж 2008, стр. 133.134.

[20] Const. past. Радост и надежда Gaudium et spes, n. 82.

[21] Ibid., n. 10.

[22] Ibid., n. 14.

[23] виж Дикастерият за Доктрина на вярата, Déc. Безкрайно достойнство Dignitas infinita (12 avril 2024), n. 8 : Cf. L’Osservatore Romano, 8 avril 2024.

[24] Const. past. Радост и надежда  Gaudium et spes, n. 26.

[25] Свети Йоан Павел II, Ангел Господен S. Jean-Paul II, Angélus, 28 juin 1998 : L’Osservatore Romano, 30 juin-1 ^er juillet 1998, p. 7.

[26] Lett. enc. Хвален бъди  Laudato si’ (24 mai 2015), n. 83 : AAS 107 (2015), p. 880.

[27] Проповед за Месата към Света Марта,  7 юни 2013 : L’Osservatore Romano, 8 juin 2013, p. 8.

[28] Pie XII, Lett. enc. Ще черпиш от водите Haurietis aquas (15 май 1956), I : AAS 48 (1956), p. 316.

[29] Pie VI, Const.  Автор на вярата Auctorem fidei (28 août 1794), n. 63 : Denz. n. 2663.

[30] Léon XIII, Lett. enc. Свещена година Annum sacrum (25 mai 1899), n. 7 : AAS 31 (1898-99), p. 649.

[31] Ibid. : « В Свещеното сърце има символ и изразяващ  образ на безкрайното милосърдие на Исус Христос Inest in Sacro Corde symbolum atque expressa imago infinitae Iesu Christi caritatis ».

[32] Ангел Господен Angélus, 9 juin 2013 : L’Osservatore Romano, 10-11 juin 2013, p. 8.

[33] Следователно разбираме защо Църквата забранява поставянето на изображения на олтара на единственото сърце на Исус или Мария.  (виж Отговор от Конгрегацията на ритуалите Réponse de la Congrégation des Rites au prêtre Charles Lecoq P.S.S., 5 avril 1879 : Автентичните постановления на Конгрегацията на свещените ритуали, събрани от актовете на същата  Decreta authentica Congregationis Sacrorum Rituum ex actis ejusdem Collecta, vol. III, 107.108, n. 3492). Извън литургията, „за отделна набожност“ (пак там), символиката на сърцето може да се използва като дидактически израз, естетическа фигура или емблема, която ни приканва да мислим за любовта на Христос, но съществува риск на приемане на сърцето като обект на обожание или духовен диалог отделно от личността на Христос На 31 март 1887 г. Конгрегацията дава подобен отговор ( idem., 187, n. 3673).

[34] Conc. Œcum. de Trente, Sess. 25, Décr. Mandat Sancta Synodus (3 décembre 1563) : Denz. n. 1823.

[35] 5 Conférence Générale de l’Épiscopat Latino-américain et des Caraïbes, Document d’Aparecida (29 juin 2007), n. 259.

[36] Lett. enc. Ще черпиш от водите Haurietis aquas (15 mai 1956), I : AAS 48 (1956), pp. 323-324.

[37] Ep. 261, 3: PG 32, 972.

[38] In Io. homil. 63, 2 : PG 59, 350.

[39] На вярата на Грациан De fide ad Gratianum, II, 7, 56 : PL 16, 594 (ed. 1880).

[40] Enarr. in Ps. 87, 3: PL 37, 1111.

[41] Cf. De fide orth. 3, 6.20 : PG 94, 1006.1081.

[42] Olegario González de Cardedal, Ядрото на християнството La entraña del cristianismo, Secretariado Trinitario, Salamanca 2010, pp. 70-71.

[43] Angélus, 1 ^er juin 2008 : L’Osservatore Romano, 2-3 juin 2008, p. 1.

[44] Pie XII, Lett. enc. Ще черпиш от водите Haurietis aquas (15 mai 1956), II : AAS 48 (1956), pp. 327-328.

[45] Ibid., n. 28 : AAS 48 (1956), pp. 343-344.

[46] Benoît XVI, Angélus, 1 ^er juin 2008 : L’Osservatore Romano, 2-3 juin 2008, p. 1.

[47] Vigile, Const. Сред безброй притеснения Inter innumeras solicitudines (14 mai 553) : Denz. n. 420.

