АПОСТОЛИЧЕСКО НАСЪРЧЕНИЕ „DILEXI TE“  – „ОБИКНАХ ТЕ“ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ЛЪВ XIV ЗА ЛЮБОВТА КЪМ БЕДНИТЕ

1. «Аз те обикнах» (Откр 3, 9), каза Господ на християнската общност, която нямаше нито значение, нито ресурси, за разлика от другите и която беше изложена на насилие и презрение: «Ето ще ги накарам да дойдат и да се поклонят пред нозете ти и да разберат» (Откр 3, 8-9). Този текст напомня думите от Песента на Мария: «Свали властници от престола и въздигна унизени, гладни изпълни с блага, а богати отпрати без нищо» (Лк 1, 52-53).

2. Декларацията за любовта в книгата Откровение се отнася до неизчерпаемата тайна, която Папа Франциск  изследва в дълбочина в енцикликата Dilexit nos  за божествената и човешка любов на Сърцето Христово. Ние се възхищаваме на начина, по който Исус се идентифицира  “с най-малките в обществото” и как чрез любовта Си,  отдадена докрай,  Той разкри достойнството на всички човешки същества, особено когато  «те са най-слаби, най-нещастни и най-страдащи».[ [1]] Да съзерцаваме Христовата любов «ни помага да бъдем по-съпричастни  към страданията и нуждите на другите, и ни прави достатъчно силни, за да участваме в Неговото дело на освобождение, като инструменти за разпространение на Неговата любов». [2]

3. Ето защо през последните месеци от живота си, Папа Франциск подготви, в продължение на енцикликата  Dilexit nos, едно Апостолическо насърчение за вниманието на Църквата към бедните и с бедните, озаглавено Dilexi te, представяйки си, че Христос се обръща към всеки от тях, казвайки: малко сила имаш, малко мощ, но  «Аз те обикнах» ( Откр 3, 9). След като получих в наследство този проект, с радост го правя и мой – добавяйки няколко размишления – като го предлагам в началото на моя Понтификат, споделяйки по този начин желанието на моя любим Предшественик, та всички християни да осъзнаят силната връзка, която съществува между любовта на Христос и Неговия призив да ни приближи до бедните.  Всъщност, аз мисля, че е необходимо да настояваме за този път на освещаване, защото  «в този призив да Го разпознаем в бедните и страдащите се разкрива самото сърце на Христос, Неговите най-дълбоки чувства и избори, с които всеки светец се стреми да се съобрази». [3]

ПЪРВА ГЛАВА

НЯКОЛКО СЪЩЕСТВЕНИ ДУМИ

4. Учениците на Исус критикуваха жената, която беше изляла скъпоценно благоуханно миро върху главата Му: «Защо е това прахосване?  – зароптаха те – Защото това миро можеше да се продаде за много пари, и те да се раздадат на сиромаси! ». Но Господ им каза: «Защото сиромасите имате при себе си винаги» (Мт 26, 8-9.11). Тази жена разбираше, че Исус  е смиреният и страдащ  Месия, върху когото да излее любовта си: каква утеха е този балсам върху главата Му, която няколко дни по-късно, щеше да бъде измъчвана от тръните! Това разбира се беше един малък жест, но тези които страдат, знаят колко велик може да бъде дори един малък жест на обич и какво облекчение  може да донесе. Исус го разбра и свидетелства за неговата дълготрайност: «Където и да се проповядва това Евангелие по целия свят, ще се разказва и за това, което тя извърши, и ще се припомня за нея» (Мт 26, 13). Простотата на този жест разкрива нещо велико.  Никой жест на обич, дори най-малкият, няма да бъде забравен, особено ако е отправен към страдащите, самотните или нуждаещите се, какъвто беше Господ в този час. 

5. Именно в тази връзка, обичта към Господа се обединява с обичта към бедните. И това което казва Исус: «Защото сиромасите имате при себе си винаги » изразява същото, което обещава на учениците: «Аз съм с вас през всичките дни» (Мт 28, 20). И същевременно ни идват на ум тези думи на Господа: «доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили » (Мт 25, 40). Ние не сме в сферата на добродетелността, а в тази на Откровението: контактуването с тези, които нямат ни сила ни величие  е основен начин  да се  срещнем Господ от  историята. Чрез бедните,  Той  все още има какво да ни каже.

Свети Франциск

6. Впрочем   Папа Франциск, относно избора на името си, разказва, че след неговото избиране, един Кардинал, негов приятел го прегърнал и му казал: «Не забравяй бедните!». [4] Отнася се за същата препоръка отправена към Свети Павел от Църковните власти, когато той отишъл в Йерусалим, за да докладва за мисията си.   (виж Гал.  2, 1-10). Години по-късно Апостолът ще може да потвърди: точно това  е, «което  се и постарах да изпълня точно» ( Гал 2, 10). Това е бил и изборът на Свети Франциск от Асизи: в прокажения, именно самият Христос го прегърнал, променяйки неговия живот. Светлата фигура на Бедняка никога няма да престане да ни вдъхновява.

7. Именно той преди осем века, донесе евангелско възраждане сред християните и в обществото на своето време. Младият Франциск, първоначално богат и арогантен, се прероди след като се сблъска с реалността на тези, които са изключени от обществото.  Устремът, който той даде, не престава да оживява сърцата на вярващите и на мнозина невярващи, и «той промени историята». [5]  Самият Втори Ватикански Събор , според думите на  Свети Павел VI, е на този път: «Древната история за добрия Самарянин беше парадигмата на духовността на Събора». [6] Аз съм убеден, че приоритетният избор в полза на бедните поражда изключително обновление,  както в Църквата, така и в обществото, когато сме способни да се освободим от самодостатъчността и успеем да се вслушаме в техния вик.

Викът на бедните

8. Във връзка с този въпрос има един текст от Светото Писание, от който винаги трябва да започваме. Касае се за Божието Откровение към  Мойсей в горящия храст: «Видях страданието на Моя народ в Египет и чух вика му от разпоредниците му; Аз зная неволите му. И отивам да го избавя […]. И тъй върви, ще те пратя» ( Изх 3, 7-8.10). [7] Бог показва, че е внимателен към нуждите на бедните: «Те викнаха към Господа и Господ им издигна за спасител» ( Съдии 3, 15). Ето защо слушайки вика на бедните, ние сме призвани да се отъждествим със сърцето на Бог, Който е внимателен към нуждите на Своите деца, особено за най-нуждаещите се. Сиромахът щеше да викне пред Господа против нас, а ако ние останем безразлични към този вик, то грехът би бил паднал върху нас (виж Втор 15, 9), и бихме се отдалечили от самото сърце на Бога.

9. Тежкото положение на бедните е вик, който в историята на човечеството, непрекъснато предизвиква нашия живот, обществата ни, политическите и икономическите ни системи и най-накрая и преди всичко, Църквата. Върху  нараненото лице на бедните, ние виждаме отпечатано страданието на невинните  и следователно самото страдание на Христос. Същевременно може би е по-точно да се говори за многобройните лица на бедните и на бедността, защото тя е разнообразен феномен. Всъщност има много форми на бедност: бедността на тези, които нямат средства, за да посрещнат материалните си потребности, бедността на тези, които са социално маргинализирани и нямат възможност да отстояват своето достойнство и способности, морална и духовна бедност, културна бедност, бедността на онези, които се намират в ситуация на слабост или изпитват лична или социална  немощ, бедността на тези, които нямат права, нямат място, нямат свобода.

10. В този смисъл може да се каже, че ангажиментът към бедните и относно премахването на социалните и структурните причини за бедността, въпреки че е нараснал по значение през последните десетилетия, все още остава недостатъчен. Това се дължи и на факта, че обществата, в които живеем, често дават приоритет на критериите за насоки в съществуването и политиката, които са белязани от множество неравенства. Следователно освен старите форми на бедност, които сме осъзнали и с които се опитваме да се борим, има и нови, понякога по-изтънчени и по–опасни. От тази гледна точка, трябва да приветстваме факта, че Организацията на Обединените Нации направи борбата с бедността една от целите на Хилядолетието.

11. Конкретният ангажимент към бедните трябва да бъде съпроводен и от промяна в манталитета, която може да има последици на културно ниво. Всъщност илюзията за щастие, което би произлязло от комфортен живот подтиква много хора към представата за съществуване, фокусирана върху натрупването на богатство и социален успех на всяка цена, включително в ущърб на другите и възползвайки се от несправедливи социални идеали  и политико-икономически системи, които облагодетелстват най-силните. Така в един свят,  където бедните са все повече и повече, парадоксално сме свидетели на растежа на определени богати елити, които живеят в балон при луксозни и комфортни условия, почти в един друг свят от обикновените хора. Това означава, че все още съществува – понякога добре скрита – една култура, която отхвърля другите, без дори да го осъзнава и която безразлично толерира  факта, че милиони хора умират от глад или оцеляват на ръба в условия, недостойни за човешко съществуване. Преди няколко години нашумя снимката на дете, лежащо безжизнено на средиземноморски плаж. За съжаление освен провокиращия шок за момента, такива събития стават все по-незначителни, сведени до статута на маргиналните информации.

12. Ние не бива да сваляме гарда си пред лицето на бедността. Особено сме загрижени за трудните условия, в които живеят много хора, поради липса на храна и вода. Всеки ден, хиляди души умират от причини, свързани с недохранване. И в богатите страни данните за бедността са не по-малко тревожни. В Европа все повече семейства се борят как да свържат двата края. Наблюдава се общо увеличение на различните проявления на бедността. Тя вече не се представя като единично, хомогенно състояние, а по-скоро в множество форми на икономическо и социално обедняване, отразяващо един феномен на нарастващи неравенства, дори като цяло в проспериращи контексти. Нека си припомним, че «жените, които страдат от  ситуации на изключване, злоупотреба и насилие,   са двойно по-бедни, защото често пъти се оказват с по-малки възможности да защитят правата си.  Въпреки това ние постоянно откриваме в тях най-възхитителните жестове на героизъм във всекидневието, в защитата и грижата за  крехкостта на техните семейства». [8] Въпреки че в някои страни се наблюдават значими промени,  «организацията на обществата по света далеч не отразява ясно факта, че жените имат абсолютно същото достойнство и същите права като мъжете.  Едно се потвърждава на думи, но решенията и реалността носят твърдо и ясно друго послание», [9] особено,  ако помислим преди всичко за най-бедните жени.

Идеологически предразсъдъци

13. Отвъд  данните – които понякога са „интерпретирани” по начин,  който ни убеждава,  че положението на бедните не е толкова сериозно – общата реалност е съвсем ясна: «Икономическите правила са се доказали като ефективни за растежа, но не  и за цялото човешко развитие.  Богатството се е увеличило, но с неравенства и по този начин се появяват нови форми на бедност. Когато се твърди, че съвременният свят е намалил бедността, това се измерва с критерии от други времена, които не са съизмерими със сегашната реалност. Всъщност, например липсата на електричество никога не се е смятала за признак на бедност или причина за безпокойство. Бедността винаги се анализира и разбира в контекста на реалните възможности  за конкретен исторически момент ». [10] Въпреки това  отвъд  специфичните и контекстуални ситуации в документ на Европейската Общност от 1984 година, «за бедни се приемат хора-индивиди, семейства и групи от хора, чиито ресурси  (материални, културни и социални) са толкова ограничени, че са изключени от минимално приемливия начин на живот в държавата членка, в която живеят». [11] Но макар да признаваме, че всички човешки същества имат едно и също достойнство, независимо от мястото им на раждане, не трябва да пренебрегваме големите различия, които съществуват между държавите и регионите.

14. Бедните не са тук случайно или заради сляпа и горчива съдба. Нито пък бедността, за повечето от тях е избор. И все пак някои все още се осмеляват да го твърдят, демонстрирайки заслепеност и жестокост. Разбира се сред бедните, има и такива, които не искат да работят,  може би  защото техните предци, които са работили цял живот, са починали бедни. Но има много мъже и жени, които работят от сутрин до вечер, събирайки картони или извършвайки подобни дейности, въпреки че знаят, че усилията им само ще им помогнат  да оцелеят, но никога няма да им дадат възможност наистина да подобрят живота си. Не можем да кажем, че мнозинството от бедни хора са бедни, защото не са били придобили „заслуги”, според тази фалшива представа за меритокрация, където само тези, които са успели в живота, изглежда, че имат заслуги.

15. Дори християните в много случаи си позволяват да бъдат омърсени от нагласи, белязани от светски идеологии или от политически и икономически насоки, които водят до несправедливи обобщения и подвеждащи заключения. Фактът, че упражняването на благотворителност е презирано или осмивано, като че ли се отнася за някаква мания на малцина, а не за пламенното сърце на църковната мисия, ме кара да мисля, че винаги трябва да препрочитаме Евангелието, за да не рискуваме да го подменим със светски манталитет. Не е възможно да забравим бедните, освен ако не искаме да напуснем живия поток на Църквата, който извира от Евангелието и прави плодотворен всеки момент от историята. 

ВТОРА  ГЛАВА

БОГ ИЗБРА БЕДНИТЕ

Изборът на бедните

16. Бог е милосърдна любов и Неговия план за любовта, който се простира и се осъществява в историята, се състои преди всичко в това да слезе сред нас,  за да ни освободи от робството, от страховете, от греха и от властта на смъртта. Той се обръща с милостив поглед и изпълнено с любов сърце към Своите създания, грижейки се за тяхното човешко състояние и следователно за тяхната бедност. Именно, за да сподели ограниченията и немощта на нашата човешка природа Той самият стана беден като нас, и Той се роди в плът като нас, за да Го познаем в Неговата същност като мъничко детенце, родено и положено в ясли,  и в крайното унижение върху Кръста, където сподели нашата радикална бедност, която е смъртта.   Лесно е да се разбере,  защо може да се говори и теологично  за  преференциалния избор на Бог за бедните, израз роден в контекста на латиноамериканския континент и по-специално по време на Асамблеята в Пуебла, но който е добре интегриран в последвалото Учение на Църквата. [12] Това “предпочитание” не означава изключване или дискриминация  спрямо  други  групи, което би било невъзможно  в Бога. То е предназначено  да подчертае  действието на Бог,  което е породено от състрадание към бедността и слабостта на цялото човечество, и Който желаейки да издигне и установи Царството на справедливостта, братството и солидарността, има особено присърце тези, които са дискриминирани и потиснати, като поиска също и от нас, Неговата Църква, решителен и радикален избор в полза на най-слабите.

17. В тази връзка разбираме многобройните страници на Стария Завет, където Бог е представен като приятел и освободител на бедните, Този Който чува вика на сиромаха и се намесва, за да го освободи от всичките му беди (виж Пс 33, 7). Бог, убежище на сиромаха, осъжда чрез пророците – нека си припомним по-специално Амос и Исая – несправедливостите извършени срещу най-слабите и насърчава Израил да обнови също и отвътре, богослужението, защото човек не може да се моли и да принася жертви, докато потиска най-слабите и най-бедните. Още от самото начало,  Писанието  проявява  Божията любов с такава интензивност  чрез  защита  на слабите и на по-малко щастливите, че би могло да се говори за един вид „слабост” на Бога към тях.  «Бедните имат избрано място в сърцето на Бога  […]. Целият път на нашето изкупление е белязан от бедните». [13]

Исус, бедният Месия

18. Старозаветната история за Божията благосклонност към бедните и за божественото желание да се вслушваме в техния вик – която накратко  припомних – намира пълното си осъществяване в Исус от Назарет. [14] В Своето Въплъщение, Той «унизи Себе Си като стана раб и се уподоби на човек. А когато се яви като човек» ( Фил 2, 7), Той ни донесе спасението под тази форма. Отнася се за една  радикална бедност, основана на Неговата мисия да разкрие истинския лик на Божествената любов (виж Йн 1, 18 ; 1 Йн 4, 9). Ето защо в едно от своите възхитителни обобщения,  Свети Павел може да заяви: «Защото вие знаете милостта на нашия Господ Исус Христос, че Той макар да е богат, осиромаша заради вас, за да се обогатите вие чрез Неговата бедност.» ( 2 Кор 8, 9).

