През пустинята Бог ни води към свободата
Скъпи братя и сестри!
Когато нашият Бог се разкрива, той известява свободата: «Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството» (Изход 20,2). Така започва Декалогът, даден на Мойсей на планината Синай. Хората знаят много добре за какъв изход говори Бог: преживяването на робството все още е запечатано в плътта им. Той получава десетте правила в пустинята, като път към свободата. Ние ги наричаме «заповеди», за да подчертаем силата на любовта, с която Бог възпитава Своя народ. В действителност това е силен призив към свобода, който не може да се сведе до едно събитие, защото съзрява в хода на едно пътуване. Точно както Израил в пустинята, все още носи Египет в себе си – всъщност той често съжалява за миналото и роптае срещу небето и срещу Мойсей, така и днес Божият народ носи в себе си обвързващи връзки, които той трябва да избере да изостави. Осъзнаваме го, когато ни липсва надежда и се лутаме в живота като в пустиня, без обетована земя, към която да се стремим заедно. Великият пост е времето на благодатта, в което пустинята става отново – както пророк Осия го известява – място на първата любов (виж Осия 2,16-17). Бог възпитава своя народ, така че той да излезе от своето робство и да преживее преминаването от смъртта към живота. Като младоженец той ни привлича отново към Себе Си и ни прошепва думи на любов в сърцата.
Изходът от робството към свободата не е абстрактен път. За да бъде Великият ни пост също така и конкретен, първата стъпка е да поискаме да видим реалността. Когато Господ привлече Мойсей в горящия храст и му проговори, Той веднага се разкри като Бог, който умее да вижда и най-вече да слуша: «Видях страданието на Моя народ в Египет и чух вика му от разпоредниците му: Аз зная неволите му и отивам да го избавя от ръцете на египтяни и да го изведа от тази земя (и да го въведа) в земя добра и пространна, дето текат мед и мляко» (Изход 3,7-8). И днес, плачът на толкова много потиснати братя и сестри, достига до небето. Нека се запитаме: това засяга ли и нас? Разтърсва ли ни? Трогва ли ни? Много фактори ни отдалечават едни от други, оскърбявайки братството, което първоначално ни свързваше едни с други.
По време на пътуването си до Лампедуза се изправих пред глобализацията на безразличието с два въпроса, които стават все по-актуални: «Къде си? » (Битие 3,9) и «Къде е брат ти? » (Битие 4,9). Пътуването на Великия Пост ще бъде конкретно, ако, слушайки ги отново, си признаем, че днес все още сме под властта на фараона. Това е доминация, която ни изтощава и ни прави безчувствени. Това е модел на растеж, който ни разделя и краде бъдещето ни. Земята, въздухът и водата са замърсени от него, но душите ни също са заразени от него. И наистина, въпреки че нашето освобождение започва с кръщението, в нас остава необяснима носталгия по робството. Това е като привличане към сигурността на вече видените неща, в ущърб на свободата.
Бих искал да подчертая в историята на Изхода една подробност, която не е без значение: Бог е този, който вижда, който се трогва и който освобождава, а не Израил, който Го моли за това. Всъщност фараонът унищожава дори мечтите, краде небето, прави един свят да изглежда неизменен, където достойнството е оскърбявано и където автентичните взаимоотношения са отричани. С една дума успява да се окове. Нека се запитаме: искам ли нов свят? Готов ли съм да се освободя от компромиси със стария? Свидетелството на много братя епископи и голям брой дейци за мир и справедливост ме убеждава все повече и повече, че трябва да осъждам липсата на надежда. Това е пречка пред мечтата, ням вик, който се издига до небето и докосва сърцето на Бога, и много прилича на това съжаление за робството, която парализира Израил в пустинята и не му позволява да продължи напред. Изходът може би е приключил: иначе не би било възможно да се обясни защо едно човечество, което е достигнало прага на универсалното братство и нивата на научно, техническо, културно и правно развитие, които са способни да осигурят достойнството на всички, се лута в мрака на неравенствата и конфликтите.
Бог не се е уморил от нас. Нека приемем Великия пост като силно време, в което Неговото Слово ни говори отново: «Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството» (Изход 20,2). Това е време на обръщане, време на свобода. Самият Исус, както си спомняме всяка година в първата неделя на Великия пост, беше воден от Духа в пустинята, за да бъде изпитан в своята свобода. В продължение на четиридесет дни Той ще бъде пред нас и с нас: Той е въплътеният Син. За разлика от фараона, Бог не иска поданици, а синове. Пустинята е пространството, в което нашата свобода може да узрее в лично решение да не попаднем отново в робство. Във времето на Великия Пост откриваме нови критерии за преценка и общност, с която да тръгнем по пътя, по който никога не сме пътували.