[48] Conc. Œcum. d’Ephèse , Анатеми от Сирил Александрийски, n. 8 : Denz. n. 259.

[49] II Conc. Œcum. de Constantinople, Sess. 8 (2 juin 553), Can. 9 : Denz. n. 431.

[50] Cantique spirituel A, Chant 23, 4 : Œuvres complètes, Paris 1959, p. 837.

[51] Ibid., 13, 4, pp. 769-770.

[52] Ibid., 12, 1, p. 764.

[53] « Ние обаче имаме един Бог Отец, от Когото е всичко и към Когото ние сме устремени» (1 Кор 8, 6). «А на Бога, нашият Отец, слава  навеки. Амин.» ( Фил 4, 20). « Да бъде благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха,» ( 2 Co 1, 3).

[54] Lett. ap. С настъпването на третото хилядолетие Tertio millennio adveniente (10 novembre 1994), n. 49 : AAS 87 (1995), p. 35.

[55] Ad Rom., 7 : PG 5, 694.

[56] «за да разбере светът, че обичам Отец» ( Йн 14, 31). «Аз и Отец сме едно» ( Йн 10, 30). «Аз съм в Отец и Отец е в Мене» ( Йн 14, 10).

[57] «Отивам при Отец» ( pros ton Patéra : Йн 16, 28). «Аз идвам при Тебе» ( pros se : Йн17, 11).

[58] « В заливите на Патрос Eis ton kolpon tou Patrós ».

[59] Adv Haer 3, 18, 1 : PG 7, 932.

[60] In Joh. 2, 2 : PG 14, 110.

[61] Angelus, 23 juin 2002 : L’Osservatore Romano, 24-25 juin 2002, p. 1.

[62] S. Jean-Paul II, Послание по случай стогодишнината от посвещаването на човешкия род на Свещеното сърце, извършено от Лъв XIII, Варшава (11 юни 1999) : L’Osservatore Romano, 12 juin 1999, p. 5.

[63] Id ., Angelus, 8 juin 1986, n. 4 : L’Osservatore Romano, 9-10 juin 1986, p. 5.

[64]   Проповед по време на посещението на Поликлиника  Gemelli и Факултета по Медицина на Католическия Университет на Свещеното Сърце (27 юни 2014) : L’Osservatore Romano, 29 juin 2014, p. 7.

[65] Ep 1, 5.7; 2, 18; 3, 12.

[66] Ep 2, 5.6; 4, 15.

[67] Ep 1, 3.4.6.7.11.13.15; 2, 10.13.21.22; 3, 6.11.21.

[68] Послание по случай стогодишнината от посвещаването на човешкия род на Свещеното сърце, извършено от Лъв XIII, Варшава, 11 юни 1999 : L’Osservatore Romano, 12 juin 1999, p. 5.

[69] « И тъй като в Свещеното Сърце има символ и изразен образ на безкрайното милосърдие на Исус Христос, което само по себе си ни подтиква да се обичаме един друг, следователно е последователно да се каже, че ние принадлежим към Неговото най-величествено Сърце: което обаче не е нищо друго освен да дадем и да се посветим на Исус Христос […]. И вторият знак, предложен на очите днес, е най-благоприятният и най-божественият: а именно най-святото Сърце на Исус, положено върху кръста, сияещо с най-прекрасната белота сред пламъците. На Него трябва да се възлага цялата надежда: от Него трябва да се търси и очаква спасението на хората. Quoniamque inest in Sacro Corde symbolum atque expressa imago infinitae Iesu Christi caritatis, quae movet ipsa nos ad amandum mutuo, ideo consentaneum est dicare se Cordi eius augustissimo: quod tamen nihil est aliud quam dedere atque obligare se Iesu Christo […]. En alterum hodie oblatum oculis auspicatissimum divinissimumque signum: videlicet Cor Iesu sacratissimum, superimposita cruce, splendidissimo candore inter flammas elucens. In eo omnes collocandae spes: ex eo hominum petenda atque expectanda salus » (Lett. enc., Annum sacrum [25 mai 1899] : AAS 31 [1898-99], pp. 649, 651 : Denz. n. 3353).

