Несъмнено Богородица участва и намира специално място в живота на всеки вярващ на Вселенската църква. През вековете са правени и продължават да се правят опити да се определи нейната роля в Божия план за спасение. От началото на историята на Църквата Мария е била почитана като тази, която е дала на света обещания Спасител. Според много съвременни изследователи празникът Успение на Пресвета Богородица (Κοίμησις Θεοτόκου) е най-старият празник на Богородица в църковния календар. Неговият произход вероятно идва от Йерусалимската църква в началото на IV в. и бързо се разпространява в други църкви. Трябва да се отбележи, че според мъченика от VII в. Псевдо-Хероним, Пресвета Дева Мария умира на 18 януари и е взета на небето на 14 август. Тази традиция първоначално се запазва в Западната църква и все още се запазва днес в коптската, монофизитската и етиопската църкви, които отбелязват двете събития съответно на 16 януари и 16 август.
Голямо влияние върху литургичното оформяне на този празник оказват христологичните спорове, достигaйки своя апогей през IV-V в. и довеждайки до първото сериозно разделение в Църквата – отделянето на монофизитите. Това се потвърждава от факта, че всички догми на Дева Мария също са христологични. За това имат сериозен принос полемистите и други еретически учения като арианството, несторианството и др., които унижават достойнството на Богородица. Например колиридианската ерес отрича човешката природа на Богородица и по този начин нейната телесна смърт и съществуването на човешка природа в Христос. Без преувеличение може да се каже, че възприемането и установяването на първите Марийни празници в Църквата е резултат и пряка последица от дълбока христологична криза във Византия от IV-VI век.
Православният култ към Пресвета Богородица произлиза от византийския култ с център Константинопол. 11 май 330 г. св. Константин Велики официално премества столицата на империята в Новия Рим – Константинопол, който посвещава на Пресвета Богородица. Това посвещаване на града е отразено в мозайката на южния вход на „Света София“ в Константинопол, която изобразява Пресвета Богородица на трона, оградена от императорите Константин Велики и Юстиниан.
Култът към Богородица получава съборното си утвърждаване и на Третия Вселенски събор в Ефес през 431 г. Празнуването на Успение Богородично се споменава в писанията на св. Йероним, св. Августин, св. Григорий Туронски, св. Анатолий Цариградски и др. Въпреки това, Успение Богородично става официален празник на Църквата на Изток едва в края на VI в. На 15 август 595 г. император Мавриций, във връзка с победата над персите, заповядва официално да се чества празникът Успение на Пресвета Богородица. Съответно той построява храм на мястото на предполагаемата гробница на Дева Мария в Гетсиманската градина в Йерусалим. Западната църква официално приема този празник около сто години по-късно – през VII в. В същото време Рим първоначално празнува две дати: Смъртта на Пресвета Богородица се чества на 18 януари и Успение на Пресвета Богородица на 14 август. Честването на Успение Богородично на 15 август, общо за Изтока и Запада, става задължително едва през IX в.
От самото начало празникът Успение на Пресвета Богородица се предшества от пост. По време на Константинополския събор през 1166 г. е оценена настоящата практика на поста и продължителността му преди Успение Богородично и след позоваване на някои по-стари практики и постановления е решено постът да се спазва от 1 август до 15 август. Този пост в по-късния период от историческото развитие на православното богослужение се съчетава със седмичния пост преди Преображение Господне.
Особено интересна е иконографията на този празник. Светото писание не споменава нищо за Пресвета Богородица след Възнесението на Спасителя. Следователно основният източник на иконографията е Преданието на Църквата, което в случая, в допълнение към произведенията на много свети отци, като Андрей Критски, Йоан Дамаскин, патриарсите Модест и Герман, Козма Маюмски, Теодор Студит и др., както и с информация от апокрифите. Прави впечатление, че известната от IX в. иконографска версия на Успение Богородично, известна като „облачен тип“, изобразяваща апостолите, летящи в облаците към смъртния одър на Пресвета Богородица, има напълно апокрифен сюжет. Според апокрифа за Успение Богородично, Богородица искала да види апостолите преди смъртта си. Следователно, по този начин Ангелите събират апостолите от различни места на тяхното учение и апостолите Андрей, Филип и Симон Тадей са възкресени от гробовете си и се преместват в Йерусалим.
Успение Богородично заедно с празника Въведение Богородично е от ключово значение за разбиране на призванието и делото на Пресвета Богородица, както и за изясняване на някои христологични аспекти. Нашето Успение представлява последния етап от есхатологичния план за изграждане на Божия дом за човечеството. В литургичните молитви, утринните служби и всички Богородични празници Мария непрекъснато се представя като приела Божията воля и в нейно лице се раждат даровете на новото творение Христос. Животът на Дева Мария и нейното Успение по един мистичен начин показват на практика пълнотата на вярата, идваща от новото творение. Света Дева Мария, Майка на Христос и наша Майка, осъществява пълнотата на човешкия живот и благодат чрез Живота, Смъртта и Възкресението на Божия Син, когото тя ражда. Благодарение на нея новият живот, който е самият Бог, става достъпен за всички родени в Христос чрез вяра и кръщение.
Изт. Венцислав Каравълчев,
https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,506/catid,160/id,13734/view,article/
дата на влизане: 15.03.2022 г.