19. Евангелието показва всъщност, че тази бедност докосваше всички аспекти от живота на Христос. От момента, в който е дошъл на света, Исус е преживял трудностите на отхвърлянето. Евангелистът Лука, разказвайки за пристигането във Витлеем на Йосиф и на Мария, която беше на път да роди, отбелязва със съжаление: «защото нямаше за тях място в странноприемницата» (Лк 2, 7). Исус се роди в скромни обстоятелства и още с раждането Си е положен в ясли, а много скоро, за да Го спасят от смърт, неговите родители избягаха в Египет (виж Мт 2, 13-15). В началото на обществения си живот, Той е прогонен от Назарет, след като в синагогата е възвестил в Себе Си изпълването на годината на благодатта, на която се радват бедните (виж Лк 4, 14-30). Няма място, което да го приеме, дори за Неговата смърт, те Го извеждат извън Йерусалим, за да Го  разпнат (виж Мк 15, 22). Именно при това условие можем ясно да обобщим бедността на Исус. Това е същото изключване, което характеризира определението за бедни: те са изключени от обществото. Исус е откровението на тази привилегия на бедните  (privilegium pauperum). Той се представя на света не само като беден Месия, но и като Месия на бедните и за бедните. 

20. Има знаци относно социалния статус на Исус. Той преди всичко упражнява занаята на дърводелец, téktōn (виж Мк 6, 3). Касае се за хора живеещи от физически труд, ръчен труд. Които не притежават земи, и те дори са били считани за по-нисши от селяните.   Когато Младенецът Исус е бил представен в храма от Йосиф и Мария, Неговите родители принасят в дар чифт гургулици или гълъбчета (виж Лк 2, 22-24) което според предписанията на книгата Левит (виж 12, 8), беше дароприношение за бедните. Един доста важен евангелски епизод ни разказва как Исус с учениците Си е брал класове за храна, докато е преминавал през посевите (виж  Мк 2, 23-28), при това –събирането на класове по нивите – е било позволено само на бедните. Самият Исус каза за Себе Си: «Лисиците си имат леговища и птиците –гнезда, а Синът Човешки няма къде глава да подслони» (Мт 8, 20 ; Лк 9, 58). Той всъщност е пътуващ Учител, чиято бедност и несигурност са знак за връзката Му с Отца и които се изискват и от онези, които искат да Го следват по пътя като ученици, именно, за да може отказът от благата, от богатствата и от сигурността на този свят да се превърне в осезаем знак, че се оставяме изцяло на Бога и на Неговото провидение.

21. В началото на публичното си Служение Исус се представя в синагогата в Назарет, четейки от свитъка на пророк Исая и прилагайки  думите  на пророка към Себе си: «Дух Господен е върху Мене, затова Ме  помаза да благовестя на бедните» (Лк 4, 18 ; виж Ис 61, 1). Така Той се разкрива като Този, който днес в историята осъзнава любящата близост на Бога, която е преди всичко  дело на освобождение за онези, затворени в плен на злото, за слабите и бедните. Знаменията, които съпътстват проповедта на Исус, всъщност са проява на любовта и състраданието, с които Бог гледа към болните, бедните и грешниците, които поради своето състояние са маргинализирани от обществото, но също така и от религията. Той отваря очите на слепите, изцелява прокажените, възкресява  мъртвите и  известява на бедните благата вест: Бог стана близък, Бог ви обича (виж Лк 7, 22). Това обяснява защо Исус провъзгласява: «Блажени сте вие, бедните, защото ваше е Божието царство» (Лк 6, 20). Бог наистина показва предпочитание към бедните: именно първо към тях е отправено словото на Господа за надежда и освобождение и затова, че дори в бедност и слабост, никой не бива да се чувства изоставен. И Църквата,  ако иска да бъде Христовата Църква, трябва да бъде Църква на Блаженствата, Църква, която прави място на малките и върви бедна с бедните, място, където бедните имат привилегировано място (виж  Як 2, 2-4).

22. Бедните и болните, неспособни да си осигурят най-необходимото за живот, често пъти са били принуждавани да просят. Към това се добавяла и тежестта на социалния срам, подхранван  от  убеждението, че болестите и бедността са обвързани с някакъв личен грях. Исус твърдо се е противопоставял на този начин на мислене, заявявайки, че «Бог оставя Своето  слънце да грее над лоши и добри и дава дъжд на праведни и неправедни» (Мт 5, 45). Той дори напълно е преобърнал тази идея, както добре го илюстрира притчата за богатия и бедния Лазар: «Чедо, спомни си, че ти получи благата си, докато беше жив, а Лазар-злините. Сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш» (Лк 16, 25).

23. Тогава стана ясно, че «от нашата вяра в Христос, Който стана беден и винаги е близо до бедните и изключените, произтича загрижеността за цялостното развитие на най-изоставените в обществото». [15] Често пъти се чудя защо, въпреки тази яснота на Писанието за бедните, мнозина продължават да мислят, че могат спокойно да ги изключат от своите грижи. Но нека останем в библейската  сфера  и да се опитаме да размишляваме върху нашата връзка с последните в обществото и върху тяхното фундаментално място в Божия народ.

Милосърдието към бедните в Библията

24. Апостол Йоан пишеше: «Този, който не обича своя брат, когото е видял, как може да обича Бога, Когото не е видял» (1 Йн 4, 20). По подобен начин, в отговора си към законника, Исус се позовава на двете древни заповеди: «Обичай Господа, твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили» (Втор 6, 5) и «Обичай ближния си като себе си » (Лев 19, 18), като ги слива в една единствена  заповед. Евангелистът Марк отнася отговора на Исус по следния начин: «Първата е: Слушай, Израиле! Господ, нашият Бог е един Господ и възлюби Господа, твоя Бог с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум и с цялата си сила. Втората е: Възлюби ближния си като себе си. Друга заповед,  по-голяма от тези няма» (Мк 12, 29-31).

25. Пасажът взет от Левит ни призовава да почитаме сънародниците си, докато в други текстове откриваме учение, което призова за уважение – ако не и за любов – дори към врага: «Ако намериш заблуден вол или осел на неприятеля си, закарай  му го. Ако видиш на неприятеля си осела, паднал под товара си, не го отминавай, а го разтовари заедно с него» (Изх  23, 4-5). Това показва присъщата ценност на уважението към човека: всеки, който се намира в затруднение, дори враг, винаги заслужава нашата помощ.

26. Неоспоримо е, че първенството на Бога в учението на Исус е съпроводено от друг силен момент: че човек не може да обича Бога, без да разшири любовта си към бедните. Любовта към ближния е осезаемо доказателство за автентичността на любовта към Бога, както свидетелства Апостол Йоан: «Никой, никога не е видял Бога. Ако се обичаме взаимно, Бог пребъдва в нас, и любовта Му у нас е достигнала пълнота. […] Бог е Любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него» (1 Йн 4, 12.16). Касае се за два различни вида любов, но неразделни. Дори в случаите, когато връзката с Бога не е изрична,  самият  Господ ни учи, че всеки акт на любов към ближния е по някакъв начин отражение на божествената милосърдна любов: «Истината ви казвам, доколкото сте сторили това  на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили.» (Мт 25, 40).

27. Ето защо делата на милосърдието се препоръчват като знаци за автентичността на богослужението, което докато прославя Бога, има за цел да ни отвори за преобразяването, което Духът може да осъществи в нас, така че всички да станем образи на Христос и на Неговото милосърдие към най-слабите. В този смисъл връзката с Господ, която се изразява в богослужението, има за цел също да ни освободи от риска да живеем  взаимоотношенията си в логиката на пресметливост и личен интерес, да ни отвори за безвъзмездността, която съществува между онези, които се обичат и следователно поставят всичко общо.  В тази връзка Исус съветва: «Когато даваш обяд или вечеря, не кани приятелите си, нито братята си, нито роднините си, нито богати съседи, да не би и те някога да те поканят и да получиш отплата. Но когато даваш гощавка, кани бедни,  сакати, куци, слепи. И ще бъдеш блажен, че те не могат да ти се отплатят» (Лк 14, 12-14).

28. Призивът на Господ за милосърдие към бедните намира пълния си израз във великата притча за Страшния съд (виж Мт 25, 31-46), която е и реалистична илюстрация на блаженството на милосърдните.  В нея Господ ни предлага ключа за постигане на нашата  пълнота,  защото  «ако търсим онази святост, която е угодна в очите на Бога, в този текст намираме критерий, по който ще  бъдем съдени». [16] Силните и ясни думи на Евангелието трябва  да  бъдат живяни «без коментари, без празни приказки и без извинения, които ги лишават от силата им.

Господ ни даде да разберем, че светостта не може да бъде разбрана или преживяна извън тези изисквания». [17]

29. В първата християнска общност, програмата за милосърдна любов  не произтича  от анализи или проекти, а направо от примера на Исус, от самите думи на Евангелието. Посланието на Яков отделя голямо внимание на проблема с отношенията между богати и бедни, но също така отправя  два много силни призива към  вярващите, които поставят под въпрос вярата им: «Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а дела няма? Може ли само вярата да го спаси? Ако някой брат или сестра нямат какво да облекат и ежедневно гладуват, а някой от вас им рече: “Вървете си в мир, гледайте да се стоплите и да се нахраните!”, без да им даде потребното за тялото, каква  полза? Така и вярата-ако няма дела, сама по себе си е мъртва» (Яков 2, 14-17).

30. «Вашето злато и сребро ръждясаха и ръждата им ще бъде свидетелство против вас и ще изяде плътта ви като огън – събрали сте си съкровища за последните дни! Ето, заплатата, от която сте лишили  работниците, които  поженаха  нивите ви, вика към небето и виковете на жетварите стигнаха до ушите на Господ Саваот. Живяхте  разкошно на земята, наслаждавахте се и се угоихте като за ден  на  заколение» (Яков 5, 3-5). Каква сила имат тези думи, дори ако предпочитаме  да  се престорим на глухи! В Първото послание на Йоан откриваме подобен призив: «А който има благата на света и вижда брат си в нужда, но затвори сърцето си за него, как ще пребъдва в него любовта към Бога» (1 Йн  3, 17).

31. Откритото Слово «е едно послание, толкова ясно, толкова пряко, толкова просто и красноречиво, че никой църковен херменевтик (тълкувател)  няма право да го поставя в перспектива (да го съотнася). Размишлението на Църквата върху тези текстове не би трябвало да замъглява или отслабва тяхното насърчително значение, а по-скоро да ни помага да ги прегърнем със смелост и плам. Защо да усложняваме нещо толкова просто? Концептуалните похвати са предназначени да насърчават контакта с реалността, която  искаме  да обясним, а не да се дистанцираме от нея ». [18]

32. От друга страна, откриваме ясен църковен пример за споделяне на блага и внимание към бедността в ежедневието,  както  и стилът на първата християнска общност. Можем по-специално да си припомним начина, по който е бил решен въпросът за ежедневното разпределение на помощите за вдовиците (виж Деян   6, 1-6). Това е бил труден проблем, не на последно място, защото някои от тези вдовици,  идващи от други страни, понякога са били пренебрегвани като чужденки. Епизодът описан в Деянията на Апостолите, подчертава известно недоволство от страна на елинистите, евреите с гръцка култура. Апостолите не отговарят с абстрактна реч, а като поставят милосърдието към всички в центъра, те реорганизират помощта за вдовиците, като  молят Общността да потърси мъдри и уважавани хора, на които да поверят управлението на трапезите, докато самите Апостоли се грижат за проповядването на Словото. 

33. Когато Павел отиде в Йерусалим, за да консултира Апостолите «за да не би да тича или да е тичал напразно» (Гал 2, 2), му поръчаха да не забравя бедните (виж Гал 2, 10). Впрочем той ще организира много събирания на дарения, за да помага на бедните общности. Сред мотивите, които той изтъква, за да оправдае този жест, си струва да се подчертае този: «Бог обича онзи, който дава на драго сърце» (2 Кор 9, 7). За онези от нас, които не са склонни към безвъзмездни жестове и  не се интересуват от тях, Божието Слово показва, че щедростта към бедните е истинско благо за тези, които го упражняват: действайки така ние сме обичани от Бога по специален начин. Но библейските обещания отправени към онези, които дават щедро са многобройни: «Който прави добро на  сиромах, дава назаем Господу, и той ще му отплати за неговото благодеяние» (Притчи 19, 17). «Давайте и ще ви се даде […] защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери» (Лк 6, 38). «Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти» (Ис 58, 8). Първите християни бяха убедени в това.

34. Животът на първите църковни общности,  разказан в библейския канон и достигнал до нас като разкритото Слово, ни се предлага като пример за подражание и като свидетелство за вярата, която действа чрез милосърдната любов. Той остава, като вечен урок за поколения напред. През вековете тези страници са подтиквали сърцата на християните да обичат и да вършат милосърдни дела, като плодородни семена, които никога не престават да дават плодове.

ТРЕТА ГЛАВА

ЕДНА ЦЪРКВА ЗА БЕДНИТЕ

35. Три дни след избирането си, моят Предшественик, беше изразил желанието си пред представители на медиите – грижата и вниманието към бедните да присъстват по-ясно в Църквата: «Ах, как бих искал една Църква бедна и за бедните! ». [19]

36. Това желание отразява осъзнаването,  че Църквата «разпознава образа на своя беден и страдащ основател, като тя полага усилия да облекчи нищетата на бедните, а именно в тях е Христос, на Когото тя иска да служи». [20] Действително тя е призвана да се съобрази с най-малкият от тях, в лоното си  «и не трябва да остават   никакво съмнение, нито обяснение, които да омаловажат това ясно послание[…]. Трябва да се потвърди без колебание, че съществува неразривна връзка между нашата вяра и бедните». [21] Ние откриваме многобройни свидетелства за това в цялата две хилядолетна история на учениците на Исус. [22]

Истинското богатство на Църквата

37. Свети Павел разказва, че сред верните на зараждащата се общност «не са много мъдрите сред вас, нито силните, нито благородните» (1 Кор 1, 26). Въпреки бедността си обаче, първите християни ясно осъзнават необходимостта да се грижат преди всичко за най-нуждаещите се. Още от самото начало на християнството, Апостолите полагат ръце на седем мъже, избрани от общността и до известна степен ги интегрират в своето служение, като ги учредяват за Служението  – дяконство diakonía на гръцки език – за най-бедните (виж Деян 6, 1-5). Показателно е, че първият ученик, който свидетелства за вярата си в Христос дори с проливането на кръвта си е Стефан, който е част от тази група. В него са съчетани свидетелството на живота в грижата за бедните и в мъченичеството.