[70] « Тъй като този изключително благоприятен знак и формата на преданост, която произтича от него, не съдържат синтеза на религията и нормата на живот, още по-съвършен, тъй като води душите да познават Христос по-дълбоко и по-бързо Господ, да Го обичат по-пламенно и да го имитира с повече прилагане и по-голяма ефективност? » (Lett. enc. Miserentissimus Redemptor [8 mai 1928], n. 3 : AAS 20 (1928), p. 167).

[71] « Това е par excellence акт на религиозна добродетел, доколкото изисква от нас пълната и абсолютна воля да се посветим на любовта на божествения Изкупител, за чието наранено сърце е живото свидетелство и знак […] . И ние можем да разгледаме в него не само символа, но като обобщение на цялата тайна на нашето Изкупление. […] Христос изрично показа няколко пъти сърцето Си като символ, който ще доведе до разпознаването на Неговата любов; и в същото време Той направи сърцето си знак и залог за милост и благодат за нуждите на Църквата в нашето време». (Lett. enc. Haurietis aquas [15 mai 1986], Proemio ; III ; IV : AAS 48 [1956], pp. 311, 336, 340).

[72] Catéchèse, 8 juin 1994, n. 2 : L’Osservatore Romano, 9 juin 1994, p. 5.

[73] Angélus, 1 ^er juin 2008 : L’Osservatore Romano, 2-3 juin 2008, p. 1.

[74] Lett. enc. Haurietis aquas (15 mai 1956), IV : AAS 48 (1956), p. 344.

[75] Cf. Ibid. : AAS 48 (1956), p. 336.

[76] « Стойността на личните откровения е фундаментално различна от публичното откровение само по себе си: последното изисква нашата вяра […]. Лично откровение, […] това е помощ, която ни се предлага, но не е задължително да я използваме» (Benoît XVI, Exhort. ap. Verbum Domini [30 septembre 2010], n. 14 : AAS 102 [2010], p. 696).

[77] Lett. enc. Haurietis aquas (15 mai 1956), IV : AAS 48 (1956), p. 340.

[78] Ibid. : AAS 48 (1956), p. 344.

[79] Ibid.

[80] Exhort. ap.  Това е доверие (15 octobre 2023), n. 20 : L’Osservatore Romano, 16 octobre 2023.

[81] S. Thérèse de l’Enfant Jésus, Автобиографичен ръкопис  A, 83v° : Œuvres complètes, Cerf, Paris 1992, p. 211.

[82] S. Faustina Kowalska, Diaire, 22 février 1931.

[83] Cf. Mišna Sukkâ 4, 5.9.

[84] Писмо до преподобния отец Петер-Ханс Колвенбах, генерален директор на Обществото на Исус, Паре-ле-Мониал Paray-le-Monial, 5 октомври 1986 : L’Osservatore Romano, 7 octobre 1986, p. 9.

[85] Деяния на мъчениците от Лион in Eusèbe de Césarée, Hist. eccles, 5, 1, 22 : PG 20, 418.

[86] Rufin, 5, 1, 22 in GCS Eusebius 2, 1, p. 411, 13s.

[87] S. Justin, Dial. 135 : PG 6, 787.

[88] Новациан, За Троицата Novatien, De Trinitate, 29 : PL 3, 944. Cf. S. Grégoire d’Elvire, Трактатът на Ориген върху книгите на Светото писание Tractatus Origenis de libris Sanctarum Scripturarum, 20, 12 : CCSL 69, 144.

[89] S. Ambroise, Expl. Ps. 1, 33 : PL 14, 983-984.

[90] Cf. Tract. in Joann. 61, 6 : PL 35, 1801.

[91] Epist. ad Rufinum, 3, 4.3 : PL 22, 334.

[92] Sermones in Cant. 61, 4 : PL 183, 1072.

[93] виж Друго изложение върху Песен на песните Expositio altera super Cantica Canticorum, c. 1 : PL 180, 487.

[94] Id., За природата и достойнството на любовта De natura et dignitate amoris, 1 : PL 184, 379.

[95] Id.,  Медитационни молитви Meditativae Orationes 8, 6 : PL 180, 230.

[96] S. Bonaventure, Есе Opusculum 3, Дървото на живота Lignum vitae, 30, in Opera Omnia, Quaracchi 1898, t. 8, p. 79.

