“Блажен е този, който не си е изгубил надеждата” (виж Сир 14, 2)
Скъпи братя и сестри,
Юбилеят, в който живеем ни помага да открием, че надеждата винаги е извор на радост във всяка възраст. И когато, тя (надеждата) е обогатена от огъня на едно дълго съществуване, тя става извор на съвършено блаженство.
Светото Писание представя различни случаи на мъже и жени, вече в напреднала възраст, които Господ включва в Своите планове за спасение. Нека си спомним Аврам и Сара: вече възрастни, остават невярващи пред словото на Бога, Който им обещава син. Невъзможността за създаване на потомство сякаш е затворила очите им за надежда за бъдещето.
Реакцията на Захария при съобщението за раждането на Йоан Кръстител не е по-различна: «По какво ще узная това? Та аз съм стар и жена ми е в напреднала възраст» (Лк 1, 18). Старостта, стерилността и упадъкът сякаш угасят надеждите за живот и плодовитост на всички тези мъже и жени. И дори въпросът, който Никодим задава на Исус, когато Учителят му говори за “ново раждане”, изглежда чисто риторичен: «Как може възрастен човек да се роди? Нима може повторно да влезе в утробата на майка си и да се роди? » (Йн 3, 4). И въпреки това, всеки път, изправен пред привидно очевиден отговор, Господ изненадва събеседниците Си със спасителна намеса.
Възрастните хора, знаци на надеждата
В Библията Бог многократно показва Своето провидение, като се обръща към възрастните хора. Това важи не само за Аврам и Сара, за Захария и Елисавета, но също така и за Мойсей, призван да освободи народа Му, когато вече беше на осемдесет години (виж Изх 7, 7). Чрез тези избори Той ни учи, че в Неговите очи старостта е време за благословия и благодат, че възрастните хора за Него са първите свидетели на надеждата. «Какво е тогава това време на старост? – се пита Свети Августин – Бог ти отговаря: “О, дано силата ти напълно изчезне, за да пребъдва в теб Моята сила, за да можеш да кажеш заедно с Апостола: Когато съм слаб, тогава съм силен” » (Супер Пс 70, 11). Фактът, че броят на възрастните хора се увеличава днес, се превръща за нас в знак за времената, който ние сме призвани да разграничим, за да четем правилно историята, която живеем.
Животът на Църквата и на света всъщност може да бъде разбран само в поредицата от поколения, а прегръдката на един възрастен човек ни помага да разберем, че историята не се изчерпва само в настоящето, нито се поглъща в мимолетни срещи и разпокъсани взаимоотношения, а се случва в бъдещето. В книгата Битие откриваме трогателния епизод с благословията дадена от възрастния Яков на неговите внуци, синовете на Йосиф: думите му ги насърчават да гледат към бъдещето с надежда, както във времето на Божиите обещания (виж Бит 48, 8-20). Ако е вярно, че уязвимостта на възрастните хора се нуждае от силата на младите, тогава също е вярно, че неопитността на младите се нуждае от свидетелството на възрастните хора, за да планира с мъдрост бъдещето. Колко пъти нашите баби и дядовци са били за нас пример за вяра и преданост, за граждански добродетели и социална ангажираност, за памет и за постоянство в изпитанията! Това красиво наследство, което ни предаваха с надежда и любов, никога не би било за нас достатъчен повод за признателност и последователност.
Знаци на надежда за възрастните хора
Още от библейските корени, Юбилеят винаги е бил време на освобождение: робите са били освобождавани, дълговете са били заличавани, а земите са били връщани на първоначалните им собственици. Това е било време за възстановяване на обществения ред, пожелан от Бог, когато неравенствата и потисничеството, натрупани през годините, са били поправяни. Исус подновява тези събития на освобождение, когато в синагогата в Назарет провъзгласява благата вест на бедните, проглеждане на слепите, освобождаване на пленените и свобода на потиснатите (виж Лк 4, 16-21).
