Снимка: live vaticannews | Лъв XIV среща с медиите
16 ноември 2025, XXXIII-та Неделя през годината
Ти си моя надежда (виж Пс 70, 5)
1. «Ти си моя надежда, Господи Боже, мое упование » (Пс 70, 5). Тези думи бликат от сърце, съкрушено от тежки изпитания: «Ти си напращал върху мене много и люти беди» (стих 20), казва Псалмистът. Въпреки това душата му е отворена и доверчива, защото е твърда във вярата, която признава Божията подкрепа и я изповядва: «Ти си моя твърдина и моя крепост си Ти» (стих 3). От там произтича непоклатимата увереност, че надеждата в Него не разочарова: «На Тебе, Господи, се уповавам, да се не посрамя до века» (стих 1).
В изпитанията на живота, надеждата е оживена от твърдата и окуражаваща увереност в Божията любов, излята в сърцата от Светия Дух. Ето защо, тя не води към разочарование (виж Рим 5, 5) и Свети Павел можа да напише на Тимотей: «Затова се трудим и хули търпим, защото се надяваме на живия Бог.» (1 Тим 4, 10). Живият Бог е наистина «Бог, изворът на надежда» (Рим 15, 13) Който в Христос чрез смъртта и възкресението Си стана «наша надежда» (1 Тим 1, 1). Ние не можем да забравим, че сме спасени в тази надежда, в която трябва да останем вкоренени.
2. Бедният човек може да стане свидетел на силна и уверена надежда, именно, защото я изповядва в условията на несигурността на живота си, изграден от лишения, крехкост и изключване. Той не разчита на сигурността на силата и благата, напротив той ги изстрадва и често пъти е тяхна жертва. Неговата надежда може да почива само другаде. Осъзнавайки, че Бог е нашата първа и единствена надежда, ние също правим преход от мимолетни очаквания към уверена надежда. Изправени пред желанието да имаме Бог като спътник, богатствата са отложени в перспектива, защото откриваме истинското съкровище, от което наистина се нуждаем. Думите, с които Господ Исус насърчаваше Своите ученици отекват ясно и силно: «Не си събирайте съкровища на земята, където молец и ръжда ги разяждат, и където крадци подкопават и крадат. Но си събирайте съкровища на Небето, където нито молец, нито ръжда ги разяжда, и където крадци не подкопават и не крадат.» (Мт 6, 19-20).
3. Най-голямата бедност се състои в това да не познаваш Бога. Именно това ни припомняше и Папа Франциск, когато пишеше в Evangelii gaudium : «Най-лошата дискриминация, от която страдат бедните е липсата на духовно внимание. Огромното мнозинство от бедни хора има специална отвореност към вярата, те се нуждаят от Бог и ние не можем да пропуснем да им предложим Неговото приятелство, Неговата благословия, Неговото Слово, Служението на Тайнствата, както и да им предложим един път за израстване и съзряване във вярата» (т° 200). Тук има едно фундаментално и съвсем оригинално осъзнаване на начина, по който човек може да намери своето съкровище в Бога. Всъщност Апостол Йоан настоява, че: «Ако някой каже: «Обичам Бога», а мрази брат си, той е лъжец. Защото този, който не обича своя брат, когото е видял, как може да обича Бога, Когото не я видял» (1 Йн 4, 20).
Това е правило на вярата и тайна на надеждата: всички блага на тази земя, материалните реалности, светските удоволствия, икономическото благополучие, колкото и да са важни не са достатъчни, за да направят сърцето щастливо. Богатствата често пъти са измамни и водят до драматични състояния на бедност, започвайки с мисълта, че човек не се нуждае от Бог и води живота си независимо от Него. Идват ми на ум думите на Свети Августин: «Нека цялата ти надежда да бъде в Бога: почувствай, че ти имаш нужда от Него, за да бъдеш изпълнен чрез Него. Без Него всичко, което ще имаш ще ти служи само, за да те направи още по-пуст (празен)» (Enarr. in Пс. 85,3).
4. Християнската надежда, за която говори Божието Слово е една сигурност в пътя на живота, защото тя не зависи от човешките сили и способности, а от обещанието на Бога, Който винаги остава верен. Ето защо още от самото начало християните поискаха да отъждествяват надеждата със символа на котвата, която предлага стабилност и сигурност. Християнската надежда е като котва, която фиксира сърцата ни върху обещанието на Господ Исус, Който ни спаси чрез Своята смърт и Своето Възкресение и Който ще дойде отново сред нас. Тази надежда продължава да ни посочва «новото небе» и «новата земя» (2 Петр 3, 13), като истинския хоризонт на живота, където съществуването на всички създания ще намери своя автентичен смисъл, защото истинската ни родина е на Небето (виж Фил 3, 20).
