26 ноември 2023 година
Радостни в надеждата (виж Рим 12, 12)
Скъпи младежи,
Миналият август се срещнах със стотици хиляди ваши връстници, които дойдоха от цял свят в Лисабон за Световните Дни на Младежта. По време на пандемията сред безброй несигурности, ние все пак хранехме надежда, че това голямо честване на срещата с Христос и с другите млади хора, би могло да види бял свят. Тази надежда се сбъдна и за много от нас, които присъствахме, включително и за мен самия тя надмина всичките ни очаквания! Колко хубава беше срещата ни в Лисабон! Истинско изживяване на преобразяване, експлозия от светлина и радост!
В края на заключителната Литургия на „Полето на благодатта”, аз посочих следващия етап от нашето междуконтинентално поклонение: в Сеул, Корея през 2027 година. Но преди това ви насрочих среща в Рим през 2025 година за Юбилея на младежите, където вие също ще бъдете “поклонници на надеждата”.
Вие, младите хора, всъщност сте радостната надежда на една Църква и на едно човечество, което е винаги на път. Бих искал да ви хвана за ръка и да измина с вас пътя на надеждата. Бих желал да говоря с вас за нашите радости и нашите надежди, но също така за тъгата и безпокойството на нашите сърца и на страдащото човечество (виж. Const. past. Gaudium et spes, т. 1). През тези две години в подготовка за Юбилея, ние първо ще размишляваме върху израза на Свети Павел «Радостни в надеждата» (виж Рим. 12, 12), след това ще се задълбочим в този на пророк Исая: «а, които се надяват на Господа […] ще отидат и не ще се уморят» (Ис 40, 31).
Откъде идва тази радост?
«Бъдете радостни в надеждата» (Рим 12, 12) е едно насърчение от Свети Павел към общността на Рим, която се намира в период на сериозни преследвания. В действителност, “радостта от надеждата” проповядвана от Апостола блика от пасхалната тайна на Христос, от силата на Неговото Възкресение. Тя не е плод на човешки усилия, нито на изобретателност или ноу-хау. Тя е радостта, която произтича от срещата с Христос. Християнската радост идва от самия Бог,от факта, че знаем, че сме обичани от Него.
Бенедикт XVI, размишлявайки върху опита, който почерпиха по време на Световните Дни на Младежта в Мадрид през 2011 година, питаше: радостта, « откъде идва тя? Как се изразява? Със сигурност има много фактори, които действат заедно. Но това, което е решаващо е […] увереността, която идва от вярата: аз съм желан. Имам мисия в историята. Приет съм, обичан съм». И той уточнява: «В крайна сметка ние се нуждаем от безусловно приемане. Само, ако Бог ме приеме, и се уверя в това, знам със сигурност: че е добре, че съществувам. […] Хубаво е да съществуваш като човешка личност, дори и в трудни моменти. Вярата те прави щастлив отвътре.» (Реч към Римската Курия, т. 22 декември 2011).
Къде е моята надежда?
Младостта е период изпълнен с надежди и мечти, подхранвани от красивите реалности, които обогатяват нашия живот: великолепието на сътворението, взаимоотношенията с нашите близки и приятели, артистичния и културен опит, научните и технически познания, инициативите, които насърчават мира, справедливостта и братството, и още много други неща. Ние живеем обаче във време, в което за мнозина, включително и за младите хора, надеждата, като че ли почти липсва. Много от вашите връстници, които познават войната и насилието, издевателствата и различните форми на страдание, за съжаление са жертви на отчаяние, страх и депресия. Те се чувстват като затворени в тъмница, без да могат да видят слънчевите лъчи. Високият процент на самоубийствата сред младите хора в много страни – е драматично доказателство за това. В такъв контекст, как да изпитаме радостта и надеждата, за които говори Свети Павел? По-скоро съществува риск, отчаянието да надделее, мисълта, че е безполезно да се прави добро под предлог, че то няма да бъде оценено и признато от никого, както четем в книгата на Йов: «А после това де е надеждата ми? И кой ще види онова, що очаквам? » (Йов 17, 15).
Изправени пред драмите на човечеството, особено пред страданието на невинните, ние също питаме Господа, както Го молим и в Псалмите: “Защо?” Сега, можем да бъдем част от отговора на Бога. Сътворени от Него по Негов образ и подобие, ние можем да бъдем израз на Неговата любов, която кара да се ражда радост и надежда, дори там, където това изглежда невъзможно. Идва ми на ум за главният герой на филма “Животът е прекрасен” ; един млад баща, който успява с деликатност и богато въображение да превърне суровата реалност в своеобразно приключение и игра, като по този начин дава на сина си „поглед изпълнен с надежда”, предпазвайки го от ужасите на концлагера, като защитава неговата невинност и предотвратява възможността – човешкото зло да му отнеме бъдещето. Но не става въпрос просто за измислени истории! Това е, което виждаме и в живота на толкова много светци, които са били свидетели на надеждата, дори сред най- жестокото човешко зло. Да си спомним за Свети Максимилиан Колбе, Света Жозефина Бахита или за двойката Блажени Йозеф и Виктория Улма с техните седем деца.
