Споделяйте с кротост надеждата, която е във вашите сърца (виж 1 Петр 3, 15-16)
Скъпи братя и сестри,
В тези времена белязани от дезинформация и поляризация, когато няколко властови центъра контролират безпрецедентната маса от данни и информации, аз се обръщам към вас, знаейки колко необходима е работата ви, като журналист и комуникатор, днес повече от всякога. Нуждаем се от вашата смела ангажираност, за да поставим личната и колективна отговорност към ближния в центъра на комуникацията.
Мислейки за Юбилея, който ние честваме тази година като време на благодат в много смутни времена, бих искал да ви поканя с това послание да станете комуникатори на надеждата, като започнете с обновяване на вашата работа и вашата мисия според духа на Евангелието.
Обезоръжете комуникацията
Днес твърде често комуникацията не поражда надежда, а по-скоро страх и отчаяние, предразсъдъци и негодувание, фанатизъм и дори ненавист. Твърде често тя опростява реалността, за да провокира инстинктивни реакции; използва словото като острие; дори умишлено си служи с фалшиви или изопачени информации, за да отправи послания, предназначени да възбудят, да провокират, нараняват. Вече няколко пъти повторих, че е необходимо да се “обезоръжи” комуникацията, да се пречисти от всякаква агресивност. Да сведем реалността просто до лозунги, никога не може да доведе до нищо добро. Всички виждаме, че като започнем от телевизионните дебати чак до словесните престрелки в социалните мрежи – парадигмата на конкуренцията, опонирането, желанието за доминиране и притежание, както и манипулирането на общественото мнение рискуват да я отнесат.
Има също и друг обезпокояващ феномен: този, когото бихме могли да наречем “програмирано отклоняване на вниманието” чрез цифрови системи, които ни ориентират според пазарната логика, променят възприятието ни за реалността. По този начин ставаме свидетели, често пъти безпомощни на един вид атомизация на интереси, която в крайна сметка подкопава основите на нашата принадлежност към общността, способността да работим заедно за общото благо, да се изслушваме един друг и да разбираме причините на другия. Следователно изглежда, че идентифицирането на „враг” срещу когото човек може да се нахвърли вербално е от съществено значение, за да се утвърди човек. И когато другият се превърне във „враг”, когато неговото лице и неговото достойнство са помрачени, защото му се подиграват, тогава изчезва и възможността за пораждане на надежда. Както ни учи Дон Тонино Белло (Don Tonino Bello), всички конфликти «намират своите корени в изчезването на лицата». [1] Ние не можем да приемем тази логика.
Всъщност не е никак лесно да се надяваш. Жорж Бернанос (Georges Bernanos) казваше, че «се надяват само тези, които са имали смелостта да се разочароват от илюзиите и лъжите, в които са намерили сигурност, която фалшиво приемаха за надежда.[…] Надеждата е риск, който трябва да се поеме, дори е риск на рисковете». [2] Надеждата е скрита добродетел, упорита и търпелива. При това за християните да се надяват не е незадължителен избор, а неотменимо условие. Както го припомня Бенедикт XVI в Енцикликата Spe salvi, надеждата не е пасивен оптимизъм, но напротив „преобразяваща” добродетел, способна да променя живота: «Който има надежда, живее различно, вече му е даден нов живот» (т. 2).
Да обясним с кротост надеждата, която е в нас
В Първото послание на Петър ние намираме възхитителен синтез, в който надеждата е свързана с християнското свидетелство и общуването: «Свято почитайте Господ Бог в сърцата си и бъдете винаги готови с кротост и уважение да отговорите на всеки, който иска от вас обяснение за вашата надежда» (3, 15-16). Бих искал да се съсредоточа върху три послания, които можем да извлечем от тези думи.
«Свято почитайте Господ Бог в сърцата си» : надеждата на християните има лице, това на Възкръсналия Господ. Неговото обещание да бъде винаги с нас чрез дара на Светия Дух ни позволява да се надяваме дори против всяка надежда и да виждаме добре скритите трохички на доброто, дори когато всичко изглежда изгубено.
Второто послание ни моли да бъдем готови да отговорим на всеки, който иска от нас обяснение за нашата надежда. Интересно е да отбележим, че Апостолът ни кани да дадем обяснение за нашата надежда «пред всеки, който ни го поиска». Християните не са предимно хората, които „говорят” за Бога, а тези които отразяват красотата на Неговата любов, един нов начин да се живее всяко нещо. Именно изживяната любов поражда въпроса и изисква отговора: Защо вие живеете така? Защо сте такъв?
В израза на Свети Петър ние откриваме в крайна сметка и третото послание: отговорът на този въпрос трябва да бъде даден «с кротост и уважение». Комуникацията на християните – но бих казал дори комуникацията като цяло – би трябвало да бъде изтъкана от кротост, от близост: стилът на спътниците, следващи най-великият Комуникатор на всички времена, Исус от Назарет, който водеше диалог по пътя с двамата ученици от Емаус, карайки сърцата им да пламтят с начина, по който тълкуваше събитията в светлината на Писанията.
