1-ви септември 2024 година
Надявай се и действай със Сътворението
Скъпи братя и сестри!
“Надявай се и действай със Сътворението”: това е темата за Денят за Молитва за Опазване на Сътворението, 1-ви септември. Тя се позовава на Посланието на Свети Павел до Римляните 8, 19-25 : Апостолът обяснява какво означава да живееш според Духа и се фокусира върху сигурната надежда за спасение чрез вяра, която е новият живот в Христос.
Нека тръгнем от един обикновен въпрос, но такъв, който би могло да няма очевиден отговор: кога ние сме наистина вярващи, в какво се състои вярата ? Не толкова във факта, че “ние вярваме” в една трансцедентна реалност, която нашият разум не може да разбере, неприемливата тайна за един Бог далечен и дистанциран, невидим и неназовим; а по-скоро Свети Павел би казал във факта, че Светият Дух живее в нас. Да, ние сме вярващи, защото самата Божия любов «се изля в нашите сърца» ( Рим 5, 5). Следователно Духът сега наистина е «залог за нашето наследство» ( Еф 1, 14), като провокация да живеем винаги, стремейки се към вечните блага, според пълнотата на човечността на Исус, красива и добра. Духът прави вярващите креативни и проактивни в милосърдната любов. Той ги въвежда в голямото пътуване на духовна свобода, но не е изключена борбата между логиката на света и логиката на Духа, които дават противоположни плодове (виж Гал 5, 16-17). Знаем, че първият плод на Духа, кондензиран от всички останали, е любовта. Така, водени от Светия Дух, вярващите са Божии чеда и могат, като Исус, да се обръщат към Него, като Го наричат «Авва, Отче » ( Рим 8, 15) в свободата на човек, който никога не отстъпва от страх пред смъртта, защото Исус възкръсна от мъртвите. Ето голямата надежда: Божията любов победи, тя винаги побеждава и пак ще победи. За новия човек, който живее в Духа, съдбата на славата вече е сигурна, въпреки перспективата за физическа смърт. Тази надежда не разочарова, както ни напомня и Булата с насоки за следващия редовен Юбилей. [1]
Съществуването на християнина е живот на вяра, който действа в милосърдна любов и прелива в надежда в очакването на славното завръщане на Господ. “Забавянето” на парусията, на Неговото второ пришествие, не представлява проблем. Въпросът е друг: «Но когато дойде Синът Човешки, ще намери ли вяра на земята? » (Лк18, 8). Да, вярата е дар, плод на присъствието на Духа в нас, но тя е и мисия, която трябва да бъде изпълнена в свобода, в покорство към заповедта на Исус – за любовта. Ето благословената надежда, за която ние трябва да свидетелстваме: къде? кога? как? В драмите на страдащата човешка плът. Ако човек я сънува, трябва да я сънува с отворени очи, изпълнени с представи за любов, братство, приятелство и справедливост за всички. Християнското спасение прониква в дълбините на болката на света, която обхваща не само хората, но и цялата вселена, самата природа l’oikos за човека, неговата жизнена среда; той възприема сътворението като “земен рай”, земята майка, която би трябвало да бъде място за радост и обещание за блаженство за всички. Християнският оптимизъм се основава върху живата надежда: той знае, че всичко се стреми към славата на Бога, окончателното завършване в Неговия мир, телесното възкресение в правдата, “от слава в слава”. Но с течение на времето ние споделяме болката и страданието: цялото Сътворение стене (виж Рим 8, 19-22), християните стенат (виж стих 23-25) и самият Дух стене (виж стих 26-27). Стенанието показва безпокойство и страдание, а така също и стремеж и желание. Стенанието изразява доверието в Бога и оставане изцяло в Неговата любяща и взискателна компания, с оглед осъществяването на Неговото намерение, което е радост, любов и мир в Светия Дух.