[97] Ibid., pp. 79-80.

[98] Посланик на божествената милост Legatus divinae pietatis, 4, 4, 4 : SCh, 255, p. 66.

[99] León Dehon, Духовен указател на свещениците на Пресветото сърце на Исус, Turnhout 1936, 2, Ch. 7, n. 141.

[100] Диалог ch. 75, Париж 1999, p. 126.

[101] Cf. Par exemple angelus Walz, За почитането на божественото сърце на Исус в Ордена на проповедниците De veneratione divini cordis Iesu in Ordine Praedicatorum, Rome 1937.

[102] Rafael García Herreros, Житие на свети Йоан Юд Vida di San Juan Eudes, Bogotá 1943, p. 42.

[103] Id., Писмо до Баронеса Шантал, 24 avril 1610 : Œuvres complètes, Annecy, Monastère de la Visitation, t. 14, p. 289.

[104] Id., Проповед за втората неделя на Великия пост, 20 février 1622, t. 10, pp. 243-244.

[105] Id., Писмо до г-жа Шантал, 31 mai 1612, t. 15, p. 221.

[106] Id., Писмо до Сестрата на Блоней, 18 février 1618, t. 18, pp. 170-171.

[107] Id., Писмо до Баронеса Шантал, края на ноември 1609, t. 14, p. 214.

[108] Id., Писмо до Баронеса Шантал, към le 25 февруари 1610, t.14, p. 253.

[109] Id., Интервю XII, За простотата и религиозното благоразумие,  t.6, p. 217.

[110] Id., Писмо до Майка Шантал, 10 юни 1611, t. 15, p. 63.

[111] Света Маргарита-Мария Алакок, Автобиография, n. 53 : Живот и дело на Блажената Маргарита-Мария Алакок, Париж 1915, p. 69.

[112] Ibid.

[113] Ibid., n. 55, p.71.

[114] виж Dicastère pour la Doctrine de la Foi, Процедурни стандарти за разпознаване на предполагаеми свръхестествени явления Normes procédurales pour le discernement de phénomènes surnaturels présumés, 17 mai 2024, I, A, 12.

[115] S. Marguerite-Marie Alacoque, Автобиография, т 92, p. 102.

[116] Id., Писмо до сестра де ла Барж, 22 octobre 1689, pp. 468 .

[117] Id., Автобиография, n. 53, p. 69-70.

[118] Ibid., n. 55, p. 71.

[119] Проповед за доверието в Бога: произведения на отец дьо Ла Коломбиер, t. 5, Lyon 1852, p. 100.

[120] Id., Духовни упражнения в Лондон Retraite faite à Londres, 1-8 février 1677, Œuvres du R.P. de la Colombière, t.7, Avignon 1832, p. 93.

[121] Id., Духовни упражнения в Лондон Retraite spirituelle faite à Lyon, octobre- novembre 1674 , op. cit., p. 45.

[122] Cf. S. Charles de Foucauld, Писмо до г-жа дьо Бонди, 27 avril 1897.

[123] Id., Писмо до г-жа дьо Бонди, 28 avril 1901 ; Cf. C. de Foucauld, Писмо до г-жа дьо Бонди, 5 avril 1909 : « „Чрез вас опознах изложенията на Най-Благословеното Тайнство и благословиите, и Свещеното сърце! ».

[124] Id., Писмо до г-жа дьо Бонди, 7 avril 1890.

[125] Id., Писмо до Абат Ювелин, 27 juin 1892.

[126] Id., Размишленията върху Стария Завет  (1896-1897), Genèse 30, 1-21.

[127] Id., Писмо до Абат Ювелин, 16 mai 1900.

[128] Id., Diaire, 17 mai 1906.

[129]  Писмо 67 до г-жа Герен, 18 novembre 1888 : Œuvres Complètes, Paris 1996, p. 362.

[130] Id.,  Писмо 122, до Селин,14 octobre 1890, p. 431.

[131] Id., Поезия 23, “Към Свещеното Сърце на Исус”, juin ou octobre 1895, pp. 690-691.

[132] Id., 247 Писмо до абат Морис Белиер, 21 juin 1897, pp. 603-604.

[133] Id., Последни интервюта, Жълта тетрадка, 11 juillet 1897, p. 1037.