Ето защо мечтая за комуникация, способна да ни направи спътници на многобройните братя и сестри, да съживи надеждата в тях в тези трудни времена. Комуникация способна да говори на сърцето, и да поражда не страстни реакции на затвореност и гняв, а нагласи за отвореност и приятелство, способна да подчертае значението на красотата и надеждата, дори в ситуации, които изглеждат безнадеждни, способна да породи ангажираност, емпатия, интерес към другите. Комуникация, която ни помага да «признаем достойнството на всяко човешко същество и заедно да поемем грижата за нашия общ дом» (Енциклика Dilexit nos, т. 217).
Мечтая за комуникация, която не продава ни илюзии, ни страхове, но която е в състояние да даде основания за надежда. Мартин Лутер Кинг каза: «Ако мога да помогна на някого по пътя, ако мога да утеша някого с дума или песен … тогава животът ми няма да е бил изживян напразно». [3] За да направим това, трябва да излекуваме „болестите” на протагонизма и самодостатъчността, да избягваме риска да говорим лошо едни за други: добрият комуникатор прави така, че тези, които слушат, четат или гледат да могат да вземат участие, да бъдат близки, да намерят най-доброто в себе си и да подходят с тези нагласи в историите, които им се разказват. Общуването по този начин помага да станем „поклонници на надеждата”, според мотото на Юбилея.
Да се надяваме заедно
Надеждата винаги е проект на общността. Нека помислим за момент за величието на посланието на тази Година на благодатта: ние сме поканени – наистина всички! – да започнем отново, да оставим Бог да ни издигне, да ни прегърне и да ни изпълни с милосърдие. Личните и общностните измерения са вплетени във всичко това. Ние поемаме заедно на път, тръгваме на поклонение с много братя и сестри, заедно прекрачваме Светата Врата.
Юбилеят има многобройни социални последици. Нека например да помислим за посланието за милосърдие и надежда за тези, които живеят в затворите, или още с призива за близост и кротост към тези, които страдат и са в периферията на обществото. Юбилеят ни напомня, че онези които станат миротворци «ще бъдат наречени синове Божии» (Мт 5, 9). Следователно той ни отваря към надеждата, показва ни необходимостта от внимателно, обмислено и изпълнено с доброта общуване, способно да ни посочи пътища за диалог. Затова ви насърчавам да откриете и да разкажете многобройни истории изпълнени с добро, скрити в гънките на текущите събития, да подражавате на златотърсачите, които неуморно пресяват пясъка в търсене на мъничкото самородно късче. Добре е да открием тези семена на надеждата и да ги направим известни. Това помага на света да бъде малко по-малко глух за плача на най-малките и по-малко безразличен и по-малко затворен. Съумявайте винаги да намирате искрите на доброто, които ни позволяват да се надяваме. Тази комуникация може ни да помогне да изтъчем общението, да ни накара да се почувстваме по-малко сами, да преоткрием отново значението на това да вървим заедно.
Нека не забравяме сърцето
Скъпи братя и сестри, пред лицето на главозамайващите завоевания на технологиите, аз ви приканвам да се погрижете за сърцата си, това ще рече за вашия вътрешен живот. Какво означава това? Оставям ви няколко идеи.
Бъдете добри и никога не забравяйте лицето на другия, говорете на сърцата на жените и мъжете в служба на които вършите работата си.
Не позволявайте инстинктивните реакции да водят вашето общуване. Винаги сейте надежда, дори и да е трудно, дори и да е скъпо, дори да изглежда, че не дава плодове.
Опитайте се да практикувате комуникация, която умее да излекува раните на нашата хуманност.
Направете място за доверието на сърцето, което като крехко, но издръжливо цвете, устоява на бурите на живота и разцъфтява на най-неочаквани места: надеждата на майките, които се молят всеки ден, за да видят децата си как се завръщат от окопите на конфликта; надеждата на бащите, които емигрират сред хиляди рискове и превратности в търсене на по-добро бъдеще, надеждата на децата, които успяват да играят, да се усмихват и да вярват в живота, дори сред руините на войните и в бедните улици на фавелите (favelas).
Бъдете свидетели и популяризирайте една невраждебна комуникация, разпространяваща културата на загриженост, изграждането на мостове, комуникация, която прониква през видимите и невидимите стени на нашето време.
Разказвайте истории изпълнени с надежда, приемайки присърце нашата обща съдба и пишейки заедно историята на нашето бъдеще.
Всичко това, вие можете и ние можем да направим с Божията благодат, която Юбилеят ни помага да получим в изобилие. Моля се за това и благославям всеки един от вас, както и вашия труд.
Рим, Свети Йоан Латерански, 24 януари 2025 г., Възпоменание на Свети Франциск Салски
ПАПА ФРАНЦИСК
_______________
[1] «Мирът като търсене на лицето», във Великопостните проповеди и писания, Молфета 1994, 317.
[2] Жорж Бернанос, Свободата, какво да правим, Париж 1995.
[3] Проповед «Инстинктът на главния барабан», 4 февруари 1968.
Copyright © Dicastero per la Comunicazione – Libreria Editrice Vaticana