38. По-късно, след малко повече от два века, друг дякон ще прояви своята привързаност към Исус Христос по подобен начин, като съчетава в живота си Служението на бедните и мъченичеството: Свети Лаврентий. [23] Според разказа на Свети Амвросий, Лаврентий,  дякон в Рим по време на Понтификата на Папа Сикст  II, бил принуден от римските власти да достави съкровищата на Църквата, «на следващия ден той довел няколко бедни човека. Когато го попитали къде е мястото, на което се намират обещаните съкровища, той ги посочил, казвайки: “Това тук са съкровищата на Църквата.”». [24] Разказвайки този епизод, Амвросий  си задава въпроса: «Какви по-ценни съкровища притежава Исус от тези, в които обича да се показва? ». [25] И припомняйки, че служителите на Църквата никога не трябва да пренебрегват грижата за бедните, още по-малко да трупат блага за своя собствена печалба, той допълва: «Тази задача трябва да се изпълнява с искрена вяра и мъдра далновидност. Разбира се, ако някой извлича лична полза от това, той извършва престъпление; но ако раздаде парите на бедните или откупи затворник той извършва милосърдно деяние». [26]

Отците на Църквата и Бедните

39. Още от най-ранни векове, Отците на Църквата разпознават в бедните привилегирован  път за достъп до Бога, специален начин за среща с Него. Милосърдната любов към нуждаещите се беше разбирана не само като морална добродетел, но и като конкретен израз на вярата във Въплътеното Слово. Общността на верните подкрепяна от Светия Дух, беше вкоренена в близостта с бедните, които тя  не смяташе за придатък , а за съществена част от Неговото живо Тяло. Например, Свети Игнатий Антиохийски, когато отиваше в мъченичество, насърчаваше верните от общността в Смирна да  не  пренебрегват дълга на милосърдната любов към най-нуждаещите се, предупреждавайки ги да не се държат като онези, които се противопоставят на Бога: «Помислете за онези, които имат различно мнение за благодатта на Исус Христос, която дойде върху нас: как са противопоставени те на Божия ум! Те не се интересуват от милосърдната любов, не ги е грижа нито за вдовицата, ни за сирачето, нито за угнетените, ни за пленените или освободените, нито за гладните или за жадните». [27] Епископът на Смирна, Поликарп, изрично препоръчва служителите на Църквата да се грижат за бедните: «Презвитерите трябва да бъдат състрадателни, милосърдни към всички, трябва да връщат заблудените, трябва да посещават всички болни, без да пренебрегват вдовицата, сирачето, бедните, но винаги трябва да мислят за това  да правят  добро пред Бога и пред хората». [28] От тези две свидетелства ние виждаме, че Църквата се явява като Майка на бедните, място за приемане и справедливост.

40. Свети Юстин, от своя страна, в първата си Апология, адресирана до император Адриан, Сената и римския народ, обяснява, че християните дават всичко, което могат на нуждаещите се, защото виждат в тях братя и сестри в Христос. Пишейки за събранието на хора в молитва в първия ден от седмицата, той подчертаваше, че в основата на християнската литургия не може да се отдели Служението на Бога от вниманието към бедните. Ето защо в определен момент от Служението, «тези, които имат богатство и желаят да го направят свободно, дават това, което искат, всеки според волята си, това, което е събрано ce оставя в резерв при председателя. Този, който осигурява облекчение за сираци, вдовици, бедни поради болест или друга причина, както и за затворници, или чуждестранни гости, с една дума, той се грижи за всички  нуждаещи  се». [29] Това показва,  че зараждащата се Църква не  отделяше вярата от социалната дейност: вярата, която не  беше придружена от свидетелството на делата, както учи Свети Яков беше считана  за мъртва (виж Яков 2, 17).

Свети Йоан Златоуст

41. Сред източните Отци на Църквата, може би най-пламенният проповедник  за социална справедливост беше Свети Йоан Златоуст, Архиепископ на Константинопол между  IV ^ти и V ^ти  век. В своите проповеди той насърчаваше верните да разпознаят Христос в нуждаещите се: « Искаш ли да почетеш Тялото Христово? Не Го презирай, защото е голо и докато Го почиташ тук с копринени одежди не Го презирай и отвън, оставяйки Го да страда  от студа и голотата  […]. Всъщност, [Тялото на Исус Христос, което е върху олтара] не се нуждае от дрехи, а от чиста душа, вместо тази другата, която се нуждае от много грижи. Тогава нека се научим да бъдем мъдри и да почитаме Христос както самият Той го желаеше.   Почитта, която е най-приятна за Този, когото искаме да почетем е почитта, която Той самият желае, а не тази,  за която ние си мислим […]. Почитай  Го по начина, по който Той е определил, т.е. като дава богатствата Си на бедните. Бог не се нуждае от златни предмети, а  от златни души». [30] Заявявайки с кристална яснота, че ако верните не срещнат Христос в бедните, които са на вратата, те няма да могат да Го обожават на олтара, и продължи: «Каква е ползата  за  Него от  трапеза,  пълна със златни  чаши, докато умира от глад? Първо заситете глада Му и с каквото остане украсете трапезата». [31] Следователно той разбираше Евхаристията и като свещенодействащ  израз на милосърдната любов и справедливостта,  които я предшестват, които я съпътстват и които трябва да я продължат в любовта и вниманието към бедните.

42. Следователно милосърдната любов не е избираем път, а критерий за истинско Богослужение. Йоан  Златоуст яростно осъжда разточителния лукс, съжителстващ с безразличието към бедните. Вниманието, което им се полага е повече от обикновено социално изискване, то е условие за спасение, което придава на несправедливото богатство осъдителна тежест: «Много е студено, а бедният човек в дрипи е захвърлен на земята, тракайки зъби и умиращ от студ, може само да ни провокира с поглед и външния си вид. А ти загърнат топло и опиянен, минаваш встрани, как ще заслужиш Бог да те избави от злото, когато ще си там? […] Често пъти ти хвърляш  хиляди палта обшити със злато около едно мъртво и безчувствено тяло, неспособно занапред да възприеме значението на почестите, докато презираш страдащото тяло, пребито, изпито от глад и разкъсвано от студа: грижиш се повече за напразна слава, отколкото да се боиш от Бога». [32] Това дълбоко чувство за социална справедливост го кара да твърди, че «да не даваме на бедните това, което произлиза от нашите собствени блага, означава да ограбим бедните и да ги лишим от живота им: това не са наши блага, а техните, които ние пазим за себе си». [33]

Свети Августин

43. Августин е имал за свой духовен учител Свети Амвросий, който е настоявал за етичното изискване за споделяне на благата: «Ти не даваш на сиромаха, като вземеш от това, което ти принадлежи, но му връщаш, като вземаш от това, което му принадлежи.  Всъщност това, което е дадено за общо ползване, самият ти го присвояваш». [34] За Епископа на Милано милостинята е възстановяване  на справедливостта, а не патерналистичен (покровителски) жест. В неговата проповед милосърдието придобива пророчески характер: така осъжда структурите за натрупване и утвърждава общението като църковно призвание.

44. Формиран в тази традиция, светият Епископ на Хипон от своя страна проповядвал преференциална любов към бедните. Буден пастир и теолог с рядка далновидност, той осъзнал, че истинското църковно общение се изразява и в общението на благата. В своите Коментари върху Псалмите, той припомня, че истинските християни не пренебрегват любовта към най-нуждаещите се: «Вие се грижете за братята си, за да знаете, дали имат нужда от нещо, но ако Христос живее във вас, давайте и на странниците (пришълците)». [35] Това споделяне на блага, следователно се ражда от богословската милосърдна любов и има за крайна цел  любовта към Христос. За Августин сиромахът не е само човек, на който трябва да се помогне, а свещенодействащо присъствие на Господа.

45. Докторът на Благодатта виждаше в грижата, полагана към бедните, конкретно доказателство за искреността на вярата. Който казва, че обича Бога и не изпитва състрадание към нуждаещите се, е лъжец  (виж 1 Йн 4, 20). Коментирайки срещата на Исус с богатия младеж  и   “съкровището на небето” запазено за онези, които дават благата си на бедните (виж  Мт 19, 21), Августин влага следните думи в устата на Господа: «Получих земята, ще дам небето, получих временни блага, ще дам вечни блага, получих хляб, ще дам живот  […] Получих гостоприемство, но ще дам дом, посетихте Ме, когато бях болен, но ще дам здраве, дойдохте да Ме видите в затвора, но ще дам свобода. Хлябът, който дадохте на Моите бедни е изконсумиран, хлябът, който Аз ще дам ще ви насити и никога няма да свърши». [36] Всевишният не позволява да бъде победен в щедростта си към онези, които Му служат в най-нуждаещите се: колкото по-голяма е любовта към бедните, толкова по-голяма е наградата от Бога.

46. Тази христоцентрична и  дълбоко църковна перспектива ни води до твърдението, че даровете, когато са родени от любов, не само облекчават нуждите на брата, но и пречистват сърцето на дарителя, ако той е  готов да се промени: «Милостините могат  да ти послужат  да унищожиш греховете на миналото, ако промениш поведението си». [37] Това е така да се каже, обичайният път на обръщане във вярата за онези, които желаят да следват Христос с неразделно сърце.

47. В една Църква, която разпознава в бедните лика на Христос, а в благата – инструмент за милосърдна любов, августиновата мисъл остава сигурна светлина. Днес лоялността към учението на Августин изисква не само изучаване на неговите произведения, но и готовност да живеят радикално с неговата покана за обръщане във вярата, което задължително включва служение на милосърдната любов.

48. Много други Отци на Църквата, от Изтока и Запада, са говорили за първенството на вниманието към бедните в живота и мисията на всеки верен християнин. В тази перспектива можем да кажем в обобщение, че патристичната теология е практика, тя визира една бедна Църква  и за бедните, припомняйки, че Евангелието се проповядва правилно, само когато ни подтиква да докоснем плътта на бедните и предупреждавайки, че доктриналната строгост без милосърдната любов  е празна реч.  

Грижа за болните

49. Християнското състрадание се проявява по особен начин в грижата за болните и страдащите. Въз основа на знаците, присъстващи в публичното служение на Исус – изцелението на слепи, прокажени и паралитици – Църквата разбира, че грижата за болните, в които тя веднага разпознава разпнатия Господ, е важна част от нейната мисия. По време на епидемия в град Картаген, където Свети  Киприан  е бил Епископ, напомня   на християните за значимостта на грижата за болните: «Тази епидемия, която изглежда толкова ужасна и фатална, поставя на изпитание справедливостта на всеки човек и измерва духа на хората, проверявайки  дали  здравите  се поставят в служба на болните, дали родителите искрено се обичат, дали господарите се смиляват над страданието на своите слуги, дали лекарите не изоставят болните, които ги умоляват». [38] Християнската традиция да се посещават болните, да се промиват раните им, да се утешават страдащите не е просто филантропско дело, а е църковно действие, чрез което при болните членовете на Църквата «се докосват до страдащата плът на Христос». [39]

50. През  XVI ^ти  век, Свети Йоан Божий, основавайки Ордена на Хоспиталиерите, носещ неговото име, създава образцови болници, които приемат всички, независимо от социалния или икономическия им статус.  Неговата известна фраза “Правете добро, братя мои!” става девиз за дейна  милосърдна любов към болните. По същото време Свети Камил от Лелис основава Ордена на Редовните Клирици, Служители  на Болните – Камилиани – чиято мисия беше да служат  на болните с пълна отдаденост. Неговото правило нарежда: «Нека всеки моли Господ да му даде майчинска любов към ближния, за да можем да му служим с цялата милосърдна любов  на душата и тялото си, защото желаем с Божията благодат  да служим на всички болни с любовта, която една  любяща  майка изпитва  към единствения си болен син». [40] В болниците, по бойните полета, в затворите и по улиците Камилианите въплъщаваха милосърдието на Христос Лечителя.

51. Поемайки грижата за болните с майчинска обич, както една майка се грижи за детето си, много посветени жени, изпълняваха една широко разпространена роля в здравеопазването на бедните. Дъщерите на Милосърдната Любов на Свети Винкентий от Паула, Сестрите Хоспиталиерки, Малките Сестри на Божественото Провидение и много други женски конгрегации бяха дискретно майчинско присъствие в болници, здравни домове и старчески домове. Те осигуряваха утеха, изслушване, присъствие и преди всичко нежност. Често те изграждаха със собствените си ръце здравни заведения на места, където липсваше медицинска помощ. И пак те учеха на хигиена, помагаха при раждане и разпределяха лекарства  с природна интелигентност и дълбока вяра. Техните домове се превърнаха в оазиси на достойнство, от които никой не беше изключен. Докосването до състраданието беше първото лекарство. Света Луиза Марийяк пишеше на своите сестри, Девойките на Милосърдната Любов, като  им  напомняше, че те бяха получили «една много специална благословия от Бога за  служба на бедните болни в болниците». [41]

52. Днес това наследство пребъдва в католическите болници, в здравните центрове,  отворени в отдалечени райони, в здравните мисии действащи сред горите, в приемните центрове за наркомани и в полевите болници във военни зони. Християнското присъствие сред болните разкрива, че спасението не е абстрактна идея, а конкретно действие. Лекувайки една рана, Църквата провъзгласява, че Божието Царство започва при най-уязвимите. Правейки това, тя остава вярна на Този, Който е казал: «[…]Болен бях  и Ме посетихте» (Мт 25, 35.36). Когато Църквата коленичи до прокажен, недохранено дете или до анонимен умиращ, тя изпълнява най-дълбокото си призвание: да обича Господ там, където е най-обезличен.

Грижата за бедните в монашеския живот

53. Монашеският живот, роден в тишината на пустините, е свидетел на солидарност още от самото си начало. Монасите изоставяха всичко – богатство, престиж, семейство – не само защото са презирали благата от света – contemptus mundi (презрение към света) – но също и за да срещнат в това радикално откъсване – бедния Христос. Свети Василий Велики в своето Правило не е виждал противоречие между молитвения и съзерцателния живот на монасите и тяхната работа в полза на бедните. За него гостоприемството и грижата за нуждаещите се  – са били неразделна част от монашеската духовност и монасите, дори след като  са  изоставили  всичко, за да прегърнат бедността е трябвало да помагат на най-бедните с работата си, защото  «за да можем да споделяме с нуждаещите се, ние очевидно  трябва да работим усилено  […]. Такъв начин на живот е полезен за нас не само, защото умъртвява плътта, но и защото насърчава милосърдната любов към ближния: Бог, чрез нас,  предлага материална независимост на нашите най-уязвими братя». [42]

54. В Кесария, където беше Епископ, той изгради едно място, известно като Василиада (Basiliade), което включваше жилища, болници и училища за бедните и болните. Следователно монахът беше не само аскет, но и слуга. По този начин Василий показваше, че за да бъде човек близо до Бога, трябва да бъде близо до бедните. Конкретната любов е критерий за святост. Да се молим да се грижим, да съзерцаваме и лекуваме, да пишем и да приютяваме: всичко това е израз на една и съща любов към Христос.

55. На Запад, Свети Бенедикт Нурсийски написа едно правило, което щеше да се превърне в гръбнак на европейската монашеска духовност. Приемането на бедните и поклонниците заема видно място в него : «Най-голямата грижа и загриженост трябва да се полагат за приемането на бедните   и странниците,  тъй като Христос се приема по-пълноценно в тяхната личност». [43] Това не са просто думи: в продължение на векове, бенедиктинските манастири са били места за убежище на вдовици, изоставени деца, поклонници и просяци. За Бенедикт, общественият живот е училище за милосърдна любов.  Ръчният труд има не само практическа функция, но и формира сърцето за служение. Споделянето между монасите, грижата към болните и изслушването на най-уязвимите ги подготвят да посрещнат Христос, Който идва в лицето на сиромаха и на странника.  Бенедиктинското монашеско гостоприемство остава знак за една Църква, която отваря вратите си, която приютява без да пита, която изцелява, без да изисква нищо в замяна.

56. С течение на времето, бенедиктинските манастири се превръщат в места, които се противопоставят на културата на изключването. Монасите обработваха земята, произвеждаха храни, приготвяха  лекарства и просто ги предлагаха на най-нуждаещите се. Тяхната мълчалива работа беше квасът на новата цивилизация, където бедните не бяха проблем, който трябва да бъде решен, а братя и сестри, които трябва да бъдат  приети. Правилото за споделяне, съвместна работа и подпомагане на най-уязвимите структурира икономика за солидарност, за разлика от логиката на трупането. Свидетелството на монасите показваше, че доброволната бедност, далеч от това да бъде просто мизерия е път към свобода и общение. Те не се ограничаваха само да помагат на бедните: те ставаха техни близки, техни братя в един и същ Господ. В килиите и манастирите се формираше мистиката на Божието присъствие в малките.

