Снимка: Лъв XIV по време на срещата с кардиналите (@Vatican Media)
4-5 октомври 2025 година
Мигранти, мисионери на надеждата
Скъпи братя и сестри,
Сто и единадесетият Световен Ден на Мигрантите и Бежанците, който моят предшественик искаше да съвпадне с Юбилея на мигрантите и мисионерския свят, ни предлага възможността да размишляваме върху връзката между надеждата, миграцията и мисията.
Настоящият глобален контекст е тъжно белязан от войни, насилия, неправди и екстремни метеорологични явления, които принуждават милиони хора да напуснат родината си, за да потърсят убежище другаде. Широко разпространената тенденция да се фокусираме само върху интересите на малките общности, представлява сериозна заплаха за споделянето на отговорността, многостранното сътрудничество, постигането на общото благо и глобалната солидарност в полза на цялото човешко семейство. Перспективата за нова надпревара във въоръжаването и разработването на нови оръжия, включително ядрени оръжия, липсата на внимание към вредните последици от настоящата климатична криза и дълбоките икономически неравенства правят настоящите и бъдещите предизвикателства все по-трудни.
Изправени пред теориите за световно унищожение и ужасяващи сценарии е важно в сърцето на всеки да нараства желанието да се надяваме на бъдеще с достойнство и мир за всички човешки същества. Едно такова бъдеще е основна част от Божия план за човечеството и останалата част от Сътворението. Касае се за месианското бъдеще известено от пророците: «…пак старци и бабички ще седят по улиците в Йерусалим: всеки с тояга в ръка поради дълбока старост. И улиците на този град ще се напълнят с момчета и момичета, които ще играят по улиците му. […] Защото сеитбата ще бъде в мир; лозата ще даде плода си, земята ще даде произведенията си, и небесата ще дават росата си» (Зах 8, 4-5.12). И това бъдеще вече е започнало, защото е поставено от Исус Христос (виж Мк 1, 15 и Лк 17, 21) и ние вярваме и се надяваме на пълното му осъществяване, защото Господ винаги спазва обещанията Си.
Катехизисът на Католическата Църква учи: «Добродетелта на надеждата отговаря на стремежа за щастие, вложен от Бог в сърцето на всеки човек, тя поема надеждите, които вдъхновяват човешките дейности» (т° 1818). И със сигурност именно търсенето на щастието и перспективата да го намерим другаде – е една от основните мотивации на съвременната човешка мобилност.
Тази връзка между миграцията и надеждата ясно се разкрива в многобройните миграционни преживявания на нашето време. Много мигранти, бежанци и разселени лица са привилегировани свидетели на надеждата, живяна ежедневно чрез доверието им в Бог и издръжливостта им пред лицето на несгодите, в перспективата на бъдеще, в което прозира приближаването на щастието за цялостно човешко развитие. Изживяването при пътуването на народа на Израил се обновява в тях: «О, Боже, когато Ти излизаше пред Твоя народ, когато шестваше през пустинята, земята се тресеше, дори небесата се топяха от лицето Божие, и тоя Синай- от лицето на Бога, на Бога Израилев. Изобилен дъжд проливаше Ти, Боже върху Твоето наследие и когато то изнемогваше от труд, Ти го подкрепяше. Твоят народ обитаваше там, по Твоята благост, Боже, Ти приготвяше потребното за бедния» (Пс 67, 8-11).
В един свят помрачен от войни и неправди, дори където всичко изглежда изгубено, мигрантите и бежанците се изправят като посланици на надеждата. Тяхната смелост и упоритост са героичното свидетелство за вяра, която вижда отвъд това, което очите ни могат да видят, и им дава силата да избегнат смъртта по различните съвременни миграционни пътища. Тук можем да открием и ясна аналогия с преживения опит на народа на Израил, бродещ в пустинята, който се изправя пред всички опасности с упование в закрилата на Господ: « Той ще те избави от примката на ловец, от изтребителна пораза; с перата Си ще те осени и под крилете Му ще бъдеш на безопасно. Щит и ограда е Неговата истина. Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне.» (Пс 90, 3-6).
Мигрантите и бежанците напомнят на Църквата за нейното поклонническо измерение, непрестанно устремено към достигане на окончателната родина, подкрепено от надеждата, която е богословска добродетел. Всеки път, когато Църквата отстъпи пред изкушението на “уседналост” и престане да бъде поклоннически град (civitas peregrina) – Божият народ тръгва на поклонение към небесната родина (виж Августин, От Божия град (De civitate Dei), Книга XIV-XVI), тогава тя престава да бъде “в света” и става “от света” (виж Йн 15, 19). Това изкушение е присъствало още в първите християнски общности, дотолкова, че Апостол Павел трябва да напомни на Църквата на Филипяните, че «ние сме жители на Небесата, откъдето очакваме и Спасителят, нашият Господ Исус Христос, Който ще преобрази унизеното ни тяло, тъй че то да стане подобно на Неговото славно Тяло, със силата, чрез която Той всичко може да покори на Себе Си» (Фил 3, 20-21).
По особен начин мигрантите и бежанците, които са католици днес могат да станат мисионери на надеждата в страните, които ги приемат, като следват нови пътища на вярата, там където Посла-нието на Исус Христос все още не е достигнало, или като се включат в междурелигиозните диалози, касаещи ежедневието и търсенето на общи ценности. Всъщност чрез своя духовен ентусиазъм и жизненост те могат да допринесат за съживяването на скованите и обременени църковни общности, където духовното опустошаване напредва заплашително. Затова тяхното присъствие трябва да бъде признато и оценено като истинска божествена благословия, една възможност да се отворим за Божията благодат, която придава нова енергия и нова надежда на Неговата Църква: «Не забравяйте гостоприемството, защото чрез него някои, без да знаят са приели ангели като гости» (Евр 13, 2).
Първият елемент на евангелизацията, както подчертава Свети Павел VI, е като цяло свидетелството: «всички християни са призвани и могат да бъдат, в това отношение истински евангелизатори. Ние мислим особено за отговорността, която се пада на мигрантите в страните, които ги приемат» (Evangelii nuntiandi, т. 21). Касае се за една истинска мисия на мигранти ( missio migrantium) – мисия реализирана от мигранти – за която подходящата подготовка и продължителната подкрепа – са плодове от ефективното между църковно сътрудничество, които трябва да бъдат осигурени.
От друга страна, общностите, които ги приемат, могат да бъдат също и живо свидетелство за надежда. Надежда, разбирана като обещание за настояще и бъдеще, където се признава достойнството на всички като Божии чеда. По този начин мигрантите и бежанците са признати като братя и сестри, членове на семейството, където могат да изразяват своите таланти и да участват пълноценно в живота на общността.
По случай този Юбилеен ден, в който Църквата се моли за всички мигранти и бежанци, бих искал да поверя всички, които са на път, както и тези, които се стремят да ги придружават, на майчината закрила на Дева Мария, утеха за мигрантите, за да може тя да запази жива надеждата в сърцата им и да ги подкрепя в тяхната ангажираност да изградят един свят, който все повече прилича на Божието Царство, истинската родина, която ни очаква в края на нашето пътуване.
Ватикана, 25 юли 2025 година, Празникът на Свети Апостол Яков
ПАПА ЛЪВ XIV
Copyright © Dicastère pour la Communication – Libreria Editrice Vaticana
