Да слушаме с ухото на сърцето
Скъпи братя и сестри!
Последната година, размишлявахме върху необходимостта да „дойдем и да видим”, за да преоткрием реалността и да можем да я разкажем от гледна точка на опита за събитията и срещите с хората. Продължавайки в този ред бих искал да обърна внимание на един друг глагол „слушам“, който е определящ в граматиката на общуването и условие за автентичен диалог.
Наистина губим способността да слушаме тези, които са пред нас, както в нормалния ход на ежедневните взаимоотношения, така и в дебатите за по-важни въпроси от светския живот. В същото време слушането преживява важно ново развитие в областта на комуникацията и информацията чрез различните предложения за подкаст podcast и аудио чат chat audio, което потвърждава, че то остава от съществено значение за човешкото общуване.
Един прочут лекар, свикнал да лекува душевните рани, беше попитан коя е най-голямата нужда на хората. Той отговори: „Безкрайното желание да бъдат изслушани“. Едно желание, което често остава скрито, но което привлича всички онези, които са призвани да бъдат възпитатели или форматори, или които при всички случаи играят ролята на комуникатори: родители и учители, пастири и пасторални дейци, информационни специалисти и тези, които упражняват социална или политическа служба.
Нека да слушаме с ухото на сърцето
От страниците на Библията научаваме, че слушането няма само смисъл на слухово възприятие, но по същество е обвързано с диалогичната връзка между Бога и хората. „Shema’ Israël – Слушай, Израил“ (Второзаконие 6, 4), началото на първата заповед на Тората, е непрекъснато повтаряно в Библията, до такава степен, че Свети Павел ще заяви, че „вярата идва от слушането” (Рим 10, 17). Действително инициативата идва от Бога, Който ни говори на Когото отговаряме, слушайки Го, и дори това слушане в крайна сметка идва от Неговата благодат, както става с новороденото, което откликва на погледа и на гласа на майка си и на баща си. Сред петте сетива, това, което Бог предпочита изглежда е слухът, може би защото е по-малко натрапчив и по-дискретен от зрението и остава човешкото същество по-свободно.
Слушането отговаря на смирения стил на Бога. Именно това е действието, което позволява на Бог да се разкрие като Този, Който, говорейки създава човека по Свой образ и като го слуша го разпознава като Свой събеседник. Бог обича човека: ето защо Той му отправя Словото и затова Той „накланя ухото Си“, за да го слуша.
Човекът напротив е склонен да избягва връзката, да обръща гръб и да „си запушва ушите“, за да не се налага да слуша. Отказът да слуша често се превръща в агресия към другия, както се случва при слушателите на дякон Стефан, които запушвайки ушите си се нахвърлиха всички върху него (виж Деян 7, 57).
Следователно от една страна е Бог, който винаги се разкрива чрез свободно общуване, а от друга е човекът, от когото се иска да се постави в унисон и да слуша. Господ изрично призовава човека към завета на любовта, за да може той напълно да стане това, което е: образ и подобие на Бога в способността му да слуша да приема и да направи място за ближния. По принцип слушането е измерение на любовта.
Ето защо Исус призовава учениците Си да проверяват качеството на тяхното слушане. «И тъй, внимавайте как слушате» (Лк 8, 18) : към това ги увещава Той след като им разказва притчата за сеяча, като им внушава, че не е достатъчно само да слушате, а трябва да вършите добро. Само този, който приема Словото с „добро и чисто” сърце и го пази вярно, принася плодове с търпение на живот и спасение. (виж Лк 8, 15). Само като внимаваме кого слушаме, какво слушаме и как слушаме можем да израснем в изкуството на общуването, чийто център не е теория или техника, а «способността на сърцето, която прави възможна близостта» (Апостолическо насърчение Evangelii Gaudium, т. 171).