57. В допълнение към материалната помощ, манастирите играят фундаментална роля в културното и духовно  формиране на най-смирените. По време на чума, война и глад, те бяха места, където нуждаещите се намираха хляб и лекарства, но също така и достойнство и слово. Именно там сираците бяха образовани, чираците обучавани, а селяните посвещавани  в земеделски техники и четене. Знанието беше споделяно като дар и отговорност. Абатът беше едновременно господар и баща, а монашеското училище беше място за освобождение чрез истината. Всъщност, както пишеше Йоан Касиан, монахът трябва да се характеризира със «смирение на сърцето […], което води не до знанието, което се надува, а до това, което просветлява чрез съвършена любов.». [44] Формирайки съвестта и предавайки мъдростта, монасите допринесоха за християнската педагогика на приобщаването. Културата, белязана от вярата, беше споделяна с простота. Познанието озарено от милосърдната любов се превръщаше в служение. Така монашеският живот се разкрива като стил на святост и конкретен път за преобразяване на обществото.

58. Така монашеската традиция учи, че молитвата и милосърдната любов, тишината и Служението, килиите и болниците образуват единна духовна плоскост. Манастирът е място за изслушване и действие, за поклонение и споделяне. Свети Бернард дьо Клерво, велик Цистерциански реформатор, «твърдо припомня за необходимостта от трезвен и премерен живот, както на трапезата, така и в облеклото и в монашеските сгради, препоръчвайки да подкрепяме и да се грижим за бедните». [45] За него състраданието не е случаен избор, а истинският път за следване на Христос. Монашеският живот, ако остане верен на първоначалното си призвание, показва, че Църквата е невеста на Господа в пълнота, само когато е сестра на бедните. Манастирът е не само убежище от света, но и училище, където човек се учи да му служи по-добре. Там където монасите са отворили вратите си за бедните, Църквата е разкрила със смирение и твърдост, че съзерцанието не изключва милосърдието, а го изисква като най-чистият си плод.

Да освободим пленниците

59. Още от апостолските времена Църквата видя в освобождението на потиснатите знак за Божието Царство. Самият Исус, в началото на Своята публична мисия, провъзгласи: «Духът Господен е върху Мене, защото Ме е помазал да благовестя на бедните и да проповядвам на пленените освобождение» (Лк 4, 18). Първите християни, дори в несигурни времена, са се молили и са помагали на своите пленени братя и сестри, както свидетелстват Деянията на Апостолите  (виж 12, 5 ; 24, 23) и различните писания на Отците. Тази мисия на освобождение продължава през вековете чрез конкретни действия, особено, когато трагедията на робството и пленничеството  бележи цели общества.

60. Между края на XII ^ти век и началото на XIII ^ти век, когато много християни са пленени в Средиземно море или поробени във войни, възникват   два  религиозни ордена: Орденът на Пресвета Троица и Изкуплението на Пленниците (Тринитарианци), основан от Свети Йоан от Мата и Свети Феликс дьо Валоа, и Орденът на Дева Мария на Милостта  (Мерсидарианци), основан от Свети Петър Ноласко с подкрепата на Свети Раймонд от Пеняфорт, доминиканец.  Тези общности  от посветени лица имат специфичната харизма да освобождават поробените християни, като им предоставят собствените си блага [46] и често дори като предлагат и живота си в замяна.  Тринитарианците, с мотото си Gloria Tibi Trinitas et captivis libertas (Слава на Теб, Троице, и свобода на пленниците), и Мерсидарианците, които добавиха четвърти обет [47] към религиозните обети за бедност, послушание и целомъдрие, свидетелстваха, че милосърдната любов може да бъде героична.  Освобождението на пленниците е израз на тринитарната любов: един Бог, Който освобождава не само от духовно робство, но и от конкретно потисничество. Актът на Изкуплението от робство и плен се разглежда като продължение на изкупителната жертва на Христос, чиято кръв е цената на нашето Изкупление (виж 1 Кор 6, 20).

61. Първоначалната духовност на тези Ордени беше дълбоко вкоренена в съзерцанието на Кръста. Христос е свише  (par excellence) Изкупителят на пленниците, а Църквата – Неговото Тяло, продължава тази тайна във времето. [48] Свещенослужителите не разглеждат откупа като политическо или икономическо действие, а като квази литургичен акт, тайнството на дароприношението на самия себе си. Мнозина дадоха собствените си тела, за да заменят пленниците, изпълнявайки дословно заповедта: «Няма любов по-голяма от тази, човек да отдаде живота си за своите  приятели» ( Йн 15, 13). Традицията на тези Ордени не е приключила. Напротив, тя е вдъхновила нови форми на действие пред лицето на съвременното робство: трафика на хора, принудителен труд,  сексуална експлоатация и различни форми на зависимост. [49]  Християнската милосърдна любов, която е въплътена, става освобождаваща. И мисията на Църквата, когато е вярна на своя Господ е винаги да провъзгласява освобождение. Дори днес, когато «милиони хора-деца, мъже и жени от всички възрасти – са лишени от свободата си и принудени да живеят в условия, подобни на робство», [50] това наследство се увековечава от тези Ордени и от други институции и конгрегации, които работят в градските периферии, в конфликтни зони и по миграционни маршрути. Когато Църквата се наведе, за да разкъса новите вериги, които пречат на бедните, тя се превръща в пасхален знак.

62. Не можем да завършим това размишление за лицата, лишени от свобода, без да споменем затворниците, които се намират в затворите и центровете за задържане (арестите).  В тази връзка нека си  припомним  думите, които Папа Франциск отправи към някои от тях: «Влизането в един затвор, винаги е важен момент за мен, защото затворът е място на голяма човечност  […]. Една изпитана човечност, понякога обзета от трудности, вина, осъждания, недоразумения, страдания, но същевременно заредена със сила, желание за прошка, воля за изкупление». [51] Впрочем тази воля е възприета и от Ордените, посветени на откупа на затворници, като преференциално служение на Църквата. Както провъзгласяваше Свети Павел: «И тъй отстоявайте свободата, която Христос ни дари, и не се подлагайте отново на робско иго.» ( Гал 5, 1). И тази свобода не е само вътрешна: тя се проявява в историята като любов, която се грижи и освобождава от всяка робска връзка.

Свидетели на евангелската бедност

63. През  XIII-^ти  век, изправен пред израстването на градовете, концентрацията на богатства и появата на нови форми на бедност, Светият Дух поставя началото на нов вид посвещение в Църквата:Мендикански  Ордени (Ordres mendiants). За разлика от стабилния монашески модел, Мендиканците възприемат странстващ живот, без лична или обща собственост, изцяло уповаващи се на Провидението. Те не се ограничават само да служат на бедните, те стават бедни заедно  с тях. Те виждат града като нова пустиня, а маргинализираните – като нови духовни учители. Тези Ордени, като Францисканци, Доминиканци, Августинци и Кармелити, представляват евангелска революция, в която простият и беден начин на живот се превръща в пророчески знак за мисията, съживявайки опита на първата християнска общност (виж Деян 4, 32). Свидетелството на Мендиканците поставя под въпрос, както разкоша на духовенството, така и студенината на градското общество.

64. Свети Франциск от Асизи стана икона на духовната пролет. Прегръщайки бедността, той искаше да подражава на бедния, голия и разпнат Христос. В своето Правило той моли  «братята да не си присвояват нищо, нито дом, нито място, нито каквото и да било.  И както поклонниците и странниците в тази епоха, служащи на Господа в бедност и смирение, да отиват за милостиня с увереност, и че не трябва да се срамуват от това, защото Господ стана беден за нас в този свят». [52] Неговият живот беше постоянно лишаване от свобода: от двореца до прокажения, от красноречието до мълчанието, от притежанието до пълното себеприношение. Франциск не основа реалност на социално служение, а евангелско братство.  Той виждаше в бедните  – братя и живи образи на Господ. Неговата мисия беше да бъде с тях, в една солидарност, която преодолява разстоянията, със състрадателна любов. Неговата бедност беше релационна: тя го караше да стане близък, равен, дори по-нисш. Неговата святост произтичаше от убеждението, че човек може истински да приеме Христос само, ако се отдаде великодушно на своите братя.

65. Света Клара от Асизи, вдъхновена от Франциск, основава Ордена Бедните Дами, по-късно наречен „Клариси”. Нейната духовна борба се състои в това вярно да поддържа идеала за радикалната бедност. Тя отказва папските привилегии, които биха могли  да гарантират материалната сигурност на нейния манастир, и твърдо получава от Папа Григорий  IX известната Привилегия на Бедността  – Privilegium Paupertatis,  която гарантираше правото да живее, без да притежава никакви материални блага. [53] Този избор изразява пълното й упование в Бога и осъзнаването й, че доброволната бедност е форма на свобода и пророчество. Клара учи сестрите си, че Христос беше единственото им наследство и че нищо не бива да замъглява общението с Него. Нейният  скрит молитвен живот е вик срещу светското и мълчалива защита на бедните и забравените.

66. Свети Доминик от Гусман, съвременник на Франциск, основа Ордена на Проповедниците, с една друга харизма, но със същата радикалност. Той искаше да проповядва Евангелието с авторитета, който произтича от един беден живот, убеден, че Истината се нуждае от постоянни свидетели. Примерът за бедността в живота придружаваше проповядваното Слово. Освободени от бремето на земните блага, братята доминиканци можеха по-добре да се посветят на тяхната основна задача, а именно проповядването. Те отивали в градовете, особено в тези, които имаха  университети, за да обучават на Божията истина. [54] Като зависеха от другите, те показаха, че вярата не се налага, а се предлага.  Така живеейки сред бедните те научиха истината на Евангелието  “отдолу”, като ученици на смирения Христос.

67. Следователно Мендиканските Ордени се били жив отговор на изключването и безразличието. Те не са предлагали изрично социални реформи, а обръщане към вярата, както на личността така и на общността, към логиката на Царството. За тях бедността не е следствие от липсата на блага, а свободен избор:да се снишиш,  за да приемеш малките. Както го казваше и Франциск, Тома от Челано: «показваше, че силно обича  бедните […]. Често се събличаше, за да облече бедните, на които се стремеше да се оприличи». [55] Мендиканските ордени са се превърнали в символ на поклонническа Църква, смирена и братска, която живее сред бедните не чрез прозелитизъм, а чрез идентичност. Те учат, че Църквата е светлина, когато се освободи от всичко и че светостта преминава през смирено сърце, обърнато към малките.

Църквата и възпитанието на бедните

68. Обръщайки се към възпитателите, Папа Франциск припомняше, че възпитанието винаги е било един от най-висшите изрази на християнската милосърдна любов: «Вашата мисия е мисия, изпълнена с  трудности, но и с радости. […] Една мисия с любов, защото човек не може да обучава  без да обича». [56] В този смисъл, от най-ранни времена,  християните са разбирали, че знанието освобождава, дава достойнство и приближава към истината. За Църквата, обучаването на бедните е акт на справедливост и вяра. Вдъхновена от примера на Учителя, който  учеше хората на божествени и човешки истини, тя е поела мисията да формира децата и младите хора, особено най-бедните, в истина и любов. Тази мисия възприема форма с основаването на конгрегации, посветени на възпитанието на народа.

69. През XVI ^ти век, Свети Йосиф Каласанс, поразен от липсата на образование и формация на бедните младежи  в град Рим, основава първото безплатно държавно училище  в Европа в съседните помещения на църквата „Санта Доротея” в Трастевере. Оттук трябваше да покълне  и да се развие, не без трудности, Орденът на Бедните Клирици на Божията Майка на Благочестивите Училища наречен  Пиаристи Piaristes, с цел да предаде на младите хора «освен светските знания,  мъдростта на Евангелието, учейки ги да долавят в личните събития и в историята любящото действие на Бог Създател и Изкупител». [57] Всъщност, този смел свещеник може да се счита за «истински основател на съвременното католическо училище, насочено към цялостното формиране на човека и отворено към всички». [58] През XVII-ти  век, воден от същата съпричастност, Свети Йоан-Кръстител от ла Сал, осъзнавайки несправедливостта, причинена от изключването на децата на работниците и селяните от френската образователна система по негово време, основава „Братята на християнските училища”с идеала да предлагат безплатно образование, солидно обучение и братска среда. Ла Сал считаше класната стая, като място за човешки напредък, но също така и за обръщане във вярата. В неговите колежи молитвата, методът, дисциплината и споделянето са съчетани. Всяко дете беше смятано за уникален дар от Бога, а актът на обучението като служение извършено в Божието Царство.

70. През  XIX ^ти век, и пак във Франция, Свети Марселин Шампанья основава Института на Братята Маристи от Училищата. «съпричастен към духовните и образователните нужди на своето време, особено към религиозното невежество и ситуациите на изоставяне, които засягаха специално младите хора», [59] той се посвещава с цялото си сърце, във време, когато достъпът до образование остава запазена марка за малцина привилегировани, на мисията да образова и евангелизира децата и младежите, особено най-нуждаещите се. В същия дух в Италия, Свети Йоан Боско поставя началото на великото салезианско дело, основано на трите принципа на  “превантивната система” – разум, религия и обич– [60]  а Блаженият Антонио Росмини основава Института на Милосърдната любов, където  “интелектуалната милосърдна любов” – заедно с “материалната милосърдна любов” и  на върха  с “духовно-пасторалната милосърдна любов” – беше представена като незаменимо измерение на всяка благотворителна дейност, насочена към доброто и интегралното развитие на личността. [61]

71. Много женски Конгрегации също бяха главни действащи лица на тази образователна революция. Урсулинките, монахините от Обществото на Дева Мария, Благочестиви Господарки ( Maestre Pie) и много други, основани предимно през  XVIII^ти и XIX^ти век, заемаха пространства, където Държавата отсъстваше. Те основаха училища в малки селца, предградия и работнически квартали. Образованието на девойките, по-специално се превърна в приоритет. Монахините обучаваха в грамотност, евангелизираха, разглеждаха практически въпроси от всекидневния живот, издигаха духа чрез развиване на културата и изкуствата и преди всичко формираха съвестта. Тяхната педагогика беше проста: близост, търпение и благост. Те обучава повече с живота си, отколкото с думите си. В една епоха белязана от широко разпространена неграмотност и структурно изключване, тези посветени жени бяха маяци на надеждата. Тяхната мисия беше да формират сърцата, да ги научат как да мислят и да насърчават достойнството. Съчетавайки живот на благочестие с преданост към ближния, те се бореха срещу изоставянето чрез нежността на тези, които образоваха в името на Христос.

72. За християнската вяра образованието на бедните не е благоволение, а дълг. Децата имат право на знания, основно условие за признаване на човешкото достойнство. Да се обучават, това утвърждава тяхната ценност, като им дава инструменти да преобразят своята реалност. Християнската традиция счита знанието, като дар от Бога и отговорност на общността. Християнското възпитание не формира само професионалисти, но и хора, отворени за доброта, красота и истина. Следователно Католическото училище, когато отговаря на името си, представлява място за приобщаване, цялостно формиране и човешки напредък; като съчетава вяра и култура, то сее семената на бъдещето, почита образа на Бога и изгражда едно по-добро общество.

Да придружим мигрантите

73. Опитът на миграцията съпътства историята на Божия Народ. Аврам тръгва, без да знае къде отива, Мойсей води народа на поклонение през пустинята, Мария и Йосиф бягат в Египет с Младенеца. Самият Христос, Който «дойде при Своите Си, но Своите не Го приеха» (Йн 1, 11), живя сред нас като странник. Ето защо Църквата винаги разпознава в мигрантите живото присъствие на Господ, Който в деня на страшния съд ще каже на онези от дясната Му страна: «бездомник бях и Ме приютихте» (Мт 25, 35).