[134] Id., Lettre 197, à Sœur Marie du Sacré-Cœur, 17 septembre 1896, pp. 552- 553. Това не означава, че Тереза ​​не е принасяла жертви, своите болки и терзания, за да се асоциира със страданието на Христос, но когато искала да стигне до същината на въпроса, тя внимавала да не придава на тези дарения значение, което не са имали.

[135] Id., 142Писмо до Селин, 6 juillet 1893, p. 463.

[136] Id., 191 Писмо до Леони, 12 juillet 1896, pp. 542-543.

[137] Id., 226 Писмо до Отец  Руланд, 9 mai 1897, pp. 588-589.

[138] Id., 258 Писмо до Абат Белиер, 18 juillet 1897, p. 615.

[139] С. Игнатий от Лойола, Духовни упражнения S. Ignace de Loyola,  n. 104.

[140] Ibid., n. 297.

[141] Cf. Писмо до Свети Игнатий, 23 janvier 1541.

[142] За живота на Отец Игнатий и началото на Обществото на Исус De Vita P. Ignatii et Societatis Iesu initiis, c. 8, 96, Bilbao-Santander 2021, p. 147.

[143] Свети Игнатий от Лойола, Духовни упражнения S. Ignace de Loyola ,  n. 54.

[144] Cf. Ibid., nn. 230 ss.

[145] 23 Генерална конгрегация на Обществото на Исус, Déc. 46, 1 :Институт на Обществото на Исус Institutum Societatis Iesu, 2, Florence, 1893, p. 511.

[146] В Него единствената надежда In Lui solo la speranza, Milano 1983, p. 180.

[147] Писмо до генералния директор на Обществото на Исус Lettre au Préposé général de la Compagnie de Jésus, Paray le Monial, 5 octobre 1986.

[148] Conférence 132 “бедността”, 13 août 1655 : S. Vincent de Paul, Correspondance, Entretiens, Documents, II Entretiens, t. 11, Paris, 1923, p. 247.

[149] Id., Conférence 89 “ Умъртвяване, кореспонденция, хранене, излизания”, 9 décembre 1657 : S. Vincent de Paul Correspondance, Entretiens, Documents, II Entretiens, t. X, Paris 1923, p. 407.

[150] S. Daniele Comboni, Съчинения Scritti, 3324 : Daniele Comboni, Gli scritti, Bologna 1991, p. 998.

[151] виж Проповед за Литургията за канонизиране Homélie de la messe de canonisation, 18 mai 2003 : L’Osservatore Romano, 19-20 mai 2003, p. 6.

[152] Lett. enc. Потопени в милосърдие Dives in misericordia (30 novembre 1980), n. 13 : AAS 72 (1980), p. 1219.

[153] Catéchèse, 20 juin 1979 : L’Osservatore Romano, 22 juin 1979, p. 1.

[154] Комбони Мисионери на Сърцето на Исус Missionnaires Comboniens du Cœur de Jésus, Règle de vie, Constitutions et Directoire général, Rome 1988, 3.

[155] Монахини от обществото на Свещеното Сърце, Constitutions de 1982, n. 7.

[156] Lett. enc. Най-милостивият Изкупител Miserentissimus Redemptor (8 mai 1928) : AAS 20 (1928), p. 174.

[157] Когато се упражнява добродетелта на вярата, ориентирана към Христос, душата има достъп не само до идеи, но и до реалността на своя божествен живот   (cf. S. Thomas d’Aquin, Summa Theologiae, 3, 4, 1).

[158] Lett. enc.  Най-милостивият Изкупител Miserentissimus Redemptor (8 mai 1928) : AAS 20 (1928), p. 174.

[159] Проповед за Кризмална Литургия Homélie de la Messe Chrismale, 28 mars 2024 : L’Osservatore Romano, 28 mars 2024, p. 2

[160] Свети Игнатий от Лойола, Духовни упражнения S. Ignace de Loyola,  n. 203.

[161] Проповед за Кризмална Литургия Homélie de la Messe Chrismale, 28 mars 2024 : L’Osservatore Romano, 28 mars 2024, p. 2.

[162] S. Marguerite-Marie Alacoque, Автобиография Op.cit, pp. 71-72.