Всички имаме уши, но доста често, дори този с перфектен слух не успява да чуе ближния. Всъщност съществува вътрешна глухота, която е по-лоша от физическата глухота. Слушането не се отнася само до усета на слуха, а до личността като цяло. Истинското място за слушането е сърцето. Цар Соломон, макар и доста млад, се оказа мъдър, защото помоли Господ да му даде «сърце, което слуша» (1 Цар 3, 9). И Свети Августин ни кани да слушаме със сърце ( corde audire), да приемаме думите не външно в ушите си, а духовно в сърцата си: «Не дръжте сърцето си в ушите, а ушите си в сърцето.» [1]. И Свети Франциск от Асизи увещаваше своите братя да «наклонят ухото на сърцето» [2].
Така първото слушане, което преоткриваме, когато търсим истинско общуване е да слушаме себе си, нашите най-реални потребности, онези които са вписани дълбоко във всяка личност. И можем да започнем именно от слушането на това, което ни прави уникални в творението: желанието да бъдем във връзка с другите и с Другия. Ние не сме създадени да живеем като изолирани атоми, а за да живеем заедно.
Слушането като условие за добро общуване
Съществува употреба на слуха, която не е истинско слушане, а неговата противоположност: да слушаме тайно. Всъщност вездесъщото изкушение, което е ерата на социалната мрежа /web social/, изглежда е акцентирано и е това да слушаме и да шпионираме, инструментализирайки другите в наша полза. Напротив това, което прави общуването добро и напълно човешко, е именно да слушаме човека пред нас, лице в лице, слушането на другия, към когото подхождаме с лоялна доверчива и честна откритост.
Липсата на слушане, която толкова често изпитваме във всекидневието си, за съжаление се проявява също така и в обществения живот, където вместо да се слушаме взаимно, ние „говорим зад гърба на другите“. Това е показателно за факта, че вместо да търсим истината и доброто ние търсим консенсус; вместо да слушаме, ние обръщаме внимание на публиката. Доброто общуване от друга страна, не се стреми да впечатли публиката с шокиращи реплики, с цел да осмее събеседника си, а обръща внимание на причините, които подтикват другия и се стреми да схване сложността на реалността. Тъжно е когато, дори в Църквата се формират идеологически нагласи, а слушането изчезва и отстъпва място на безплодни противопоставяния.
Наистина в много диалози ние всъщност изобщо не общуваме. Ние просто чакаме другият човек да свърши да говори, за да наложим нашата гледна точка. В тези ситуации, както отбелязва нашият философ Ейбрахам Каплан [3], диалогът е един дуо-лог /duo-logue/, монолог на два гласа. Докато в истинското общуване, напротив и двете лица „аз” и „ти” са „в изход”, устремени едно към друго.
Следователно слушането е първата съществена съставка на диалога и на добрата комуникация. Ние не можем да общуваме, ако преди всичко не слушаме и не може да има добра журналистика без способността да слушаме. За да се предложи солидна премерена и пълна информация е необходимо да умеем да слушаме дълго време. За да се разкаже едно събитие или да се опише една реалност в репортаж, е от значение да умеете да слушате, да сте предразположени дори да промените мнението си, като промените собствените си първоначални хипотези.
Наистина само, когато се излезе от монолога, може да се постигне съзвучие на гласовете, което е гаранция за истинско общуване. Да изслушаме няколко източника, а „не да се спрем на първия хан“ – както ни учат специалистите в областта – ни гарантира достоверността и сериозността на информациите, които ние предаваме. Да изслушаме повече гласове, да се слушаме едни други, дори в Църквата, между братя и сестри, ни позволява да упражняваме изкуството на разграничаването, което винаги се проявява,като способност да се ориентираме в симфонията на гласовете.
Но защо да се изправяме пред трудността да слушаме? Един велик дипломат на Светия Престол, Кардинал Аугустино Казароли, говореше за „мъченичеството на търпението“, необходимо за слушането и за изслушването на най-трудните събеседници, за да се сдобием с възможно най-голямото благо в условията на ограничаване на свободата. Но и в не толкова трудни ситуации, слушането винаги изисква добродетелта на търпението, както и способността да позволим да ни изненада истината, дори това да е само частица от истината за човека, който сме на път да изслушаме. Само удивлението позволява познанието. Мисля си за безкрайното любопитство на детето, което гледа света около себе си с широко отворени очи. Да слушаме в това състояние на духа – с удивлението на дете в съзнанието на възрастния – е винаги обогатяващо, защото винаги ще има нещо, колкото и малко да е то, което ще можем да научим от другия човек и да го използваме в своя собствен живот.