74. През XIX ^ти  век, когато милиони европейци емигрираха в търсене на по-добри условия за живот, двама велики светци се отличават в пастирската грижа за мигрантите: Свети Йоан Кръстител Скалабрини и Света Франсоаз Ксавие Кабрини. Скалабрини, Епископ на Пиаченца, основава Мисионерите на Свети Карл, за да придружават мигрантите в техните общности, предлагайки им духовна,  правна и материална помощ. Той виждаше в мигрантите получатели на нова евангелизация, предупреждавайки  за рисковете  от експлоатация и загуба на вяра в чужди земи.   Откликвайки щедро на харизмата, която Господ му е дал, «Скалабрини гледаше отвъд, гледаше напред към един свят и Църква без бариери, без странници». [62] Света Франсоаз Кабрини, родена в Италия и натурализирана американка, беше първата американска гражданка за канонизация. За да изпълни мисията си да подкрепя мигрантите, тя прекосява много  пъти Атлантика и «въоръжена с изключителна дързост, създава от нищо училища, болници, сиропиталища  за  множество хора в неравностойно положение, които се осмеляват да се впуснат в новия свят в търсене на работа, лишени както от познания на езика, така  и от средства, които да им позволяват достойна интеграция в американското общество, ставайки често пъти жертви на безскрупулни хора. Майчинското й сърце, което не познава умора, ги намира навсякъде: в бедняшките квартали,  в затворите, в мините». [63]  През Светата 1950 година, Папа Пий XII я провъзгласява за покровителка на всички мигранти. [64]

75. Традицията на дейността на Църквата за и с мигрантите продължава и днес, това служение  се изразява чрез инициативи като центрове за приемане на бежанци, погранични мисии, усилията на Каритас Интернационалис (Caritas Internationalis) и други институции. Съвременният Магистериум ясно потвърждава този ангажимент. Папа Франциск припомни, че мисията на Църквата към мигрантите и бежанците е още по-широка, подчертавайки факта, че «отговорът на предизвикателството, породено от съвременната миграция, може да се обобщи в четири глагола: приемам, закрилям, насърчавам и интегрирам. Но тези глаголи не се отнасят само за мигрантите  и за бежанците. Те изразяват мисията на Църквата към всички  обитатели на екзистенциалните периферии, които трябва да бъдат приети, закриляни, насърчавани и интегрирани». [65] И той казваше още: «Всяко човешко същество е Божие чедо! Образът на Христос е запечатан в него! Тогава става въпрос първо ние да видим, а след това да помогнем и на другите да видят в мигранта и бежанеца не просто проблем, с който трябва да се справим, а брат или сестра, които трябва да бъдат приети, уважавани и обичани, една възможност, която Провидението ни поднася, за да допринесем  за изграждането на по-справедливо общество, по-съвършена демокрация, по-солидарна страна, на един по-братски свят и на една по-отворена християнска общност, според Евангелието». [66]  Църквата, като Майка, върви с тези, които вървят. Там, където светът вижда заплахи, тя вижда синове, където се издигат  стени, тя гради мостове. Тя знае, че нейното провъзгласяване на Евангелието е достоверно само, когато се превръща в жестове на близост и приемане; и че във всеки отхвърлен мигрант, самият Христос чука на вратата на общността.

Близо до последните

76. Християнската святост често процъфтява в най-забравените и най-наранени места от човечеството. Най-бедните сред бедните – тези на които липсват не само блага, но също така и глас и зачитане на тяхното достойнство – заемат специално място в сърцето на Бога. Те са предпочитани от Евангелието, избрани наследници на Царството (виж  Лк 6, 20). Именно в тях Църквата преоткрива своето призвание да разкрива своята най-автентична реалност.

77. Света Тереза от Калкута, канонизирана през  2016 година, се превърна в универсална икона на милосърдната любов живяна в максимална степен в полза на най-нуждаещите се, на изключените от обществото. Основателка на Мисионерките на Милосърдната Любов, тя посвети своя живот на умиращите, изоставени по пътищата на Индия. Тя приемаше отхвърлените, промиваше раните им и ги придружаваше с една нежност, която беше  молитва, чак до тяхната смърт. Любовта й към най-бедните сред бедните означаваше, че тя не само се грижеше за материалните им потребности, но и им възвестяваше благата вест  на Евангелието: «Ние искаме да възвестим Благата Вест на бедните: че Бог ги обича, че ние ги обичаме, че те са някой за нас, че и те са създадени от същата любяща ръка на Бога, за да обичат и за да бъдат обичани. Нашите бедни хора, нашите прекрасни хора, са хора –напълно достойни за любов. Те не се нуждаят от нашето съжаление, нито от нашето състрадание.  Те се нуждаят от нашата разбираща любов, те се нуждаят от нашето уважение, те се нуждаят от нас да се отнасяме към тях с достойнство». [67]  Всичко това произлизаше от една дълбока духовност, която приемаше Служението на най-бедните, като плод на молитвата и любовта, генератор на истински мир, както казваше Папа Йоан Павел II на поклонниците, дошли в Рим за нейната Беатификация: «Откъде Майка Тереза намери силата да се постави изцяло в служба на другите? Тя я намираше в молитвата и в мълчаливото съзерцание на Исус Христос, на Неговото Свето Лице, на Неговото Свещено Сърце. Тя самата го казваше :  “Плодът на тишината, това е молитвата:  плодът на молитвата, това е вярата, плодът на вярата, това е любовта, плодът на любовта това е Служението, плодът на Служението това е мирът”. […] Молитвата изпълваше нейното сърце с Христовия мир и позволяваше да излъчва този мир към другите». [68] Тереза не се считаше за филантроп или борец, а се виждаше, като невеста на Разпнатия Христос, когато служеше с цялата си любов на своите страдащи братя и сестри.

78. В Бразилия, Света Дулче на Бедните  – известна като “добрият ангел на Байя” – въплъщава същия ангелски дух с бразилски характеристики. Говорейки за нея и две други монахини, канонизирани по време на същото Служение, Папа Франциск припомни любовта им към най-маргинализираните в обществото и заяви, че новите Светици   «ни показват, че религиозният живот е път на любовта в екзистенциалните периферии на света». [69] Сестра Дулсе се изправя пред несигурността с креативност, пред  препятствията с нежност, пред нуждата с непоколебима вяра. Тя започва,  като приема болните в един кокошарник, а после основава едно от най-големите социални учреждения в страната. Всеки ден тя помага на хиляди хора, без никога да губи своята деликатност и съпричастност. Тя става бедна с бедните от любов към Най-Бедния. Тя живееше с малко, молеше се пламенно  и служеше с радост. Нейната вяра не я отдалечаваше от света, но я въвеждаше още по-дълбоко в страданието на последните.

79. Бихме  могли да цитираме също Свети Бенедикт Мени и Сестрите Хоспиталиерки на Пресветото Сърце Исусово, близо до хората с увреждания, Свети Шарл дьо Фуко в общностите на пустинята; Света Катерина Дрексел с най-неравностойните групи в Северна Америка, Сестра Емануела със събирачите на отпадъци в квартал  Езбет Ел Нахл в Кайро и още много други. Всеки по свой начин е открил, че най-бедните са не само обект на нашето състрадание, но и учители на Евангелието. Не става въпрос да „им занесем” Бог, а да Го срещнем в тях. Всички тези примери ни учат, че  Служението на бедните не е жест отгоре – надолу, а среща между равни, където Христос се разкрива и се обожава. Свети Йоан Павел II  ни напомня, че «в лицето на бедните има специално присъствие на Божия Син, Който налага на Църквата преференциален избор за тях». [70] Следователно като се навежда, за да поеме грижата за бедните, Църквата заема най-висшата си позиция.

Народни движения

80. Трябва също да признаем, че през вековете на християнската история подпомагането на бедните и борбата за техните права не е включвала само отделни индивиди, определени семейства, институции или религиозни общности. Съществували са и все още съществуват различни народни движения, съставени от миряни и водени от народни лидери, често подозирани и дори преследвани. Имам предвид «група от хора, които не вървят като индивиди, а като слой от една общност от всички и за всички, и които не могат да оставят най-бедните и най-слабите назад.[…] Народните лидери са тези, които имат способността да интегрират всички. […] Те не изпитват  нито отвращение, нито страх от ранени и разпнати млади хора». [71]

81. Тези  народни  лидери знаят, че солидарността «означава и борба със структурните причини за бедността, неравенството, липсата на работа, земя и жилища, отричането на социалните и трудовите права. Тя означава да се изправим срещу разрушителните последици от империята на парите […]. Солидарността, разбирана в своя най-дълбок смисъл е начин на създаване на история и това именно правят народните движения». [72] Ето защо когато институциите  разсъждават върху нуждите на бедните е необходимо те «да включат народните движения и да съживят местните, националните и международните  правителствени структури с потока от морална енергия, която произтича от участието на изключените в изграждането на общо бъдеще». [73] Народните движения всъщност ни канят да преминем отвъд «тази идея за социални политики, замислена като политика към бедните, но никога с бедните, никога на бедните и още по-малко като част от проект, който обединява народите». [74] Ако политиците и професионалистите не ги слушат, «демокрацията атрофира, превръща се в номилизъм, във формалност, губи своята представителност, става безтелесна, оставяйки хората отвън в ежедневната им борба за достойнство, в изграждането на тяхната съдба». [75] Същото важи и за институциите на Църквата.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ИСТОРИЯ, КОЯТО ПРОДЪЛЖАВА

Векът на Социалната Доктрина на Църквата

82. Ускорението на технологичните и социални трансформации през последните два века, което изобилства от трагични противоречия, не само е било понесено, но и е било посрещнато и мислено от бедните. Движенията на работниците, жените и младежите, както и борбата срещу расовата дискриминация, доведоха до пробуждането на ново осъзнаване за достойнството на маргинализираните. Приносът на Социалната Доктрина на Църквата от времето на индустриалната революция насам има и този народен корен, който не бива да се забравя: неговото преосмисляне на християнското Откровение в съвременните социални, професионални, икономически и културни обстоятелства би било немислимо без миряните християни, изправени пред предизвикателствата на своето време. Наред с тях работят и религиозни мъже и жени, свидетели на една Църква, която проправя нови пътища извън отъпканите пътеки. Променящите се времена, пред които сме изправени днес, правят още по-необходимо непрекъснатото взаимодействие между кръстените и Училището на Църквата, между гражданите и експертите, между хората и институциите. По-специално, отново трябва да се признае, че реалността се вижда най-добре от периферията и че бедните са надарени с особена интелигентност, необходима за Църквата  и за човечеството.

83. Магистериумът на Рим през последните 150 години предлага истинско богатство от учения относно бедните. Така Епископите на Рим са се превърнали в говорители на нови осъзнавания, пресети през призмата на църковното разсъждение. Например в Енцикликата   Rerum novarum (15 май 1891), Лъв XIII разглежда въпроса за труда, като осъжда непоносимото положение на много индустриални работници и предлага установяването на справедлив социален ред. Други Папи са се изразявали в този дух. Свети Йоан XXIII, в Енцикликата Mater et Magistra (1961), насърчава справедливост с глобално измерение: богатите страни не могат да останат безразлични към страните, потиснати от глад и бедност, те са призовани великодушно да ги подкрепят с всичките си блага.

84. Вторият Ватикански Събор представлява фундаментална стъпка в църковното разпознаване на бедните в светлината на Откровението. Въпреки че това внимание е било маргинално в подготвителните документи, месец преди откриването на Събора, в радиопосланието от 11 септември 1962 година, Свети Йоан XXIII привлича вниманието върху тази тема с незабравимите думи: «Църквата се представя такава, каквато е  и каквато иска да бъде, като Църква на всички и особено Църква на бедните». [76] И после идва великата работа на Епископи, теолози и експерти, занимаващи се с обновлението на Църквата – с подкрепата на самия Свети Йоан XXIII – за преориентиране на Събора. Христоцентричният, следователно доктринален, а не само социален, характер на подобно вълнение е фундаментален. Много отци на Събора наистина са насърчавали  засилването на осъзнаването, добре изразено от Кардинал Леркаро в неговото паметно изказване на  6 декември 1962 година, че «тайната на Христос в Църквата винаги е била и днес все още  е, но по специален начин, тайната на Христос в бедните» [77]  и че «тя не е просто някаква тема, а в известен смисъл единствената тема на целия Втори Ватикански Събор». [78]  Архиепископът на Болоня отбелязваше, като подготвяше  текста на това изказване: «Това е часът на бедните, на милионите бедни, които са по целия свят, това е часът на тайната на Църквата, Майка на бедните, това е часът на тайната на Христос, особено в бедния». [79] Така беше обявена необходимостта от нова църковна форма, по-проста и по-отрезвена, включваща целия Народ на Бога и Неговата историческа фигура. Една Църква, по-уподобена на своя Господ, отколкото на светските власти, решена да стимулира у цялото човечество конкретен ангажимент за решаване на големия проблем на бедността в света.

85. Свети Павел VI, при откриването на втората сесия на Събора, поде темата, пожелана от неговия Предшественик, а именно, че Църквата гледа с особен интерес «към бедните, нуждаещите се, огорчените, гладните, страдащите, затворниците, т.е. към цялото човечество, което страда и плаче: това й принадлежи по евангелско право». [80] На генералната аудиенция на 11 ноември 1964 година, той подчерта,  че «сиромахът е представител на Христос» и сравнявайки образа на Господ, присъстващ в бедните, с този който се проявява при Папата, той заяви: «Представянето на Христос в бедния човек е универсално, всеки беден човек отразява Христос. Докато това на Папата е лично. […] Сиромахът и Петър могат да съвпадат, могат да бъдат една и съща личност, облечена в двойна представителност – тази на Бедността и тази на Властта». [81] Така присъщата връзка между Църквата  и бедните е била символично изразена с безпрецедентна яснота.

86. В Пасторалната Конституция  Gaudium et spes, актуализирайкинаследството на Отците на Църквата, Съборът категорично потвърждава универсалното предназначение на земните блага и социалната функция на собствеността, която произтича от нея: «Бог е предопределил земята и всичко, което  тя съдържа, за ползване на всички хора и всички народи, така че благата на творението да се вливат справедливо в ръцете на всички […]. ето защо човекът, когато ги използва, никога не трябва да счита нещата,  които законно притежава, за принадлежащи само на него, а трябва да ги счита и за общи: в смисъл, че те могат да бъдат от полза  не само за него, но и за другите. Освен това, всички хора имат право да имат достатъчен дял от благата за себе си и за семейството си. […] Този, който се намира в крайна нужда, има право да получи това, което е необходимо, от богатството на другите. […] Сама по своята същност  частната собственост има и социален характер, основан на закона на общото предназначение на благата. Там, където този характер не се зачита собствеността може да се превърне често в повод за алчност и сериозни неуредици». [82] Това убеждение е възприето от Свети Павел VI в Енцикликата  Populorum progressio, където четем, че «никой не е оправдан да запазва за свое изключително ползване това, което е извън неговите нужди, когато на другите им липсва най-необходимото». [83] В своята реч към Организацията на Обединените Нации, Папа Монтини се представя като защитник на бедните народи, [84] призовавайки международната общност да изгради свят на солидарност.