Това включва борба: книгата Изход и изкушенията на Исус в пустинята ни казват много ясно това. Лъжите на врага се противопоставят на гласа на Бог, Който казва: «Ти си Моят възлюбен Син» (Марк 1,11) и «Да нямаш други богове, освен Мене» (Изход 20,3). По-страшни от фараона са идолите: бихме могли да ги считаме за неговия глас в нас. Да можеш да направиш всичко, да бъдеш признат от всички, да вземеш надмощие над всички: всяко човешко същество усеща съблазънта на тази лъжа в себе си. Това е стар навик. Така можем да се придържаме към парите, към определени проекти, към идеи, към цели, към нашата позиция, към традиция, дори към определени хора. Вместо да ни движат, те ще ни парализират. Вместо да ни сплотят, ще ни настроят едни срещу други. Съществува обаче ново човечество, народът на малките и скромните, които не са се поддали на примамката на лъжата. Докато идолите правят онези, които им служат, неми, слепи, глухи или неподвижни (вижте Псалм 114(3),4), бедните по дух веднага са отворени и готови: мълчаливата сила на доброто, която лекува и поддържа света.
Време е за действие, а по време на Великия Пост, да действаш означава и да се спреш. Спрете се за молитва, за да приемете Божието Слово и се спрете като Самарянина, в присъствието на наранения брат. Любовта към Бога и ближния е единствената любов. Да нямаш други богове означава да се спреш в присъствието на Бог, в плътта на ближния. Его защо молитвата, милостинята и постенето не са три независими упражнения, а едно движение за отваряне, за освобождение: няма повече идолите, които ни тежат, няма повече привързаностите, които ни затварят. Тогава атрофиралото и изолирано сърце ще се събуди. Така че намалете и спрете. Съзерцателното измерение на живота, което Великият пост ще ни позволи да преоткрием, ще мобилизира нови сили. В присъствието на Бог ставаме братя и сестри, възприемаме другите с нова интензивност: вместо заплахи и врагове ние намираме другари и спътници. Това е мечтата на Бог, обетованата земя, към която се стремим, след като излезем от робството.
Синодалната форма на Църквата, която преоткриваме и култивираме през последните години, предполага, че Великият пост е и време за решения на общността, за малки и големи избори, които са срещу течението, способни да променят ежедневния живот на хората и дори живота на квартала: навиците за пазаруване, грижата за творението, включването на онези, които не са видими или презирани. Приканвам всяка християнска общност да направи това: да предложи на своите верни моменти, в които да преосмислят начина си на живот; да си дадат време да проверят присъствието си в района и своя принос за подобряването му. Горко ни, ако християнското покаяние приличаше на това, което натъжи Исус.Той също ни казва: «Не бъдете намръщени, като лицемерите, защото те правят лицата си мрачни, за да се покажат пред хората, че постят» (Матей 6,16). По-скоро нека видим радостта на лицата, да усетим аромата на свободата, нека да освободим онази любов, която прави всяко нещо ново, като се започне от най-малкото и най-близкото. Във всяка християнска общност това може да се случи.
Когато този Велик пост стане един Велик пост на обръщане, тогава изгубеното човечество ще почувства изблик на творчество: проблясък на нова надежда. Бих искал да ви кажа, подобно на младите хора, които срещнах в Лисабон миналото лято: «Търсете и рискувайте, търсете и рискувайте. В този повратен момент на историята предизвикателствата са огромни и стенанията болезнени. Свидетели сме на разпокъсана трета световна война. Но нека поемем риска да си мислим, че не сме в агония, а по-скоро в процес на раждане; не в края, а в началото на голям спектакъл. Изисква се смелост, за да мислиш така» (Реч пред студентите в Университета, 3 август 2023 г.). Това е смелостта на обръщането, на избавлението от робството. Вярата и милосърдната любов държат ръката на това «малко момиче, на Надеждата». Те я учат да ходи, а тя в същото време ги тегли напред.[1]
Благославям всички вас, както и вашето Великопостно пътуване.
Рим, Свети Йоан Латерански, 3 декември 2023 г., Първата Неделя на Адвента.
ПАПА ФРАНЦИСК
Copyright © Dicastero per la Comunicazione – Libreria Editrice Vaticana
[1] Виж Cf. Ch. Péguy, Le porche du mystère de la deuxième vertu, in Œuvres poétiques et dramatiques, Gallimard, Paris, 2014, p. 613. Портикът на мистерията на втората добродетел, поетични и драматични произведения, Gallimard, Paris, 2014, стр. 613
Превод: Йорданка Гьокова