Възможността за разпалване на надежда в сърцата на хората, като се тръгне от християнското свидетелство, беше умело подчертана от Свети Павел VI, когато той припомня: «Един християнин или група християни в лоното на човешката общност, в която те живеят […] излъчват по един съвсем обикновен и спонтанен начин, тяхната вяра в ценностите, които са отвъд настоящите ценности, и тяхната надежда в нещо, което не виждаме и за което дори не бихме посмели да мечтаем» (Апостолическо насърчение Evangelii nuntiandi, т. 21).
“Малката” надежда
Френският поет Шарл Пеги (Charles Péguy), в началото на своята поема за надеждата, говори за трите теологични добродетели – вярата, надеждата и милосърдната любов – като за три сестри, които вървят заедно:
«Малката Надежда напредва между двете си големи сестри и те не просто се грижат за нея.
[…]
Това е тя, тази малката, която движи всичко.
Защото Вярата вижда само това, което е.
А тя, тя вижда – какво ще бъде.
Милосърдната любов обича само това, което е.
А тя, тя обича това, което ще бъде.
[…]
В действителност, именно тя кара другите две да вървят.
И тя е, която ги тегли напред.
И кара всички да вървят».
(Въведение към тайната на втората добродетел, Галимард 1986)
Аз също съм убеден в този смирен „малък”, но все пак основоположен характер на надеждата. Помислете за това: как бихме могли да живеем без надежда? Как биха изглеждали дните ни? Надеждата е солта на ежедневието.
Надеждата, светлината, която свети в мрака
В християнската традиция на Пасхалната Тридница (Triduum pascal), Велика Събота е денят на надеждата. Между Разпети Петък и Великден, тя е като посредник между отчаянието на учениците и тяхната пасхална радост. Това е мястото, където се ражда надеждата. Църквата в този ден мълчаливо възпоменава слизането на Христос в ада. Ние можем да го видим под формата на изображение в много икони. Те ни показват Христос осиян от светлина, Който слиза в най-дълбоките дебри на тъмнината и преминава през тях. И това е така: Бог не е удовлетворен да гледа със състрадание на нашите смъртни места или да ни призовава отдалеч, но Той влиза в нашите преживявания на ада, като светлина, която блести в тъмнината, и Той триумфира над нея (виж Йн 1, 5). Едно стихотворение на южно-африкански език кхоса (xhosa) го изразява добре: «Въпреки че всяка надежда е загубена, с това стихотворение, аз събуждам надежда. Моята надежда е събудена, защото аз се уповавам в Господа. Надявам се, че ще се обединим! Бъдете силни в надеждата, защото щастливата развръзка е близо».
Ако размишляваме внимателно, виждаме, че става въпрос за надеждата на Дева Мария, която остана силна в подножието на Кръста на Исус, убедена, че „щастливият изход” беше близо. Мария е жената на надеждата, Майка на надеждата. На Голгота, «надявайки се, когато нямаше никаква надежда» (Рим 4, 18), тя не позволи да угасне в сърцето й сигурността за Възкресението – известено от нейния Син. Именно тя изпълва тишината на Велика Събота с любящо и изпълнено с надежда очакване, вдъхвайки на учениците увереност, че Исус ще победи смъртта и че злото няма да има последната дума.
Християнската надежда не е лесен оптимизъм нито е плацебо за лековерните: тя е увереността вкоренена в любовта и вярата, че Бог никога няма да ни изостави сами и че Той спазва обещанието Си: «Да тръгна по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене» (Пс 22, 4). Християнската надежда не е отрицание на страданието и на смъртта, тя е честване на любовта на Възкръсналия Христос, Който винаги е с нас, дори когато ни изглежда далеч. Самият Христос е за нас великата светлина на надеждата и компасът в нашата нощ, защото Той е “ лъчезарната утринна звезда”» (Апостолическо насърчение Christus vivit, т. 33).
Подхранвайте надеждата
Когато искрата на надеждата е запалена в нас, понякога има опасност тя да бъде потушена от грижите, страховете и бремето на ежедневието. Но една искра се нуждае от въздух, за да продължи да свети и да се възпламени в големия огън на надеждата. Това е лекият полъх на Светия Дух, който подхранва надеждата. Можем да допринесем за подхранването на надеждата по различни начини.
Надеждата се подхранва от молитвата. Ние съхраняваме и подновяваме надеждата, като се молим. Ние поддържаме искрата на надеждата запалена, когато се молим. «Молитвата е първата сила на надеждата. Ти се молиш и надеждата расте, ти продължаваш напред» (Catéchèse, 20 май 2020). Да се молим е като да набираме височина: често пъти, когато сме на земята, ние не виждаме слънцето, защото небето е покрито с облаци. Но ако се изкачим над облаците, светлината и топлината на слънцето ни обгръщат, и в това преживяване ние откриваме отново сигурността, че слънцето винаги присъства, дори когато всичко изглежда сиво.