87. Със Свети Йоан Павел II, преференциалните отношения на Църквата с бедните се затвърдиха, поне на доктринално ниво. Неговото учение всъщност признава, че изборът на бедните е  «специална форма на първенство в упражняването на християнската любов, за което свидетелства цялата традиция на Църквата». [85] В Енцикликата  Sollicitudo rei socialis, той също пише, че днес предвид глобалното измерение на социалния въпрос, «тази преференциална любов, както и решенията, които тя вдъхновява в нас, не може да не обхване  огромните множества от гладни просяци, бездомни, хора без медицинска помощ и най-вече без надежда за по-добро бъдеще: не можем да не признаем съществуването  на тези реалности. Да ги игнорираме би означавало да се идентифицираме с  “богаташа”, който се преструваше, че не познава просяка Лазар, лежащ пред вратата му (виж Лк  16, 19-31) ». [86] Неговото учение за труда придобива пълното си значение, когато искаме да размишляваме върху активната роля на бедните в обновлението на Църквата и обществото, оставяйки зад гърба си патернализма на обикновената помощ за техните непосредствени нужди. В Енцикликата  Laborem exercens,  той заявява, че «човешкият труд е ключ и вероятно съществен ключ към целия социален въпрос». [87]

88. Изправено пред многобройните кризи, белязали третото хилядолетие, тълкуването на  Папа Бенедикт  XVI става по-ясно политическо. Така в Енцикликата  Caritas in veritate, той заявява, че «човек обича ближния си толкова по-пълноценно, колкото повече работи за общото благо, което отговаря и на реалните му потребности ». [88] Той отбелязва  още,  че «гладът не зависи толкова от липсата на материални ресурси, колкото от липсата на социални ресурси, най-важният  от които е институционалният. Всъщност липсва набор от икономически институции, способни както да гарантират редовен и хранително адекватен достъп до храна и вода, така и да отговорят на необходимостта, свързана с основните  потребности и извънредните ситуации на реални хранителни кризи, причинени от естествени причини, както от национална, така и от международна политическа  безотговорност». [89]

89. Папа Франциск призна как, освен ученията на Епископите на Рим през последните десетилетия, позициите заети от националните и регионалните Епископски Конференции, са се умножили. Той успя лично да наблюдава, например специалната ангажираност на Латиноамериканския Епископат в размисъл върху връзката на Църквата с бедните. След Събора, в почти всички латиноамерикански страни, се почувства силно отъждествяване на Църквата с бедните и активно участие в тяхното изкупление. Именно сърцето на Църквата беше развълнувано от толкова много бедни хора, засегнати от безработица, непълна заетост, ниски заплати и принудени да живеят в мизерни условия.  Мъченичеството на Свети Оскар Ромеро, Архиепископ на Сан Салвадор, беше едновременно свидетелство и енергичен призив на Църквата. Той приемаше като своя трагедията на огромното мнозинство от своите верни и ги поставяше в центъра на своя пастирски избор. Конференциите на Латиноамериканския Епископат в Меделин, Пуебла, Санто Доминго и Апаресида също представляват важни етапи за цялата Църква. Самият аз,  като мисионер в Перу в продължение на много години, дължа много на това пътуване  за църковно разпознаване, което Папа Франциск умело свързва с това на другите местни църкви, особено тези от Глобалния Юг. Сега бих искал да се върна към две специфични теми от това Епископско учение.

Структури на греха, които създават крайна бедност и неравенство

90. В Меделин Епископите се изказваха в подкрепа на преференциалния избор за бедните: «Христос, нашият Спасител, не само обичаше  бедните. Напротив,  “бидейки богат, стана беден”, Той живееше в бедност, съсредоточи мисията Си върху провъзгласяването на тяхното освобождение и основа Своята Църква, като знак на тази бедност сред хората. […] Бедността на толкова много братя и сестри изисква справедливост, солидарност, свидетелство, ангажираност, усилия и самоусъвършенстване, за да може спасителната мисия, поверена й от Христос, да бъде напълно изпълнена». [90] Епископите категорично заявяват, че Църквата, за да бъде напълно вярна на своето призвание, трябва не само да споделя положението на бедните, но и да стои редом с тях и активно  да се ангажира с тяхното цялостно насърчаване. Изправена пред влошаващата се бедност в Латинска Америка, Конференцията в Пуебла потвърди решенията от Меделин за откровен  и пророчески избор в полза на бедните и определи структурите на несправедливостта като „социален грях”.

91. Милосърдната любов е сила, която променя реалността, една истинска историческа сила на промяната. Именно от този източник трябва да черпи всеки ангажимент, който има за цел «да разреши структурните причини за бедността» [91] и спешно да бъде приложен на практика. Затова пожелавам  «да нарасне броят на политиците способни да влязат в автентичен диалог, който ефективно се справя с дълбоките корени , а не само с появата на злините на нашия свят» [92], защото «става въпрос за това да се вслушаме във вика на цели народи, на най-бедните народи на земята». [93]

92. Следователно е необходимо да продължим да осъждаме „диктатурата на една икономика, която убива” и да признаем, че «докато печалбите на малцина се увеличават експоненциално, тези на мнозинството са все по-далеч от благосъстоянието на това щастливо малцинство. Този дисбаланс произтича от идеологии, които защитават абсолютната автономия на пазарите и финансовите спекулации. Следователно, те отричат правото на контрол на държавите, натоварени със задачата да гарантират  опазването на общото благо. Установява се нова невидима тирания, понякога виртуална, която налага своите закони и правила едностранно и безмилостно». [94] Въпреки че съществуват различни теории, които се опитват да оправдаят настоящото състояние на нещата или да обяснят, че икономическата рационалност изисква да чакаме невидимите сили на пазара да разрешат всичко, достойнството на всяка човешка личност трябва да бъде уважавано сега, а не утре, а окаяното положение на толкова много хора, на които това достойнство е отказано, трябва да бъде постоянно напомняне за нашата съвест.

93. В Енцикликата  Dilexit nos, Папа Франциск припомни, че социалният грях се оформя като „структура на греха” в обществото, която «често се корени в доминиращ манталитет, който счита за нормално или рационално това, което не е нищо друго, освен егоизъм и безразличие. Това явление може да се определи като социално отчуждение». [95] Става нормално да се игнорират бедните и да се живее така, сякаш те не съществуват. Разумният избор изглежда е да се организира икономиката като се изискват жертви от хората за постигане на определени цели, които засягат силните. Междувременно на бедните се обещават само „трошички”, които ще паднат, докато нова глобална криза не ги върне в предишното им положение. Това е истинско отчуждение, което води до намиране само на теоретични оправдания, а не до търсене на решение на конкретните проблеми на страдащите днес. Още Свети Йоан Павел II го казваше: «Едно общество е отчуждено, когато във формите на своята социална организация, за производство и потребление, самото то  затруднява осъществяването на този дар и установяването на тази солидарност между хората». [96]

94. Ние трябва да се ангажираме по-цялостно с преодоляването на структурните причини за бедността. Това е извънредна ситуация, която «не може да чака, не само поради прагматичната нужда да се постигнат резултати и да се въведе ред в обществото, но и за да се излекува от болест, която го прави крехко и недостойно и която ще го доведе само до по-нататъшни кризи.  Плановете за помощ, насочени към определени извънредни ситуации, трябва да се разглеждат само като временни решения». [97] Липсата на равенство «е коренът на злините на обществото». [98] Всъщност, «често осъзнаваме, че де факто правата на човека не са еднакви за всички». [99]

95. Понякога се случва «в настоящия модел за   “успех” и “лично право”, да изглежда безсмислено да се инвестира в това да се даде възможност на изостаналите назад, слабите или по-малко успешните, да си проправят път в живота». [100] Въпросът, който винаги се завръща е един и същ : дали и по-малко успешните не са  човешки същества? Дали слабите не притежават същото достойнство, като нас? Дали тези, които са родени с по-малко възможности,  са по-малко ценни като човешки същества? Трябва ли просто да се задоволят да оцеляват? Отговорът, който даваме на тези въпроси, определя стойността на нашите общества и следователно нашето бъдеще. Или ще си възвърнем моралното и духовно достойнство, или ще попаднем в клоака от мръсотия. Ако не  спрем и не вземем нещата на сериозно, ще продължим, изрично или скрито да «легитимираме настоящия модел на разпределение, при който малцинството вярва, че има право да консумира в мащаб, който би било невъзможно да се обобщи, защото планетата дори не би могла да побере отпадъците от такова потребление». [101]

96. Сред структурните въпроси, които не можем да си представим да бъдат решени отгоре и които трябва да бъдат разгледани възможно най-бързо е въпросът за местата, пространствата, домовете и градовете, където бедните живеят и се разхождат. Ние знаем това: «Колко са красиви градовете, които преодоляват нездравословното недоверие и интегрират различните и които превръщат тази интеграция в нов фактор за развитие! Колко са красиви градовете, които дори в своята архитектура са изпълнени с пространства, които обединяват хората, свързват ги и насърчават признаването на другия». [102] В същото време, «не можем да не вземем предвид последиците от деградацията на околната среда, настоящият модел за развитие и културата за отпадъците, върху живота на хората ». [103] Всъщност, «влошаването на околната среда и обществото  засяга най-уязвимите на планетата по специален начин». [104]

97. Следователно е дълг на всички членове на Божия Народ да издигнат  глас, дори по различни  начини, за да пробудят, да осъдят и дори да се изложат на риск – да бъдат възприети, като “идиоти”. Структурите на несправедливостта трябва да бъдат разпознати и разрушени чрез силата на доброто, чрез промяна на начина на мислене, но също така,  с помощта на науката и технологиите, чрез разработването на ефективни политики за преобразяване на обществото. Трябва винаги да помним, че посланието на Евангелието не е просто послание за индивидуална и сърдечна връзка с Господ. Посланието е много по-обширно: «то е Божието Царство (виж Лк 4, 43) ; става дума за любов към Бога, Който царува в света. Доколкото Той успява да царува сред нас, до толкова социалният живот ще бъде пространство за братство, справедливост, мир и достойнство за всички. Следователно, както известяването, така и християнският опит са склонни да доведат до социални последици. Нека търсим Неговото Царство». [105]

98. И накрая един документ, който първоначално не беше добре приет от всички, ни предлага размисъл, който остава актуален и днес: «За защитниците на “православието – ортодоксията”, понякога са обвинявани в пасивност, снизхождение или виновно съучастие пред лицето на недопустимите несправедливости и политически режими, които ги увековечават. Духовното обръщане, интензивността на любовта към Бога и към ближния, ревностното изискване за справедливост и мир, както и евангелското разбиране за бедните и бедността, са необходими за всички и особено за пастирите и отговорниците. Грижата за чистота на вярата е неразделна от грижата да се осигури, чрез пълноценен богословски живот, отговорът на ефективно свидетелство за служба на ближния и особено на сиромаха и потиснатия». [106]

Бедните като субекти (поданици)

99. Фундаментален дар за пътя на универсалната Църква е представен в документа от Конференцията в Апаресида, в който латиноамериканските Епископи обясняваха, че преференциалният избор на Църквата за бедните  «е вписан в христологичната вяра в този Бог, Който стана беден за нас, за да ни обогати със Своята бедност ». [107] Документът поставя мисията в настоящия контекст на глобализиран свят, белязан от драматични нови дисбаланси, [108] а Епископите  пишат в последното послание: «Очевидните неравенства между богати и бедни ни призовават да работим по-усърдно, за да бъдем ученици, които знаят  как  да подредят трапезата  на живота за всички, трапезата за всички синове и дъщери на Отца, една трапеза отворена и гостоприемна, където никой не липсва. Ето защо ние потвърждаваме нашия преференциален избор в полза на бедните». [109]

100. Същевременно документът, задълбочавайки темата, вече присъстваща в предишни латиноамерикански Епископски Конференции, подчертава необходимостта маргинализираните общности да се разглеждат като субекти, способни да създават своя собствена култура, а не като обекти на благотворителност. Това означава, че тези общности имат правото да живеят Евангелието, да служат и да известяват вярата според ценностите, присъстващи в техните култури. Опитът на бедността им дава способността да разпознават аспекти на реалността, които другите не виждат и затова обществото трябва да ги слуша. Същото важи и за Църквата, която трябва да оцени положително техния “популярен” начин да живеят вярата. Един хубав пасаж в Заключителния Документ от Апаресида ни помага да размишляваме върху този момент, за да намерим правилното отношение: «Именно чрез взаимодействието си с бедните ние ставаме техни приятели, днес можем дълбоко да оценим техните ценности, техните законни желания и техния собствен начин на живот на вярата. […] Ден след ден бедните ще бъдат обект на евангелизация  и цялостно човешко развитие: защото отглеждат децата си във вярата, живеят в постоянна солидарност между роднини  и съседи, непрестанно търсят Бога и дават  живот  на пътя на Църквата. В светлината на Евангелието ние разпознаваме тяхното огромно достойнство и свещена стойност в очите на Христос, Който е бил болен и изключен като тях.  С този опит на вярата, ще споделим с тях защитата на техните права». [110]

101. Всичко това предполага наличието на аспект в избора за бедните, който трябва постоянно да имаме предвид: този избор действително изисква от нас «внимание към другия […]. Това любящо внимание е началото на една истинска загриженост за неговата личност, с която наистина желая да търся неговото благо. Това предполага да ценим бедните в тяхната собствена доброта, с техния начин на съществуване, с тяхната култура, с техния начин на живот на вярата. Истинската любов е винаги съзерцателна, тя ни позволява да служим на другия не от необходимост или суета, а защото е красив, отвъд външния си вид. […] Само ако тръгнем от тази истинска и сърдечна близост можем да го придружим правилно по пътя му към освобождението». [111] Ето защо изказвам моята искрена благодарност на всички, които са избрали да живеят сред бедните: на тези, които не просто ги посещават от време на време, но живеят с тях и като тях. Това е избор, който трябва да намери своето място сред най-висшите форми на евангелски живот.

102. В тази връзка стана ясно, че  «е необходимо всички ние да позволим да бъдем евангелизирани» [112] чрез бедните и всички ние да разпознаем «мистериозната мъдрост, която Бог иска да ни извести чрез тях». [113] Израснали в крайна бедност и несигурност, научили се да оцеляват в най-неблагоприятните условия, уповавайки се на Бога с увереността, че никой друг не ги приема сериозно, помагайки си взаимно в най-мрачните времена, бедните са научили много неща, които пазят в тайната на сърцата си.   Тези от нас, които не са имали подобни преживявания на живот на ръба, със сигурност има много да научат от този източник на мъдрост, който е опитът на бедните.  Само като свържем нашите  оплаквания с техните страдания и лишения, можем да получим укор, който ни кани да опростим живота си.

ПЕТА ГЛАВА

ПОСТОЯННО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

103. Исках да припомня тази две хилядолетна история на грижата на Църквата за и с бедните, за да покажа, че тя е неразделна част от непрекъснатия път на Църквата. Грижата за бедните е част от великата Традиция на Църквата, като блестящ маяк, който от Евангелието е осветявал сърцата и стъпките на християните през цялата история.  Ето защо трябва да почувстваме неотложността да поканим всички да влязат в тази река от светлина и живот, която извира от разпознаването на Христос в лицата на нуждаещите се и страдащите. Любовта към бедните е съществен елемент от Божията история с нас, и от самото сърце на Църквата тя извира като непрестанен  призив към сърцата на вярващите, както на общностите, като цяло, така и на отделните верни в тях. Като Тяло Христово, Църквата чувства живота на бедните като своя собствена „плът”, защото те са привилегирована част от хората в техния път. Ето защо любовта към бедните – каквато и форма да приема тази бедност – е евангелската гаранция за една Църква вярна на Божието Сърце. Всъщност всяко църковно обновление винаги е давало приоритет на това преференциално внимание  към бедните, внимание, което се отличава, както  по своите мотиви, така и по своя стил от дейността на всяка друга хуманитарна организация.

104. Християнинът не може да разглежда бедните само като социален проблем: те са един “семеен въпрос” ; те са “от нашите”. Връзката ни с тях не може да бъде сведена до обикновена дейност или функция на Църквата. Както учи Конференцията в Апаресида: «От нас се иска да посветим време на бедните, да им обърнем необходимото внимание, да ги изслушаме с интерес, да ги придружим в най-трудните моменти, да изберем тях, да споделим часове, седмици или години от живота с тях, търсейки чрез тях начин да преобразим положението им. Не можем да забравим, че самият  Исус е предложил това с начина си на действие и говорене». [114]

Добрият Самарянин отново

105. Доминиращата култура в началото на това хилядолетие ни насърчава да изоставяме бедните на произвола на съдбата им, да ги смятаме за недостойни  за внимание, камо ли за призвание. В Енцикликата Fratelli tutti, Папа Франциск ни покани да размишляваме върху притчата за добрия Самарянин (виж Лк 10, 25-37), именно за да проучим по-задълбочено този момент. В притчата наистина виждаме, че изправени пред този ранен човек, изоставен край пътя, минувачите имат различно отношение. Само Добрият Самарянин се грижи за него. Тогава идва въпросът, който предизвиква всеки един от нас лично: «С кого се идентифицираш? Този въпрос е суров, директен и решаващ. Сред тези хора на кого  приличаш? Трябва да разпознаем изкушението, което ни дебне, да бъдем безразлични към другите, особено към най-уязвимите. Нека бъдем ясни, постигнали сме напредък на няколко фронта, но сме неуки, когато става въпрос за придружаване, подкрепа, подпомагане на най-уязвимите и на най-слабите членове на нашите развити общества.  Свикнали сме да гледаме настрани, да пренебрегваме нещата, да игнорираме ситуации, докато те не ни засегнат пряко». [115]

106. А това много ще ни помогне да открием, че тази сцена с Добрия Самарянин се повтаря и днес.  Нека си представим една актуална ситуация: «Когато видя човек, който спи, изложен на стихиите в студена нощ, първо бих могъл да си помисля, че това е някаква купчина в изневиделица, която иска да ме спре, например, един престъпник, безделник, като препятствие на пътя ми, неудобно предизвикателство към съвестта ми, проблем, който политиците трябва да решат и може би дори боклук, замърсяващ общественото пространство. Или бих могъл да подходя с вяра и милосърдна любов,  и да разпозная  в тази купчина едно човешко същество, надарено със същото достойнство, като мен, създание безкрайно обичано от Бога, един брат изкупен от Исус Христос. Ето това означава да си християнин! Възможно ли е да се разбере светостта,  извън това живо признание за достойнството на всяко човешко същество? ». [116] Какво направи Добрият Самарянин?