[163] Id.,Писмо до Преп.Отец Кроазе, 3 novembre 1689, pp. 576-577.

[164] Id., Автобиография n. 92, p. 102.

[165] Lett. enc. Свещена година Annum sacrum (25 mai 1899), n. 8 : ASS 31 (1898-99), p. 649.

[166] Julien, еп. 49 до Арсакий Понтифекс от Галатия, Антиохия, зима Ep. 49 ad Arsacium Pontificem Galatiae, Antioche, hiver 362-363 : Mainz 1828, pp. 90-91

[167] Ibid.

[168] Dicastère pour la Doctrine de la Foi, Décl. Безкрайно достойнство Dignitas infinita (2 avril 2024), n. 19 : L’Osservatore Romano, 8 avril 2024.

[169] Cf. Benoît XVI, Писмо до генералния директор на Обществото на Исус за 50-годишнината на енцикликата Haurietis aquas Lettre au Préposé général de la Compagnie de Jésus pour 50^ème anniversaire de l’Encyclique Haurietis aquas (15 mai 2006) : AAS 98 (2006), 461.

[170] In Num. Homil. 12, 1: PG 12, 657.

[171] Epist. 29, 24 : PL 16, 1060.

[172] Adv. Arium 1, 8 : PL 8, 1044.

[173] Cf. Tract. In Joannem 32, 4 : PL 35, 1643.

[174] Expos. in Ev. S. Joannis, cap. 7, lectio 5.

[175] Pie XII, Lettre Encyclique Ще черпиш от водите Haurietis Aquas (15 mai 1956), II : AAS 48 (1956), p. 321.

[176] S. Jean Paul II, Lettre encyclique Майката на Изкупителя Redemptoris Mater (25 mars 1987), n. 38 : AAS 79 (1987), p. 411.

[177] Conc. Ecum. Vat II, Const. dogm. Светлината на народите Lumen gentium, n. 62.

[178] Ibid., n. 60.

[179] Sermones super Cant., 20, 4 : PL 183, 869.

[180] Въведение в благочестивия живот, 3 ^та част  глава 35 : S. Francois de Sales, Œuvres, Gallimard, Paris 1969, pp. 226-227.

[181] Id., Проповед за 17 Неделя след Петдесятница, Œuvres complètes, Annecy, Monastère de la Visitation, t. 9, pp. 200.201.

[182] Духовни упражнения  в Назарет, Исус в Неговите Страдания, от  5 до 15 ноември 1897.

[183] От 19 март 1902 г. всичките му писма са озаглавени с думите Jesus Caritas  Исус Каритас, отделен от сърце, увенчано с кръст. 

[184] Id. Писмо до Абат Ювелин, 15 juillet 1904 : Charles de Foucauld, Œuvres spirituelles, Paris 1958, p 675.

[185] Cf. Id. Писмо до Дон Мартен, 25 janvier 1903 ( Cahiers Charles de Foucauld, vol. 2, p. 154).

[186] Cité par René Voillaume, Братствата на Отец дьо Фуко, Paris, 1946, p. 173.

[187] S. Charles de Foucauld, Размишление върху светите Евангелия върху пасажите, отнасящи се до петнадесет добродетели, Милосърдна любов, (Мт 20, 28) Назарет 1897-1898.

[188] Ibid., (Mt 27, 30).

[189] H. Huvelin, Няколко насоки за душите през XVII век, Париж 1911, p. 97.

[190] Конференции, Служба на болните и грижа за тяхното здраве, 11 ноември 1657 г.: S. Vincent de Paul, Кореспонденция, Интервюта, Документи, 11 novembre 1657 : S. Vincent de Paul, Correspondance, Entretiens, Documents, II Entretiens, t. 10, p. 334

[191] Id., Общи правила, II, 6.

[192] S. Jean-Paul II, Писмо до генералния директор на Обществото на Исус Lettre au Préposé Général de la Compagnie de Jésus, Paray-le-Monial, 5 octobre 1986 : L’Osservatore Romano, 6 octobre 1986, p. 7.

[193] Id., Exhort. ap. post. syn.  Помирение и Покаяние Reconciliatio et Paenitentia (2 décembre 1984), n. 16 : AAS 77 (1985), p. 215.