Способността сега да се слуша обществото е по-ценна от всякога в това време белязано от дългата пандемия. Има толкова много предварително натрупано недоверие относно „официалната информация”, което също провокира „инфодемия“, в която става все по-трудно да направим света на информацията по-надежден и и по-прозрачен. Трябва да наострим уши и да слушаме задълбочено, именно социалното неразположение, подчертано от забавянето или спирането на многобройни икономически дейности.
Реалността на принудителната миграция е също сложен въпрос и никой няма готова рецепта, за да го реши. Повтарям, че за да преодолеем предразсъдъците към емигрантите и да развържем коравите си сърца би трябвало да се опитаме да изслушаме техните истории, да дадем място за името и историята на всеки от тях. Много добри журналисти вече го правят. И много други биха искали да го направят, само ако можеха. Нека ги насърчим! Нека чум тези истории! Тогава всеки ще бъде свободен да подкрепи миграционните политики, които смята за най-подходящи за своята страна. Но така или иначе ще имаме пред очите си не цифри, не опасни нашественици, а лицата и историите на конкретни хора, погледите, очакванията, страданията на мъже и жени, които да слушаме.
Да се изслушваме в Църквата
Дори в Църквата има голяма нужда от слушане и взаимно да се изслушваме. Това е най-щедрият и най-ценен дар, който ние можем да поднесем на другите. Ние, християните, ние забравяме, че службата на слушането ни е поверена чрез този, Който е слушателят свише, в чието дело сме призвани да вземем участие. «Ние трябва да слушаме чрез ухото на Бога, ако искаме да сме способни да говорим чрез Неговото Слово» [4]. Ето как протестантският теолог Дитрих Бонхьофер ни напомня, че първата служба, която дължим на другите в общението е да ги изслушваме. Този, който не знае как да изслуша своя брат, скоро вече няма да може да слуша и Бога[5].
В пасторалната дейност, най-важната работа е „апостолатът за ухото“. Слушайте преди да говорите, както призовава Апостол Яков:«Нека всеки човек да бъде бърз на слушане, бавен на говорене…» (1, 19). Да отделите безвъзмездно малко от времето си, за да изслушате хората е първият жест на милосърдна любов.
Наскоро стартира един синодален процес. Нека се молим това да бъде чудесна възможност за взаимно изслушване. Общението всъщност не е резултат от стратегии или програми, а е изградено във взаимно изслушване между братя и сестри. Както в хора, единството не изисква еднообразие, монотонност, а много и разнообразни гласове, в полифония. В същото време всеки глас в хора пее, вслушвайки се в другите гласове и във връзка с хармонията на цялото звучене. Тази хармония е създадена от композитора, но нейното постигане зависи от симфонията на всички гласове като цяло, както и от всеки един глас от тях.
Осъзнавайки, че ние вземаме участие в едно общение, което ни предшества и ни включва, ние можем да преоткрием една симфонична Църква, в която всеки е в състояние да пее със своя собствен глас, приемайки гласовете на другите като дар, за да се прояви хармонията на цялото, което Светият Дух композира.
Рим, Свети Йоан Латерански, 24 януари 2022, Възпоменание на Свети Франциск Салски.
Папа Франциск
[1] «Nolite habere cor in auribus, sed aures in corde – Нямайте сърце в ушите си, а уши в сърцето си» ( Sermo 380, 1: Nuova Biblioteca Agostiniana 34, 568).
[2] Lettera a tutto l’Ordine: Fonti Francescane, p. 216.
[3] Cf. The life of dialogue – Животът на диалога, in J. D. Roslansky ed., Communication. A discussion at the Nobel Conference, North-Holland Publishing Company – Amsterdam 1969, pp. 89-108.
[4] D. Bonhoeffer, La vita comune – Общият живот, Queriniana, Brescia 2017, p. 76.
[5] Cf. Ibid., p. 75.
Copyright © Dicastero per la Comunicazione – Libreria Editrice Vaticana