107. Въпросът е неотложен, защото ни помага да осъзнаем сериозен недостатък в нашите общества и дори в нашите християнски общности. Факт е, че много форми на безразличие, които виждаме днес, са «признаци на широко разпространен начин на живот, който се проявява по различни, може би по-изтънчени начини. Нещо повече, тъй като всички сме много заети със собствените си нужди, когато видим някого, който страда това ни смущава и обезпокоява, защото не искаме да губим времето си в решаване на проблемите на другите хора. Това са симптомите на едно общество, което е болно, защото се стреми да се изгради, като обръща гръб на страданието. По-добре е да не изпадаме в тази мизерия. Нека разгледаме примера на Добрия Самарянин». [117] Последните думи на евангелската притча – «Иди и ти постъпвай така» ( Лк 10, 37) – са заповед, която християнинът трябва да чува да отеква всеки ден в сърцето му.

Неизбежно предизвикателство за Църквата днес

108. В особено труден момент за Римската Църква, когато имперските институции се разпадаха под натиска на варварите, Папа Свети Григорий Велики предупреждаваше своите верни: «Всеки ден, ако се вгледаме внимателно, ние намираме Лазар, всеки ден виждаме Лазар, дори без да го търсим. Ето бедните ни се представят,  те ни молят настоятелно, те, които един ден ще бъдат наши застъпници. […] Затова не губете от времето за милосърдие, не пренебрегвайте средствата, които сте получили». [118] Той  смело се противопоставяше на разпространените предразсъдъци по отношение на бедните, според които те, бедните, бяха отговорни за своята собствена мизерия: «Когато видите бедни хора да извършват осъдителни действия, не ги презирайте и не се отчайвайте, защото може би огънят на бедността пречиства в тях следите, оставени от леко озлобление». [119] Не е необичайно, благополучието да ни заслепява до такава степен, че да мислим, че щастието ни може да бъде постигнато само, ако успеем да се справим без другите. В това отношение бедните могат да бъдат като мълчаливи учители за нас, превръщайки нашата гордост и арогантност в  истинско смирение.

109. Макар да е вярно, че бедните са подкрепяни от тези, които имат финансови възможности,  обратното  също може да се твърди със сигурност. Това е изненадващо преживяване, засвидетелствано от християнската традиция и такова, което се превръща в истински поврат в личния ни живот, когато си дадем сметка, че именно бедните ни евангелизират. По какъв начин? В мълчанието на своето състояние те ни изправят пред собствената ни слабост. Възрастният човек, например, чрез крехкостта на тялото си, ни напомня за нашата уязвимост, дори ако се опитваме да я скрием зад комфорт или привидност. Нещо повече, бедните ни карат да се замислим върху противоречивостта на тази агресивна гордост, с която често се изправяме пред житейските трудности. В същността си те разкриват нашата несигурност и празнотата на един живот, който изглежда защитен и сигурен.  В тази връзка нека се вслушаме отново в Свети Григорий Велики : «Затова никой да не се чувства сигурен, казвайки: “Аз не вземам чуждо, наслаждавам се на законно придобитото”, тъй като този богат човек не е бил наказан за това, че е взел чуждо, а защото, след като е получил богатство е забравил виновно себе си. Това, което го е осъдило на ада, беше фактът, че не изпитваше страх в разкоша си, че  използваше получените дарове, за да подхранва високомерието си, че пренебрегваше нежността и състраданието». [120]

110. За нас християните,  въпросът за бедните ни връща към сърцевината на нашата вяра. Преференциалният избор за бедните, т.е. любовта на Църквата към тях, както ни учеше Свети Йоан Павел  II, «е фундаментален и е част от нейната постоянна традиция, която я подтиква да се обърне към света, в който въпреки техническия и икономически прогрес, бедността заплашва да достигне  гигантски размери». [121] Реалността е, че за християните бедните не са социологическа категория, а самата плът на Христос. Всъщност не е достатъчно да се изложи Доктрината за Въплъщението на Бог в общи линии. За да навлезем истински в тази тайна, е необходимо да уточним, че Господ е станал плът, че е гладен, жаден, болен и затворен. «Една бедна Църква за бедните започва, като се обръща към плътта на Христос. Ако се обръщаме към плътта на Христос, започваме да разбираме нещо, да разбираме каква е тази бедност, бедността на Господ. А това не е лесно». [122]

111. Сърцето на Църквата, по своята същност, е в солидарност с бедните, изключените и маргинализираните, с онези смятани за “измет” на обществото. Бедните са в самия център на Църквата, защото от  «нашата вяра в Христос, Който стана беден и винаги беше близо до бедните и изключените, произтича нашата грижа за цялостното развитие на най-изоставените в обществото». [123] В сърцето на всеки от верните е заложено  «изискването да се вслушаме в този вик, който идва от освобождаващото дело на самата благодат във всеки от нас, следователно това не е мисия, запазена само за малцина». [124]

112. Понякога, в рамките на определени християнски движения или групи, наблюдаваме липса или дори пълно отсъствие на ангажираност към общото благо на обществото и по-специално към защитата и насърчаването на най-слабите и най-необлагодетелстваните.  Важно е да се запомни, че религията, особено, християнството, не може да бъде ограничена до частната сфера, сякаш е безразлична към въпроси, касаещи гражданското общество и събития, които интересуват гражданите. [125]

113. В действителност «всяка църковна общност, доколкото претендира, че остава спокойна, без да се ангажира ефективно и творчески да сътрудничи, за да живеят бедните достойно и всички да са интегрирани, рискува да се разпадне, дори ако се занимава със социални проблеми или критикува правителства. В крайна сметка тя лесно ще бъде доминирана от духовния светски дух, прикрит като религиозни практики, с непродуктивни срещи и празна реторика». [126]

114. Ние не говорим само за подпомагане и необходимата борба за справедливост. Вярващите трябва да си дадат сметка за една друга форма на непоследователност по отношение на бедните. Всъщност, «най-лошата дискриминация, на която са подложени бедните, е липсата на духовно внимание  […]. Преференциалният избор за бедните трябва да се изразява предимно чрез преференциално и приоритетно религиозно внимание». [127] И все пак това духовно внимание към бедните се поставя под въпрос от определени предразсъдъци, включително сред християните, защото се чувстваме по-комфортно без бедните. Някои продължават да казват: “Нашата  задача е да се молим и да проповядваме истинската доктрина”. Но като отделят този религиозен аспект от интегралното развитие, те добавят, че само правителството би трябвало  да се грижи за тях или че би било по-добре да ги оставят в бедност и да ги научат да работят. Понякога се възприемат псевдонаучни критерии, за да се твърди, че свободният пазар спонтанно ще доведе до решение на проблема с бедността. Или дори избират пасторален подход към така наречените елити,  твърдейки, че вместо да си губят времето с бедните е по-добре да се погрижат за богатите, силните и професионалистите, за да могат чрез тях да се намерят по-ефективни решения.  Лесно е да се схване светския характер на тези мнения: те ни карат да гледаме на реалността чрез повърхностни критерии, лишени от всякаква свръхестествена светлина, предпочитайки познати, които ни успокояват и като търсим привилегии, които ни устройват.

Дайте още днес

115. Последно трябва да кажем  и няколко думи за милостинята, която днес има лоша репутация, често дори сред вярващите.  Тя не само рядко се практикува, но понякога, дори е презирана. Повтарям, че най-важната помощ за бедния човек е да му се помогне да си намери добра работа, за да може да си изкарва прехраната по начин, който е по-съобразен с неговото достойнство, като развива способностите си и допринася с личните си усилия.  Факт е, че «липсата на работа е много повече от липсата на източник на доходи,  с които да се препитава.  Работата също е и това, но тя представлява много, много повече.  Като работим ние ставаме по-пълноценни хора, нашата човечност процъфтява, а младите хора стават възрастни само чрез работа.  Социалната Доктрина на Църквата винаги е разглеждала човешкият труд като участие в Сътворението, което продължава всеки ден, също благодарение на ръцете, умовете и сърцата на работниците». [128] От друга страна, ако тази конкретна възможност за работа, все още не съществува, не бива да рискуваме да оставим човек изоставен на съдбата му, без да му помогнем с това, което е от съществено значение за достоен живот. И така междувременно милостинята остава необходим момент за контакт, среща и отъждествяване с положението на другия.

116. За тези, които истински обичат, е ясно, че милостинята не освобождава компетентните власти от отговорностите им, нито елиминира организационния ангажимент на институциите, нито замества легитимната борба за справедливост. Но тя поне ни кани да се спрем и да погледнем бедния човек в лицето, да го докоснем и да споделим нещо от себе си с него. Във всеки случай, милостинята, колкото и скромна да е, внася малко благочестие  – pietas в социалния живот, където всеки преследва собствения си интерес.  Книгата Притчи казва: «Милосърдният ще бъде благославян,  защото дава на бедния от хляба си» (Пр 22, 9).

117. Както Старият Завет, така и Новият Завет съдържат истински химни за милостинята: «Но към сиромаха бъди снизходителен и с милостинята си към него не закъснявай. […] Заключи в клетовете си милостинята и тя ще те избави от всяка злочестина.» (Сирах 29, 11.15). И Исус подема това учение: «Продайте си имотите и дайте, като милостиня. Пригответе си кесии, които да не овехтяват, съкровище на Небесата, което да не се изчерпва» (Лк 12, 33).

118. Този израз се приписва Свети Йоан Златоуст: «Милостинята  е крилото на молитвата. Ако не дадеш крило на молитвата си, тя няма да полети». [129] И Свети Григорий Назианзин завършваше една от известните си речи с тези думи: «И така, ако ме слушате слуги Христови, братя и сънаследници, докато още има време, нека посетим Христос, нека се грижим за Христос, нека храним Христос, нека обличаме Христос, нека приемем Христос, нека почитаме Христос, не само с трапеза, както някои, а с миро, като Мария, с гроб като Йосиф Ариматейски, с погребални обреди, като Никодим, който обичаше Христос само наполовина, със злато, ливан и смирна, като влъхвите, но тъй като Господарят на всичко желае милост, а не жертва  […], нека да Му я поднесем в бедните, за да може, когато си тръгнем оттук те да ни приемат във вечните шатри». [130]

119. Любовта и най-дълбоките ни убеждения трябва да бъдат подхранвани  и това са прави чрез действия. Оставането в света на идеите и дискусиите, без лични и искрени, чести жестове, ще бъде разрухата на най-ценните ни мечти. Поради тази проста причина, като християни, нека не се отказваме от милостинята. Това е действие, което може да се извърши по различни начини и което можем да се стремим да извършим възможно най-ефективно, но ние  трябва да го направим.  И винаги ще бъде по-добре да направим нещо, отколкото нищо. Във всеки случай, това ще докосне сърцата ни. Но това няма да бъде решението на бедността в света, към която трябва да се подхожда с интелигентност, борба и социална ангажираност. Но ние трябва да практикуваме милостинята, за да докоснем страдащата плът на бедните.

120. Християнската любов разрушава всички бариери, сближава тези, които са отдалечени, обединява непознатите, прави близки неприятелите, преодолява привидно непреодолими пропасти и прониква в най-скритите кътчета на обществото. По своята същност, християнската любов е пророческа, тя дори върши чудеса, тя няма граници: тя е за невъзможното. Любовта е преди всичко начин за зачеване на живота, начин как да го живеем. И така Църквата, която не поставя граници на любовта, която не познава врагове, с които да се бори, а само мъже и жени, които да се обичат, е Църквата, от която светът се нуждае днес. 

121. Дали чрез вашата работа, вашата борба за промяна на несправедливите социални структури или дори чрез този обикновен, много личен и сърдечен акт на подкрепа, ще бъде възможно този беден човек да почувства, че думите на Исус са отправени към него: «Аз те обикнах» (Откр 3, 9).

Съставено  в  Рим, близо до Свети Петър, на 4 октомври, Възпоменание на Свети Франциск от Асизи през 2025,  в първата година на моя Понтификат.

ПАПА ЛЪВ XIV

Traduit 2025– Dioecesis Nicopolitana Bulgarie De  la version française du Document  par Mme Yordanka Gyokova

____________________

[1] Франциск, Енциклика  Dilexit nos (24 октомври 2024), т. 170: AAS 116 (2024), 1422.

[2] Ibid., т. 171: AAS 116 (2024), 1422-1423.

[3] Id., Апостолическо Насърчение Gaudete et exsultate (19 март 2018), 96: AAS 110 (2018), 1137.

[4] Франциск, Среща с представители на медиите (16 март 2013): AAS 105 (2013), 381.

[5] Хорхе Берголио – A. Skorka, Sobre el cielo y la tierra (Над небето и земята), Буенос Айрес 2013, 214 .

[6] Свети Павел VI, Проповед от Месата за последната открита сесия на Втория Ватикански Вселенски Събор (7 декември 1965): AAS 58 (1966), 55-56.

[7] виж Франциск, Апостолическо насърчение Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 187: AAS 105 (2013), 1098.

[8] Ibid., 212: AAS 105 (2013), 1108

[9] Id., Енциклика  Fratelli tutti (3 октомври 2020), 23: AAS 112 (2020), 977.

[10] Ibid., 21: AAS 112 (2020), 976.

[11] Съвет на Европейските Общности, Решение (85/8/CEE) относно специфични действия на Общността за борба срещу бедността (19 декември 1984), член 1, § 2: Официален вестник на Европейските Общности, N. L 2/24.

[12] виж Свети Йоан Павел II, Катехеза (27 октомври 1999): L’Osservatore Romano, 28 октомври 1999, 4.

[13] Франциск, Апостолическо насърчение  Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 197: AAS 105 (2013), 1102.

[14] виж Id., Посланието за 5^ия Световен Ден на Бедните (13 юни 2021), 3: AAS 113 (2021), 691: «Исус е не само на страната на бедните, но и споделя с тях  съдбата им. Това е силно учение и за учениците Му през цялата история».

[15] Id., Апостолическо насърчение  Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 186: AAS 105 (2013), 1098.

[16] Id., Апостолическо насърчение  Gaudete et exsultate (19 март 2018), 95: AAS 110 (2018), 1137.

[17] Ibid, 97: AAS 110 (2018), 1137.

[18] Id., Апостолическо насърчение   Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 194: AAS 105 (2013), 1101.

[19] Франциск,  Среща с представителите на медиите  (16 март 2013): AAS 105 (2013), 381.

[20] Втори Вселенски Ватикански Събор, Догматична Конституция  Lumen Gentium, 8.

[21] Франциск, Апостолическо насърчение  Evangelii Gaudium (24 ноември 2013), 48: AAS 105 (2013), 1040.

[22] В тази глава предлагаме няколко примера за святост, които не претендират за изчерпателност, а по-скоро илюстрират грижата за бедните, която винаги е характеризирала присъствието на Църквата в света. По-задълбочено размишление върху историята на тази грижа за най-нуждаещите може да се намери в книгата на  V. Paglia, История на бедността (Storia della povertà), Милано 2014.