Гледайки към възрастните хора от тази юбилейна перспектива, и ние сме призвани да преживеем освобождението заедно с тях, особено от самотата и изоставянето. Тази година е подходящият момент да постигнем това: Божията вярност към Неговите обещания ни учи, че в старостта има блаженство, една автентично евангелска радост, която ни призовава да разрушим стените на безразличието, в които възрастните хора често са затворени. Нашите общества, във всички географски ширини, твърде често свикват да позволяват на една толкова важна и богата част от социалната им структура да бъде пренебрегната и забравена.
Изправени пред тази ситуация е необходима промяна в отношението, такава, която да покаже поемането на отговорност от страна на цялата Църква. Всяка енория, всяка асоциация, всяка църковна група е призвана да стане главно действащо лице на „революцията” за благодарност и внимание, която може да се постигне чрез често посещаване на възрастните хора, чрез създаване на мрежи за подкрепа и молитва за тях и с тях, изграждайки взаимоотношения, които могат да дадат надежда и достойнство на онези, които се чувстват забравени. Християнската надежда все повече ни подтиква да се осмеляваме да мислим с размах и да не се задоволяваме със статуквото (status quo). В този случай да се работи за промяна, която да даде отново на възрастните хора уважение и обич.
Ето защо Папа Франциск пожела Световния Ден на Възрастните родители и Възрастните хора да бъде честван преди всичко, като се срещаме с тези хора, които са сами. И по същата причина е решено, че тези хора, които не могат да дойдат на поклонение в Рим тази година ще могат «да се възползват от правото си на Юбилейна Индулгенция, като посещават достатъчно време […] самотни стари хора, като по този начин направят поклонение пред Христос, Който присъства в тях (виж Мт 25, 34-36) » (Апостолически Пенитенцарий, Нота за Пълна Индулгенция, т. 3). Да посетим един възрастен човек е начин да срещнем Исус, който ни освобождава от безразличието и самотата.
Като възрастен човек, може да се надяваме
Книгата на Исуса, Син Сирахов потвърждава, че блаженството принадлежи на тези, които не са изгубили надежда (виж 14, 2), което предполага, че в живота ни – особено, ако е дълъг – може да има много причини да гледаме по-скоро назад, отколкото напред към бъдещето. И все пак, както и Папа Франциск написа по време на последната си хоспитализация, «телата ни са слаби, но нищо не ни пречи да обичаме, да се молим, да се отдаваме, да бъдем едни за други във вярата – светли знаци за надежда» (Ангел Господен, 16 март 2025г.). Ние имаме една свобода, която никакво затруднение не може да ни отнеме: тази да обичаме и да се молим. Всички, винаги можем да обичаме и да се молим.
Доброто, което желаем за нашите близки – за съпруга си или съпругата си, с човека, с когото сме прекарали голяма част от живота си, за децата си, за внуците си, които озаряват нашите дни – не избледнява, когато силите ни намаляват. Напротив, много често именно тяхната обич събужда енергията ни и ни носи надежда и утеха.
Тези знаци за жизнеността на любовта, вкоренена в самия Бог, ни дават смелост и ни напомнят, че «макар външно, като хора да отиваме към своя край, вътрешно се обновяваме от ден на ден» (2 Кор 4, 16). Ето защо, особено като възрастни хора, нека постоянстваме с упование в Господа. Нека позволим да се обновяваме всеки ден чрез срещата си с Него, в молитвата и в Светата Литургия. Нека с любов предаваме вярата, която сме живели толкова години, в семействата си и в ежедневните си срещи: нека винаги възхваляваме Бога за Неговата благосклонност, нека изграждаме единство с близките си хора, нека отваряме сърцата си към онези, които са по-далечни и особено към нуждаещите се. Ние ще бъдем знаци на надежда във всяка възраст.
От Ватикана, на 26 юни 2025 година
ПАПА ЛЪВ XIV
Copyright © Dicastero per la Comunicazione – Libreria Editrice Vaticana