[194] Cf. Id., Lett. enc. Социална Загриженост Sollicitudo Rei Socialis (30 décembre 1987), n. 36 : AAS 80 (1988), pp. 561-562.

[195] Id., Lett. enc. Стотната година Centesimus annus (1 mai 1991), n. 41 : AAS 83 (1991), p.845.

[196] Catéchisme de l’Église Catholique, n. 1888.

[197] Cf. Catéchèse, 8 juin 1994 : L’Osservatore Romano, 9 juin 1994, p. 5.

[198] Реч пред участниците в конференцията „Поправяне на непоправимото“, за 350 години от явяването на Исус в Парай-ле-Мониал,Discours aux participants au colloque “réparer l’irréparable”, pour les 350 ans des apparitions de Jésus à Paray-le-Monial, 4 mai 2024 : L’Osservatore Romano, 4 mai 2024, p. 12.

[199] Ibid.

[200] Проповед за Литургията в Света Марта Homélie de la messe à Sainte Marthe, 6 mars 2018 : L’Osservatore Romano, 5-6 mars 2018, p. 8.

[201] Реч пред участниците в конференцията „Поправяне на непоправимото“, за 350 години от явяването на Исус в Парай-ле-Мониал Discours aux participants au colloque “réparer l’irréparable”, pour les 350 ans des apparitions de Jésus à Paray-le-Monial, 4 mai 2024 : L’Osservatore Romano, 4 mai 2024, p. 12.

[202] Проповед за Кризмална Литургия Homélie de la messe Chrismale, 28 mars 2024 : L’Osservatore Romano, 28 marzo 2024, p. 2.

[203] Ibid.

[204] Ibid.

[205] Lett. enc. Хвален бъди Laudato si’ (24 mai 2015), n. 80 : AAS 107 (2015), p. 879.

[206] Catéchisme de l’Église Catholique, n. 1085.

[207] Ibid., n. 268.

[208] Автобиография, n 53 : Животът и делото на блажена Маргьорит-Мари Алакок, Париж 1915, p. 69.

[209] Ms A, 84r°, p. 212.

[210] Ibid.

[211] Ibid.

[212] Id., Ms A, 83v°, p. 211 ; виж Писмо 226, до Отец Руланд, 9 mai 1897, p. 588.

[213] Id., Принасям себе си като Жертва на Холокоста на Милосърдната любов на добрия Бог, p. 965.

[214] Id., Ms B, 3v°, p. 226.

[215] Id., 186 Писмо до Леони, 11 avril 1896, p. 535.

[216] Id., 258 Писмо до Абат Белиер, 18 juillet 1897, p. 615.

[217] Cf. Pie XI, Lett. enc. Най-милостивият Изкупител Miserentissimus Redemptor (8 mai 1928) : AAS 20 (1928), p. 169.

[218] Ibid.

[219] S. Jean-Paul II, Catéchèse, 20 juin 1979 : L’Osservatore Romano, 22 juin 1979, p. 1.

[220] Проповед за Литургия в Света Марта Homélie de la messe à Sainte Marthe, 27 juin 2014 : L’Osservatore Romano, 28 juin 2014, p. 8.

[221]  Послание по повод стогодишнината от посвещаването на човешкия род на Свещеното Сърце,осъществено от Лъв XIII, Варшава, 11 юни 1999 : L’Osservatore Romano, 12 juin 1999, p. 5.

[222] Ibid.

[223] Писмо до архиепископа на Лион за стогодишнината от посвещаването на човешкия род на Сърцето на Исус,Lettre à l’Archevêque de Lyon pour le centenaire de la consécration du genre humain au Cœur de Jésus, 4 juin 1999 : L’Osservatore Romano, 12 juin 1999, p. 4.

[224] Репетиция за молитва, 22 август 1655 : S. Vincent de Paul Correspondance, Entretiens, Documents II, Entretiens, t. 11, p. 291.

[225] Lett. Опитни преводачи Diserti interpretes, (5 mai 1965), n. 4 :  Наръчник на богопосветения живот Enchiridion della Vita Consacrata, Bologne-Milan 2001, n. 3809.

[226] Нов Живот Vita Nova, 19, 5-6.

[227] Ms A, 45v° , Op. cit, p. 143.

---

Copyright © Dicastero per la Comunicazione – Libreria Editrice Vaticana