Цялото Сътворение е включено в този процес за ново раждане и стенейки очаква освобождение. Отнася се за скрито израстване, което съзрява почти като “синапено зрънце, от което израства голямо дърво” или “квас в тестото” (виж Мт 13, 31-33). Началото е миниатюрно, но очакваните резултати могат да бъдат безкрайно красиви. Тъй както очакването за раждане – откровението на Божиите синове – надеждата ни позволява да останем твърди в несгодите, да не се обезсърчаваме в изпитанията или когато сме изправени пред лицето на човешкото варварство. Християнската надежда не разочарова, но тя също така и не заблуждава : стенанието на Сътворението, на християните и на Духа е представа и очакване на спасението, което вече действа, докато сме потопени в многобройните страдания, които Свети Павел описва като “скръб ли, притеснение или гонение, глад ли или голотия, опасност ли или меч.” (виж Рим 8, 35). Следователно надеждата е алтернативен прочит, не илюзорен, а реалистичен на историята и човешките събития, на реализма на вярата, която вижда невидимото. Тази надежда е търпеливо чакане, като това на Авраам, който не я виждаше. Обичам да си припомням за този велик вярващ визионер, какъвто беше Йоахим дьо Флор, калабрийски Абат “надарен с пророчески дух”, според Данте Алигиери. [2] Във време на кървави борби, на конфликт между Папството и Империята, на Кръстоносни походи, ереси и глобализация на Църквата, той успя да посочи идеала за нов дух за съжителство между хората, белязан от универсалното братство и християнския мир, плодовете на живяното Евангелие. Аз също предложих този дух на социално приятелство и универсално братство във Fratelli tutti. И тази хармония между хората трябва да се разширява към Сътворението в един “ситуиран антропоцентризъм” (виж Laudate Deum, т. 67), с отговорността за хуманна и цялостна екология, пътят към спасението на нашия общ дом и на нас самите, които го обитаваме.
Защо толкова много зло в света? Защо толкова много несправедливости, толкова много братоубийствени войни, които карат децата да умират, разрушават градове, замърсяват жизнената среда на човека, а майката земя е накърнена и опустошена? Позовавайки се имплицитно върху греха на Адам, Свети Павел казва: «Защото знаем, че цялото творение стене и изпитва родилни болки досега» (Рим 8, 22). Моралната битка на християните е свързана със “стенанието” на творението, чрез него «се покори на преходността не по своя воля» (стих 20). Цялата вселена и всички създания стенат и копнеят “нетърпеливо”, за да може настоящото състояние да бъде преодоляно и първоначалното състояние да бъде възстановено. Освобождението на човека, всъщност също предполага освобождението на всички останали създания, които обединени с човешкото състояние, са били поставени под игото на робството. Подобно на човечеството, творението – не по своя вина – е поробено и неспособно да прави това, за което е създадено, а именно да има траен смисъл и цел. То е обект на разпадане и смърт, утежнено от човешката злоупотреба с природата. Докато, спасението на човека в Христос е сигурна надежда за творението «че и самото то ще бъде освободено от робството на тлението при славното освобождение на Божиите синове» (Рим 8, 21). Така в Изкуплението на Христос, е възможно да се съзерцава, в надеждата, връзката на солидарност между човешкото същество и всички други създания.
В пълно очакване на надежда и постоянство за славното пришествие на Исус, Светият Дух поддържа бдителността на общността на вярващите и обучава постоянно, Той призовава към обръщане начина на живот, за да се устои на унищожаването на околната среда от човека и да се прояви тази социална критика, която е преди всичко свидетелство за възможността за промяна. Това обръщане се състои в преминаването от арогантността на тези, които искат да доминират над другите и над природата – сведена до обект за манипулиране – към смирението на тези, които поемат грижата за другите и за сътворението. «Човешко същество, което твърди, че заема мястото на Бог, става най-голямата опасност за себе си» (Laudate Deum, т. 73), защото грехът на Адам разруши основните взаимоотношения, чрез които човекът живее: тези с Бога, със самия себе си и с останалите човешки същества, както и с тези от вселената. Всички тези отношения трябва да бъдат възстановени и спасени по един синергичен начин, като “станат праведни”. Никое отношение не може да липсва. Ако едно от тях липсва, всичко се срива.
Да се надяваме и да действаме със Сътворението означава преди всичко да обединим сили, вървейки по пътя, заедно с всички мъже и жени с добра воля, допринасяйки за «преосмисляне на въпроса за човешката сила, за нейното значение и нейните граници. Наистина нашата сила нарасна неистово за няколко десетилетия. Постигнахме впечатляващ и удивителен технологичен напредък и не осъзнаваме, че в същото време сме станали изключително опасни, способни да застрашаваме живота на много същества, както и нашето собствено оцеляване» (Laudate Deum, т. 28). Неконтролируемата власт ражда чудовища и се обръща срещу самите нас. Ето защо днес е наложително да се поставят етични граници на развитието на изкуствения интелект, който със своята способност за изчисления и стимулации би могъл да се използва по-скоро в служба на мира и цялостното развитие, вместо за целите на господството над човека и природата (виж Послание за Световния Ден на Мира 2024 година).