Скъпи млади хора, когато гъстата мъгла от страх, съмнение и потисничество ви заобикаля и вече не можете да видите слънцето, поемете по пътя на молитвата. Защото «ако никой не ме слуша повече, Бог все още ме слуша» (Бенедикт XVI, Енцикликата Spe Salvi, т. 32). Нека всеки ден отделяме време да си почиваме в Бога, изправени пред тревогите, които ни връхлитат: «Само в Бога се успокоявай, душо моя, защото на Него ми е надеждата» (Пс 61, 6).
Надеждата се подхранва от ежедневните ни избори. Поканата да се радваме с надежда, която Свети Павел отправя към християните в Рим (виж Рим 12, 12), изисква съвсем конкретни избори в живота всеки ден. Затова ви каня да изберете начин на живот основан на надеждата. Ще ви дам един пример: в социалните мрежи изглежда много по-лесно да се споделят лоши новини, отколкото новини изпълнени с надежда. Затова ви отправям едно конкретно предложение: опитайте се да споделяте думи с надежда всеки ден. Станете сеячи на надежда в живота на вашите приятели и на всички около вас. Наистина, «надеждата е смирена, и тя е добродетел, върху който трябва да се работи – да речем – всеки ден […]. Всеки ден трябва да си припомняме, че ние имаме депозит, който е Духът, който действа в нас с мънички нещица» (Утринно размишление, 29 октомври 2019).
Запалете факела на надеждата
Понякога вечер излизате с приятелите си и ако е тъмно, взимате вашия смартфон и включвате фенерчето си, за да ви свети. По време на големи концерти хиляди от вас карат тези модерни светлини да танцуват в ритъма на музиката, създавайки така специална атмосфера. През нощта, светлината ни кара да виждаме нещата по нов начин и дори в тъмнината се появява едно измерение на красотата. Същото се отнася за светлината на надеждата, която е Христос. Чрез Него, чрез Неговото Възкресение, нашият живот е осветен. С Него виждаме всичко в нова светлина.
Говори се, че когато хората се обръщали към Свети Йоан Павел II, за да му говорят за някакъв проблем, първият му въпрос беше: “Как това се представя в светлината на вярата?” Поглед озарен от надеждата, също кара нещата да изглеждат в различна светлина. Затова ви каня да възприемете този поглед във вашето ежедневие. Вдъхновен от божествената надежда, християнинът е изпълнен с различна радост, която идва отвътре. Има предизвикателства и трудности и винаги ще има такива, но ако сме обитавани от надежда „пълна с вяра”, ще се изправим пред тях, знаейки, че те нямат последната дума и ние самите ще станем малък факел на надежда за другите.
Всеки от вас може да бъде такъв, дотолкова, доколкото вярата ви стане конкретна, придържайки се към реалността и към историите на вашите братя и сестри. Нека си помислим за учениците на Исус, които един ден на една висока планина, Го видяха да сияе със славна светлина. Ако бяха останали горе, щеше да е красив момент за тях, но другите, щяха да бъдат оставени на страна. Трябваше да слязат. Не трябва да бягаме от света, а да обичаме нашето време, в което Бог ни е поставил, не без основание. Можем да бъдем щастливи само, ако споделяме получената благодат с братята и сестрите, които Господ ни дава ден след ден.
Скъпи млади хора, не се страхувайте да споделяте с другите надеждата и радостта от възкръсналия Христос! Искрата, която е пламнала във вас, поддържайте я, но в същото време я раздавайте: и ще видите, че ще расте! Не можем да запазим християнската надежда за себе си като красиво чувство, защото тя е предназначена за всички. Бъдете особено близки с приятелите си, които може привидно да се усмихват, но които плачат отвътре, защото са бедни на надежда. Не позволявайте да бъдете заразени с безразличие и индивидуализъм: останете отворени като канали, през които надеждата на Исус може да тече и да се разпространява в средата, в която живеете.
«Той живее, Христос, нашата надежда, и той е най-красивата младост на този свят» (Апостолическо увещание Christus vivit, т. 1).). Това ви написах преди приблизително пет години, след Синода за младите хора. Каня всички вас, особено онези, които участват в пасторала за младежи, да се запознаете и използвате Заключителния документ за 2018 г. и Апостолическото увещание Christus vivit. Дойде време да направим равносметка заедно и да работим с надежда за пълното прилагане на дело на този незабравим Синод.
Нека поверим целия си живот на Мария, Майка на надеждата. Тя ни учи да носим Исус, наша радост и наша надежда, в себе си и да Го даряваме на другите. Приятно пътуване, скъпи младежи! Благославям ви и ви придружавам с молитва. И вие също, се молете за мен!
Рим, Свети Йоан Латерански, 9 ноември 2023, Празник на освещаването на Латеранската Базилика.
ПАПА ФРАНЦИСК
Copyright © Dicastero per la Comunicazione – Libreria Editrice Vaticana
превод: Йорданка Гьокова