Божият град впрочем ни ангажира с градовете на хората. Те трябва да започнат да приличат на него от сега нататък. Надеждата, подкрепена от Божията любов, излята в нашите сърца от Светия Дух (виж Рим 5, 5) преобразява човешкото сърце в плодородна почва, където милосърдната любов може да покълне за живота на света. Преданието на Църквата постоянно потвърждава този кръговрат между трите теологични добродетели: вярата, надеждата и милосърдната любов. Надеждата се ражда от вярата, която я подхранва и подкрепя, въз основа на милосърдната любов, която е майката на всички добродетели. И именно от милосърдната любов ние имаме нужда днес и сега. Това не е обещание, а реалност, към която ние гледаме с радост и отговорност: тя ни ангажира и насочва нашите решения към общото благо. На този на когото му липсва милосърдна любов, в замяна не само му липсва вяра и надежда, но той дори отнема и надеждата на ближния си.
5. Впрочем библейската покана за надежда включва и задължението незабавно да поемем отговорности, съответстващи на историята. В действителност, милосърдната любов «представлява най-голямата социална заповед» (Катехизис на Католическата Църква, 1889). Бедността има структурни причини, пред които трябва да се изправим и да ги отстраним. Междувременно ние сме призвани да създаваме нови знаци за надежда, които да свидетелстват за християнската милосърдна любов, както са го правили толкова много светци и светици през вековете. Болниците и училищата например са институции създадени да приемат най-уязвимите и най-маргинализираните. Те би трябвало за напред да бъдат част от публичните политики на всяка страна, но войните и неравенството все още често възпрепятстват това. Все по-често приютите, организациите за непълнолетни, центровете за изслушване и приютяване, столовите за бедни, обществените спални, общинските училища днес се превръщат в знаци на надеждата: толкова много знаци, често пъти скрити, на които може би не обръщаме достатъчно внимание, но които въпреки това са толкова важни за преодоляване на безразличието и насърчаване на ангажираността с различните форми на доброволчеството!
Бедните хора не са развлечение за Църквата, те са нашите най-обичани братя и сестри, защото всеки от тях, със своето съществуване, а също и с думите и мъдростта, които носи, ни приканва да се докоснем до истината на Евангелието. Ето защо Световният ден на бедните иска да припомни на нашите общности, че бедните хора са в центъра на цялата пасторална дейност. Не само в нейния благотворителен аспект, но също така в това, което Църквата отслужва и известява. Бог взе тяхната бедност, за да ни направи богати чрез техните гласове, техните истории и техните лица. Всички форми на бедност, без изключение, са призив да живеем конкретно Евангелието и да поднасяме дейни знаци за надежда.
6. Такава е поканата, която ни е отправена чрез честването на Юбилея. Не е случайно, че Световният ден на бедните се чества към края на тази година на благодат. Когато Светата Врата бъде затворена, ние ще трябва да запазим и да продължим да предаваме божествените дарове, излети в ръцете ни през годината на молитва, обръщане и свидетелство. Бедните хора не са обекти на нашата пасторална дейност, а творчески субекти, които ни подтикват да откриваме все нови и нови начини как да живеем Евангелието днес. Изправени пред поредицата от нови вълни на обедняване, ние рискуваме да привикнем и да се примирим. Всеки ден срещаме бедни и нуждаещи се хора, а понякога и ние самите сме тези, които имаме по-малко, които губим това, което някога ни изглеждаше сигурно: жилище, достатъчно храна за деня, достъп до здравеопазване, добро ниво на образование и информация, религиозна свобода и свобода на словото.
Насърчавайки общото благо, нашата социална отговорност се основава в съзидателния акт на Бог, Който дава всички блага на земята: подобно на тях, плодовете на човешкия труд също трябва да бъдат достъпни по справедлив начин за всички. Да помагаме на бедните хора наистина е въпрос на справедливост, преди да бъде въпрос на милосърдна любов. Както отбелязва Свети Августин: «Даваш хляб на този, който е гладен, но би било по-добре никой да не е гладен, дори това да означава, че няма да има на кого да го даваш. Ти предлагаш дрехи на този, който е гол, но колко по-добре би било, ако всички имаха дрехи и нямаше такава бедност.» (Коментар върху 1Йн, VIII, 5).
Затова пожелавам тази Юбилейна година да може да насърчи развиването на политики за борба със старите и новите форми на бедност, както и нови инициативи за подкрепа и подпомагане на най-бедните сред бедните. Работата, образованието, жилището и здравеопазването са условията за сигурността, която никога няма да бъде установена с оръжие. Затова приветствам съществуващите инициативи и ежедневния ангажимент на международно ниво на голям брой мъже и жени с добра воля.
Нека се поверим на Пресветата Дева Мария, Утешителка на потиснатите, и заедно с нея, да извисим химна на надеждата, като приемем за свои думите от Te Deum : «In Te, Domine, speravi, non confundar in aeternum – В Тебе се уповавам, Господи, никога няма да бъда посрамен»
От Ватикана, 13 юни 2025 г., Възпоменание на Свети Антоний Падуански, Покровител на бедните
LEO PP. XIV
ЛЪВ XIV Пастир на Бедните
Copyright © Dicastero per la Comunicazione – Libreria Editrice Vaticana