[23] виж Свети Амвросий (Ambroise), За задълженията на служителите (De officiis ministrorum) I, глава 41, 205-206: CCSL 15, Turnhout 2000, 76-77; II, глава 28, 140-143: CCSL 15, 148-149.

[24] Ibid., II, глава. 28, 140 : PL 16, 149.

[25] Ibid.

[26] Ibid., II, глава. 28, 142 : PL 16, 150.

[27] Свети Игнатий Антиохийски Писмо до Смирнейците (Epistula ad Smyrnaeos), 6, 2: SCh 10bis, Париж 2007, 136-138.

[28] Свети Поликарп, Писмо до Филипяните (Epistula ad Philippenses), 6, 1: SCh 10bis, 186.

[29] Свети Юстин, Първо извинение (Apologia prima), 67, 6-7: SCh 507, Париж 2006, 310.

[30] Свети Йоан Златоуст, Проповеди върху Матей (Homiliae in Matthaeum), 50, 3: PG 58, Paris 1862, 508.

[31] Ibid., 50, 4 : PG 58, 509.

[32] Id., Проповед върху Посланието до Евреите (Homilia in Epistula ad Hebraeos)11, 3: PG 63, Париж 1862, 94.

[33] Id., Проповед II за Лазар (Homilia II de Lazaro), 6: PG 48, Париж 1862, 992.

[34] Свети Амвросий, За Навутей (De Nabuthae), 12, 53: CSEL 32/2, Прага-Виена-Лайпциг 1897, 498.

[35] Свети Августин, Коментари върху Псалмите (Enarrationes in Psalmos), 125, 12: CSEL 95/3, Виена  2001, 181.

[36] Id., Проповеди Sermo LXXXVI, 5: CCSL 41Ab, Turnhout 2019, 411-412.

[37] Псевдо-Августин (Pseudo-Agostino), Проповеди Sermo CCCLXXXVIII, 2: PL 39, Париж 1862, 1700.

[38] Свети Киприан, За смъртността (De mortalitate), 16: CCSL 3A, Turnhout 1976, 25.

[39] Франциск, Послание за 30^ия Световен Ден на Болните (10 декември 2021), 3: AAS 114 (2022), 51.

[40] Свети Камил де Лелис, Правило на Ордена на Клириците Редовни служители на немощните, т. 27: M. Vanti (ed.), Писания на Свети Камил де Лелис (Scritti di San Camillo de Lellis), Милано 1965, 67.

[41] Света Луиза дьо Марийяк, писмо до сестрите Клод Каре и Мари Годоан (28 ноември 1657): E. Шарпи (ed.), Света Луиза дьо Марийяк. Писания, Париж 1983, 576.

[42] Свети Василий Велики, По-подробно обсъдени правила Regulae fusius tractatae, 37, 1: PG 31, Париж 1857, 1009 C-D.

[43] Правилото на Бенедикт (Regula Benedicti), 53, 15: SCh 182, Париж 1972, 614.

[44] Свети Йоан Касиан, Приноси (Collationes), XIV, 10: CSEL 13, Виена 2004, 410.

[45] Бенедикт XVI, Катехеза (21 октомври 2009): L’Osservatore Romano, 22 октомври 2009, 1.

[46] виж Инокентий III, Була Operante divinae dispositionis – Първоначално Правило на Тринитарианите (17 декември 1198), 2: J.L. Aurrecoechea – A. Moldón (edd.), Fuentes históricas de la Orden Trinitaria (XII-XV век), Кордоба (Cordoue) 2003, 6: «Всички блага независимо от техния законен произход, трябва да бъдат разделени на три равни части; и доколкото две части са достатъчни, те трябва да се използват за извършване на милосърдни дела, както и за осигуряване на умерено препитание за себе си и за домашната прислуга, хора, които са на служба по необходимост. Третата час обаче трябва да бъде запазена за откуп на затворници, заради вярата им в Христос ».

[47] виж Конституция на Мерседарския Орден, т.14: Orden de la Beata Virgen María de la Merced, Regla y Constituciones, Рим 2014, 53: «За да изпълним тази мисия, водени от милосърдната любов, ние се посвещаваме на Бог чрез специален обет, наречен Обет за Изкупление, по силата на който обещаваме да дадем живота си, ако е необходимо, както Христос е дал Своя за нас, за да спасим християните, които са в крайна опасност да загубят вярата си в новите форми на робство».

[48] виж Свети Йоан Кръстител от Зачатието, Правилото на Ордена на Пресвета Троица (La regla de la Orden de la Santísima Trinidad), XX, 1: BAC Maior 60, Мадрид 1999, 90: «В това бедните и затворниците са като Христос, върху Когото почиват скърбите на света […]. Този свят Орден на Пресвета Троица ги призовава и ги кани да дойдат да пият от водата на Спасителя, което означава, че ако Разпването на Христос на Кръста е Изкуплението и Спасението на човечеството, Орденът е приел това изкупление и иска да го раздаде на бедните и да спаси и освободи затворниците».

[49] виж Id .,Вътрешна препоръка ( El recogimiento interior), XL, 4: BAC Maior 48, Мадрид 1995, 689: «Свободната воля прави човека свободен и господар сред всички създания, но Боже опази, колко са онези, които по този начин стават роби и затворници на дявола, затворени и оковани от своите страсти и желания ».

[50] Франциск, Послание за 48^ия  Световен Ден на Мира  (8 декември 2014), 3: AAS 107 (2015), 69.

[51] Id., Среща със служители на полицията в затвора, със затворници и доброволци  (Верона, 18 май 2024): AAS 116 (2024), 766.

[52] Хонорий III, Була  Обикновено кима- подпечатано с Правило (Solet annuere – Regula bullata) (29 ноември 1223), глава VI: SCh 285, Париж 1981, 192.

[53] виж Григорий IX, Була Sicut manifestum est (17 септември 1228), 7: SCh 325, Париж 1985, 200: «Затова както ни умолявахте, ние укрепваме решението ви за най-висша бедност с апостолска благосклонност, като ви даряваме с властта на даровете, за да не бъдете принуждавани от никого да получавате притежания.  Sicut igitur supplicastis, altissimae paupertatis propositum vestrum favore apostolico roboramus, auctoritate vobis praesentium indulgentes, ut recipere possessiones a nullo compelli possitis ».

[54] виж S. C. Tugwell (ed), Ранни Доминиканци. Избрани съчинения, (Early Dominicans. Selected Writings, Mahwah) 1982, 16-19.

[55] Тома дьо Челано, Втори живот-първа част (Vita Secunda  – pars prima), глава IV, 8: AnalFranc, 10, Флоренция 1941, 135.

[56] Франциск, Реч след посещението на гробницата на Дон Лоренцо Милани, (Барбиана, 20 юни 2017), 2: AAS 109 (2017), 745.

[57] Свети Йоан Павел II, Обръщение към участниците в Генералния Капитул  на Бедните Редовни Клирици на Божията Майка от Благочестивите Училища (Пиаристи) (5 юли 1997), 2: L’Osservatore Romano, 6 юли 1997, 5.

[58] Ibid.

[59] Id., Проповед от Месата за Канонизация, (18 април  1999): AAS 91 (1999), 930.

[60] виж. Id., Писмо Iuvenum Patris (31 януари 1988), 9: AAS 80 (1988), 976.

[61] виж Франциск, Обръщение към участниците в Генералния Капитул на Института за Милосърдна любов (Росминци (Rosminiens)) (1 ^ви октомври 2018): L’Osservatore Romano, 1-2 октомври 2018, 7.

[62] Id., Проповед от Месата за Канонизация (9 октомври 2022): AAS 114 (2022), 1338.

[63] Свети Йоан Павел II,  Послание към Конгрегацията на Мисионерите на Пресветото Сърце  (31 май 2000), 3: L’Osservatore Romano, 16 юли 2000, 5.

[64] виж Пий XII, Кратко описание (Breve ap.) Вече в горната епоха  (Superiore Iam Aetate) (8 септември 1950): AAS 43 (1951), 455-456.

[65] Франциск, Послание за  105^ия Световен Ден на Мигрантите и Бежанците  (27 май 2019): AAS 111 (2019), 911.

[66] Id., Послание за 100^ия  Световен Ден на Мигрантите и Бежанците  (5 август 2013): AAS 105 (2013), 930.

[67] Света Тереза от Калкута, Реч по случай получаването на Нобеловата Награда за Мир (Осло, 10 декември 1979): Id., Да обичаш, до болка, Лион 2017, 19-20.

[68] Свети Йоан Павел II, Реч към поклонниците пристигнали в Рим за Беатификацията на Майка Тереза от Калкута  (20 октомври 2003), 3: L’Osservatore Romano, 20-21 октомври 2003, 10.

[69] Франциск, Проповед от Литургията и Канонизацията  (13 октомври 2019): AAS 111 (2019), 1712.

[70] Свети Йоан Павел II, Апостолическо насърчение Novo millennio ineunte (6 януари 2001), 49: AAS 93 (2001), 302.

[71] Франциск, Апостолическо насърчение  Christus vivit (25 март 2019), 231: AAS 111 (2019), 458

[72] Id., Обръщение към участниците в Световната Среща  на народните движения  (28 октомври 2014): AAS 106 (2014), 851-852.

[73] Ibid.: AAS 106 (2014), 859.

[74] Id., Обръщение към участниците в Световната Среща на народните движения (5 ноември 2016): L’Osservatore Romano, 7-8 ноември 2016, 5.

[75] Ibid.

[76] Свети Йоан XXIII, Радиопослание до всички вярващи по света, един месец преди откриването на Втория Вселенски Ватикански Събор  (11 септември 1962): AAS 54 (1962), 682.

[77] Джакомо Леркаро, Изказване пред 35^та  Генерална Конгрегация на Втория Вселенски Ватикански Събор  (6 декември 1962): AS I/IV, 329.

[78] Ibid., 4: AS I/IV, 329.

[79] Институт за Религиозни науки (ed.), Със силата на Духа. Речи от Събора на Кардинал Джакомо Леркаро  (Per la forza dello Spirito. Discorsi conciliari del Card. Giacomo Lercaro), Болоня 1984, 115.

[80] Свети Павел VI, Реч за тържественото откриване на Втората сесия  на Вселенския Ватикански Събор  (29 септември 1963): AAS 55 (1963), 857.

[81] Id., Катехеза (11 ноември 1964): Ученията на Павел VI (Insegnamenti di Paolo VI), II (1964), 984.

[82] Втори Вселенски Ватикански Събор, Const. past. Gaudium et spes, 69.71: AAS 58 (1966), 1090-1092.

[83] Свети Павел VI , Енциклика  Populorum progressio (26 март 1967), 23: AAS 59 (1967), 269.

[84] виж ibid., 4: AAS 59 (1967), 259.

[85] Свети Йоан Павел II, Енциклика  Sollicitudo rei socialis (30 декември 1987), 42: AAS 80 (1988), 572.

[86] Ibid.: AAS 80 (1988), 573.

[87] Id., Енциклика  Laborem exercens (14 септември 1981), 3: AAS 73 (1981), 584.

[88] Бенедикт XVI, Енциклика Caritas in veritate (29 юни 2009), 7: AAS 101 (2009), 645.

[89] Ibid., 27: AAS 101 (2009), 661.

[90] 2 Генерална Конференция на Латиноамериканския епископат и на Карибите, Документ от Меделин (24 октомври 1968), 14, т. 7: CELAM, Меделин. Заключения, Лима 2005, 131-132.

[91] Франциск Апостолическо насърчение  Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 202: AAS 105 (2013), 1105.

[92] Ibid., 205: AAS 105 (2013), 1106.

[93] Ibid., 190: AAS 105 (2013), 1099.

[94] Ibid., 56: AAS 105 (2013), 1043.

[95] Id., Енциклика Dilexit nos (24 октомври 2024), 183: AAS 116 (2024), 1427.

[96] Свети Йоан Павел II, Енциклика  Centesimus annus (1 ^ви май 1991), 41: AAS 83 (1991), 844-845.

[97] Франциск, Апостолическо насърчение  Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 202: AAS 105 (2013), 1105.

[98] Ibid.

[99] Id., Енциклика  Fratelli tutti (3 октомври 2020), 22: AAS 112 (2020), 976.

[100] Id., Апостолическо насърчение   Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 209: AAS 105 (2013), 1107.

[101] Id., Енциклика Laudato si’ (24 май  2015), 50: AAS 107 (2015), 866.

[102] Id., Апостолическо насърчение   Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 210: AAS 105 (2013), 1107.

[103] Id., Енциклика Laudato si’ (24 май 2015), 43: AAS 107 (2015), 863.

[104] Ibid., 48: AAS 107 (2015), 865.

[105] Id., Апостолическо насърчение   Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 180: AAS 105 (2013), 1095.

[106] Конгрегация за Доктрина на Вярата, Инструкции за някои аспекти Инструкции по някои аспекти на «Теологията на освобождението», 6 август 1984, XI, 18: AAS 76 (1984), 907-908.

[107] 5 Генерална Конференция на Епископата на Латинска Америка и на Карибите, Документ от Апаресида   (29 юни 2007), т. 392, Богота 2007, стр. 179-180. виж Бенедикт XVI, Реч за откриване на работната сесия на 5^та Генерална Конференция на Епископата на Латинска Америка и Карибите  (13 май 2007), 3: AAS 99 (2007), 450.

[108] виж 5 Генерална Конференция на Епископата на Латинска Америка и на Карибите, Документ от Апаресида   (29 юни 2007), т. 43-87, стр. 31-47.

[109] Id ., Последно послание  (29 май 2007) т. 4, Богота 2007, стр. 275.

[110] Id  Документ от Апаресида  (29 юни 2007), т. 398, стр. 182.

[111] Франциск, Апостолическо насърчение   Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 199: AAS 105 (2013), 1103-1104.

[112] Ibid., 198: AAS 105 (2013), 1103.

[113] Ibid.

[114] 5 Генерална Конференция на Латиноамериканския Епископат на Карибите, Документ от Апаресида (29 юни 2007), т. 397, стр. 182.

[115] Франциск, Енциклика Fratelli tutti (3 октомври 2020), 64: AAS 112 (2020), 992.

[116] Id., Апостолическо насърчение   Gaudete et exsultate (19 март 2018), 98: AAS 110 (2018), 1137.

[117] Id., Енциклика Fratelli tutti (3 октомври  2020), 65-66: AAS 112 (2020), 992.

[118] Свети Григорий Велики, Проповед (Homilia) 40, 10: SCh 522, Paris 2008, 552-554.

[119] Ibid., 6: SCh 522, 546.

[120] Ibid., 3: SCh 522, 536.

[121] Свети Йоан Павел II, Енциклика  Centesimus annus (1 ^ви май 1991), 57: AAS 83 (1991), 862-863.

[122] Франциск, Бдение за Петдесятница с Църковните Движения (18 май 2013): L’Osservatore Romano, 20-21 май 2013, 5.

[123] Id., Апостолическо насърчение   Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 186: AAS 105 (2013), 1098.

[124] Ibid., 188: AAS 105 (2013), 1099.

[125] виж ibid., 182-183: AAS 105 (2013), 1096-1097.

[126] Ibid., 207: AAS 105 (2013), 1107.

[127] Ibid., 200: AAS 105 (2013), 1104.

[128] Id., Реч по повод срещата с работниците в завод ILVA в Генуа  (27 май 2017): AAS 109 (2017), 613.

[129] Псевдо Златоуст (Pseudo Chrysostome), Проповед за поста и милостинята (Homilia de jejunio et eleemosyna): PG 48, 1060.

[130] Свети Григорий Назианзин, Молитва Oratio XIV, 40: PG 35, Paris 1886, 910.        

–––––––––––––––––––––––––––––––––-

Copyright © Dicastère pour la Communication – Libreria Editrice Vaticana

Le Saint-Siège