“Светият Дух ни придружава в живота”. Това ясно разбраха децата събрани на площад Свети Петър за първия си Световен Ден, който съвпадаше с Неделята на Пресвета Троица. Бог не е абстрактна идея за необятността, но Той е любящ Отец, Син, приятел и Изкупител на всеки човек, а Светият Дух е Този, Който води нашите стъпки по пътя на милосърдната любов. Подчинението на Духа на любовта радикално променя отношението на човека: от „хищник” той става “култиватор” на градината. Земята е поверена на човека, но остава на Бога (виж Лив 25, 23). Това е теологичният антропоцентризъм на юдео-християнската традиция. Следователно да претендираме, че притежаваме и господстваме над природата, като я манипулираме по волята си е форма на идолопоклонство. Това е прометеевият човек, опиянен от своята технократска власт, който с арогантност поставя земята в състояние на “позор”, т.е. лишена от Божията благодат. Сега, ако Божията благодат е Исус, умрял и възкръснал, тогава това, което каза Папа Бенедикт XVI е истина: «Не науката изкупва човека. Човекът е изкупен чрез любов» (Енцикликата Spe Salvi, т. 26), любовта на Бог в Христос, от която нищо и никой, никога не ще може да ни раздели. (виж Рим 8, 38-39). Непрекъснато привлечено от своето бъдеще, творението не е статично, нито затворено в себе си. Днес, благодарение също на откритията на съвременната физика връзката, между материята и духа все повече очарова нашето съзнание.
Следователно опазването не е само етичен въпрос, но и изключително теологичен. Това наистина касае преплитането на тайната на човека и тайната на Бога. Това преплитане може да се нарече “генеративно”, защотосе връща към акта на любовта, чрез който Бог създава човешкото същество в Христос. Този творчески акт на Бога поверява и установява свободното действие на човека и цялата му етика: свободен именно в съществото създадено по образа на Бог, Който е Исус Христос и поради тази причина, “представител” на Сътворението в самия Христос. Съществува една трансцедентна мотивация (теологично-етична) която ангажира християнинът да насърчава справедливостта и мира в света, включително чрез универсалното предназначение на благата. Става дума за Откровението на Божиите синове, което Сътворението очаква, стенейки като в родилни болки. Въпросът е не само земният живот на човека в историята, но преди всичко неговата съдба във вечността, есхатонът на нашето щастие, Раят за нашия мир, в Христос, Господар на вселената, Разпнатият-Възкръснал чрез любов.
Да се надяваме и да действаме със Сътворението, тогава означава да живеем въплътена вяра, която умее да влезе в страдащата изпълнена с надежда плът на хората, споделяйки очакването за възкресението на телата, за което вярващите са предопределени в Господ Исус Христос. В Исус, Вечният Син в човешка плът, ние наистина сме синове на Отца. Чрез вярата и Кръщението за вярващия започва животът според Духа (виж Рим 8, 2), един свят живот, съществуване като син на Отца, като Исус (виж Рим 8, 14-17), тъй като чрез силата на Светия Дух, Христос живее в нас (виж Гал 2, 20). Животът, който се превръща в песен за любов към Бога, за човечеството със и към Сътворението, и който намира своята пълнота в светостта. [3]
Рим, Свети Йоан Латерански, 27 юни 2024 година
ПАПА ФРАНЦИСК
_______________________________
[1] Spes non confundit, Була за насоки за Редовния Юбилей за 2025 Година (9 май 2024).
[2] Божествена комедия, Раят, XII, 141.
[3] Росминският свещеник Клементе Ребора го изразява поетично: « Докато творението се възнася в Христос към Отца, / в арканите на съдбата/ всичко е родилна болка: / колко смърт, за да се роди животът! / И при това от една единствена Майка, която е божествена, / за щастие стигаме до светлината: /животът, който любовта ражда в сълзи, / и ако и да се стреми тук долу е поезия; / но само светостта изпълва песента» ( Curriculum vitae, “Поезия и святост”: Poesie, prose e traduzioni, Милано 2015, стр. 297).
Copyright © Dicastero per la Comunicazione – Libreria Editrice Vaticana
